Вкусът на удоволствието
В една великолепна, но като че ли малко недооценена от българския читател английска книга, се цитират мъдрите думи на отдавна забравен френски “съдия, войник, цигулар, учител, гастроном и философ”: “границите на удоволствието все още не са известни, нито са дефинирани”. Възприемайки ги като истина, всеки пристрастен към изящното теоретизиране хедонист би могъл да извлече от тях две поведенски стратегии, еднакво валидни и еднакво приемливи: или непрестанно да опитва, да експериментира, да пробва пределната точка на удоволствието, придвижвайки все по-нататък и все по-нататък лимеса на своите усещания и преживявания; или, стъпил здраво на Хераклитовото убеждение, че не може два пъти да се изпита едно и също удоволствие, да се отдава на всички сладости на живота всеки път така, сякаш влиза в тях за първи път. Кредото на този своеобразен пантареистичен хедонист според мен би могло да звучи така: “В удоволствието никога не е възможно повторение, а само първично и всеки път различно изживяване”.
Тъкмо тази е вярата, която изповядва Ути Бъчваров в своето предаване “Вкусно”. Всеки “епизод” от него е безостатъчно отдаден на гастрономията не като насъщна жизнена необходимост, а като префинена хедонистична глезотия, способна да ни открехне завинаги селенията на неземните радости. Разходките из световната кулинария идат не толкова за разнообразие, колкото за утвърждаване и изразяване на убеждението и призоваването: навсякъде еднакво ценят удоволствието, но по различен начин; защо и ние да не се присъединим съм тях? Всяка рецепта е ново изживяване, всяко готвене е иновация и творчество; акт на евристичността, не на конвенциалността. Вкусът на удоволствието е винаги вкусен. Или “Вкусно”.
И крайно несправедливи са упреците, че някои от ястията на Ути не ставали за ядене. Той въобще не е от хората, за които “движението е всичко”; при него резултатът е от същностно, първостепенно значение. Не случайно всеки път ни бива демонстриран крайният вид на приготвеното блюдо с подобаващи възклицания и прехласвания, с възхищаващи се “ах” и “ох”; предвкусването на удоволствието е самото съдържание на цялото суетене в кухнята. Направо умилително е да слушаш сладостните умалителни от устата на този съвсем не малък мъж: “пиленцето”, “пържолката”, “картофчето”, лукчето”, “сиренцето”, “маргаринчето”, “магданозчето” създават почти преки усещания върху нашите език и небце за виртуозния вкус на виртуозно измайстореното ястие. “Вкусно” е всъщност едно безкрайно предвкусване на предстоящото удоволствие, което никога, ама никога не повторя предишното. Казахме вече, невъзможно е два пъти да се влезе в едно и също удоволствие. Ути Бъчваров, този телевизионен Хераклит на хедонизма, по(до)казва същото ежедневно с неувяхващ патос и неизчерпаем ентусиазъм.

Митко Новков