Размишления върху
следвоенна Югославия
Югославия загуби война, може би последната и решаващата от всички юго-войни. Посланието на Г-8, че е време да се помисли за следвоенни дългосрочни възстановителни програми на Балканите, се радва на широк консенсус на Запад. В същото време режимът в Белград остава засега непроменен. Това е предизвикателство за Запада, тъй като програмите за възстановяване няма да започнат преди отстраняването на Милошевич от власт. Следователно остава отворен въпросът, как да се подходи към Югославия в този междинен период с неясна продължителност.

1. Две нежелателни развития

1.1 Колективна вина

В момента е широко разпространено желанието да се повдигат изключително сериозни обвинения срещу сръбския народ. Това води директно до идеята за колективна вина, до нейното етическо оправдание и практически смисъл. Струва си да се спрем накратко върху онова, което историята и философията на морала могат да предложат във връзка с този проблем.
Първо, понятието за колективна вина е тясно свързано с Нюрнбергския процес. Хартата на Трибунала въвежда за пръв път идеи със силна етическа конотация като идеята за престъпления срещу човечеството. В действителност обаче процесът срещу "главните военнопрестъпници", както и всички други процеси, протекли по същия модел, отстоява идеята за индивидуална вина. Това е отчасти и причината, поради която група американски юристи полагат усилия да убедят Рузвелт в необходимостта от подобен процес - те са мотивирани не от въпроса за наказанието, а - противно на онова, което мислят повечето хора - от въпроса как да се предотврати отмъщението.
Второ, подобна заблуда произтича от забраната на Германската националсоциалистическа работническа партия. Този факт, заедно с последвалата денацификация и лустрационна кампания, създава впечатлението, че понятието за колективна вина е приемливо. В самата тази кампания обаче идеята за вина има специфично законово значение. Що се отнася до индивидите, установяването на вина става в съответствие със стриктни процедурни изисквания.
Трето, понятието за "колективна вина" е приемливо единствено, ако общността от извършители сама си го наложи. Ако това стане под външен натиск, то неизбежно се превръща в идеологическа фасада за политическо действие, което в същността си е свързано с разпределяне на власт, а не с морално отсъждане. Следователно дори колективната вина да има отношение към сърбите, установяването на такова отношение трябва да бъде оставено на тях самите. Те трябва да намерят смелостта да произнесат "ние сме виновни" и така да се подложат на онова, на което се подложиха германците - един процес на болезнен национален катарзис. Никой отвън не бива да им го налага.
Извод: Т. нар. международна общност трябва да прави всичко възможно, за да се избегне не само произнасянето на прибързани съждения по тази чувствителна тема, но и повдигането на въпроса за колективната вина на сръбската нация.

1.2 Изолацията

Понастоящем Югославия, и по-специално Сърбия, се намира фактически в състояние на изолация. Това е неизбежно, доколкото е свързано с политическия режим в Белград, с ембаргото, с войната и извънредното положение от последните три месеца. Въпросът е обаче какво трябва да се направи в краткосрочна и в дългосрочна перспектива?
Първо, едва ли е възможно да се следва политика на цялостна изолация единствено спрямо Сърбия, която се намира в самия център на Балканите, без да се засегнат съседните страни.
Второ, твърде вероятно е Русия да приеме една политика на изолация като насочена срещу нейния собствен авторитет. Дори Западът да започне да провежда такава политика, Русия със сигурност няма да се съобразява с нея. А като се има предвид, че временното споразумение е за период от 12 месеца, след което продължава да действа, ако Съветът за сигурност не вземе друго решение, т.е. ако Русия или Китай не използват правото си на вето, позицията на Русия не може да се пренебрегва.
Трето, подходът на САЩ към Сърбия беше да се идентифицира силният човек там - а това беше Милошевич - и да се преговаря с него през главата на всички други играчи в обществото. Играта на Холбрук с диктатора имаше двоен резултат - легитимира Милошевич като гарант на мира и дисквалифицира всички други обществени и политически сили. Можем да се надяваме, че след решението на трибунала в Хага на този стереотип е сложен край.
Четвърто, понастоящем сръбското общество, особено в развитите градски зони, е на ръба на вътрешен колапс. Настроенията варират от пълна параноя по отношение на международната среда до войнствени пози, лишени от всякакво основание. Ситуацията е твърде тревожна и западните политици би трябвало да се отнесат към проблема много внимателно. Международната общност трябва да изпрати ясни послания, че разграничението между политическия режим и обществото е направено и че югославският гражданин няма причина да живее в постоянен страх.
Пето, ако има нещо, което Милошевич би приел като истински подарък от страна на Запада, това би била една политика на изолация. Милошевич не разполага с повече пространство за националистична експанзия. Сега единственият му шанс е да започне обмяна на опит с Фидел Кастро и да научи как изолацията може да бъде съчетана с дългосрочна политическа устойчивост. Западът трябва да избегне създаването на нова Куба на Балканите.
Извод: Една политика на изолация спрямо Югославия ще има бумерангов ефект.


2. Югославската опозиция -
къде може да бъде търсена?

2.1 Традиционни форми на опозиция

Оказа се, че в Югославия и Сърбия всички добре известни традиционни форми на опозиция функционират трудно. На пръв поглед това изглежда напълно необяснимо. Страно е как бедната и не добре развита Македония съумя да постигне плавен политически преход, как това успя да се случи във всички други съседни страни и как не се случи в Сърбия с нейната далеч по-развита градска среда след десетилетия на постоянен обмен със Запада? Каквито и да са дълбоките причини, факт е, че в Сърбия повече, отколкото в която и да е друга европейска страна, дисидентските сили се оказаха носители на скрит национализъм. Впрочем твърде често при колапса на комунистическата утопия антикомунистите се превръщат в националистически идеолози.
В момента в Югославия няма нито една силна опозиционна партия, на която да може да се разчита. Опозицията проигра най-обещаващата възможност да поеме инициативата през 1996-1997 г., когато не съумя да поведе студентското движение. Тя беше в голяма степен кооптирана във властта.
Същото се отнася и за силите на гражданското общество. На пръв поглед и това изглежда странно. Югославия безспорно имаше най-големи шансове да развие силни структури на гражданско общество, но не успя да го направи. Милошевич не възприема гражданската сфера нито като заплаха за себе си, нито като достатъчно мощна бариера.
Горното съвсем не означава, че опозиционните организации и гражданските структури не бива да бъдат подкрепяни. Досегашният опит обаче показва, че тези субекти на политическа опозиция не са достатъчно силни, за да може да се разчита на тях.

2.2 Нетрадиционни форми на опозиция

(а) Югославската армия
Преди два месеца, в отговор на един анализ със съмнителни качества, изказах становище, че политическата психология на военната кампания има редица слабости и една от тях е начинът, по който Западът третира югославската армия. Войната срещу тази армия не е война срещу Милошевич и неговия режим. Би могло дори да се твърди, че е точно обратното. Сега ситуацията е променена и отново трябва да се обърне особено внимание на въпроса какво представлява тази силна югославска институция.
Първо, югославската армия е големият губещ от войната. Милошевич обяви победа, ала армията не го направи. Тя запази мълчание и няма намерение да празнува. Това е вероятно първият знак за вътрешно недоволство.
Второ, за югославската армия е важен начинът, по който международните политически играчи възприемат нейната роля и мисия. Нейният предшественик, югославската народна армия, беше първостепенен политически играч в бивша Югославия. Тя беше основен пазител на федералистките идеи на Тито и предпочиташе да бъде възприемана по този начин. Въвличането на армията в разрушаването на федералната държава има своите многобройни опоненти сред военните. Този процес достигна през настоящата година своята кулминация и е вероятно висши военни да заявят своето недоволство.
Трето, войната не беше ръководена от генералния щаб на югославската армия. Наистина армията беше използвана като ресурс и военни възможности, ала ръководенето й беше по-скоро поверено на вътрешното министерство и други подобни институции, които са по-лоялни към Милошевич. Професионалните военни вероятно приемат трудно това подчиняване на армията на тайните служби и като следствие, на паравоенните формирования.
Четвърто, в очите на международната общност армията носи отговорността за масовите жестокости, изнасилвания, убийства и грабежи. Това е отчасти вярно, ала нещата не са така прости. Каквито и да са били действията на отделни военни части и нисши военнослужещи, като институция армията е обучена да действа по-скоро в противоположна насока. Появиха се съобщения, че редови войници са помагали на албански бежанци и са се опитвали да ги скрият от паравоенните. Дори това да не е масово явление, тази разлика трябва внимателно да бъде проучена.
Пето, срочнослужещите, в общи линии, са наясно със случилото се в Косово. Те имат знание и опит, които са коренно различни от онова, което официалните медии се опитват да внушат на обществеността. Освен че са източник на автентична информация, войниците и офицерите, които се завръщат от Косово, вероятно ще усилят подкрепата за опозиционните настроения в средите на висшите военни.
Шесто, ако някой е знаел с абсолютна сигурност какъв ще бъде краят на тази война, това не е нито президентът Клинтън, нито неговите най-близки съветници, нито Милошевич, а висшето командване на югославската армия. Професионалистите сред висшите военни са били наясно с опасността и не са искали да се изправят срещу НАТО. Те прекрасно са съзнавали, че ако кампанията се разрасне и стигне до истинска война (както всъщност и стана), НАТО ще получи - при това от самия Милошевич - привилегията да произнесе смъртна присъда на югославската армия и на целия отбранителен капацитет на Югославия. В този смисъл генералите са били наясно, че Милошевич злоупотребява с армията.
Седмо, днешният обществен статут на югославските военни е много влошен. Милошевич няма възможност да облекчи това положение, тъй като е лишен от финансов ресурс. Последните пари, дошли от приватизирането на югославските телекомуникации, са похарчени, а няма никаква вероятност някой голям инвеститор да прояви интерес към югославската икономика, докато Милошевич е на власт.
Извод: Политиците не трябва да обвиняват армията като федерална институция. По-скоро трябва да бъдат анализирани възможностите за подкрепа на нейния опозиционен потенциал.

(б) Случаят Черна гора
Федералните единици, провинциите и бившите федерални части на Югославия са опонентни на Милошевич на институционално ниво - и тук почти няма изключения. Югославия е опустошена от войните, така че територията, т.е. геополитическите фактори, придобиват допълнителна важност. Разбира се, първият пример тук е Черна гора. Събитията там се развиват с такава скорост, че всеки анализатор рискува да се движи след тях. Струва ми се все пак, че трябва да се отбележат няколко неща.
Първо, позицията на Джуканович получи нова сила и обществено признание, доколкото президентът на Черна гора е признат за основният фактор, спасил малката република от НАТО. Резултатът е, че той вероятно е единственият вътрешен победител в опустошителната война. Понастоящем е възможно Черна гора, доскоро разединена по въпроса за лоялността на Джуканович към федералното правителство, да се консолидира около неговата политическа линия. Не е необходимо подробно да се аргументира тезата, че Джуканович е естественият организационен център на всякаква опозиционна активност. В момента за него може би не е много вероятно да стане следващият лидер на Югославия, ала такава възможност не бива да се изключва.
Второ, Джуканович държи в ръцете си най-решаващия геополитически инструмент на властта на федерално ниво - достъпа до Адриатическо море. В момента брегът е под смесена власт и не е съвсем ясно кой го контролира. След края на извънредното положение обаче достъпът до морето ще бъде повече или по-малко под контрола на републиката, а не на югославската армия.
Трето, една от ключовите насоки на краткосрочната политика спрямо Югославия трябва да бъде преценката на всички възможности за поддържане на транспортен коридор от Адриатическия бряг през Черна гора (по принцип такава възможност е осигурена в споразумението от Рамбуйе) и засилване на международното присъствие в републиката чрез употребата на тази транспортна линия.
Четвърто, Джуканович прие всички бежанци от Косово. Правителството му обаче скоро ще се сблъска с нерешими бюджетни проблеми. Западните агенции трябва да намерят начин да осигурят финансова и друга подкрепа на Черна гора да се справи с бежанския проблем.
Пето, Джуканович спечели изборите, защото успя да намери начин да плаща заплатите и пенсиите навреме, което съвсем не се случи в Сърбия, където хората получават парите си поне с половин година закъснение, ако въобще ги получават. Ако Западът не иска да си затваря очите за начина, по който Джуканович пази непокътнат републиканския бюджет (това става чрез събиране на данък от контрабандистите), трябва да се потърсят алтернативи. Във всеки случай Черна гора трябва, за година или две, да бъде "финансов протекторат".
Джуканович и неговият политически кръг имат всички шансове да бъдат водеща опозиционна сила в Югославия. Те критикуват Белград, настроени са приятелски към Запада, радват се на международно одобрение, успяха да спасят републиката от войната и разрушенията, дадоха подслон на опоненти на режима като Зоран Джинджич и т.н.
Но има един изключително важен въпрос и той е дали Западът трябва да подкрепи движението на Черна гора към независимост. Този въпрос има множество стратегически измерения и поради много причини отговорът е не. Всички тези причини са свързани с бъдещата политическа роля, която Черна гора - не като административно, а като политическо тяло - може и следва да играе във федерацията. Като се има предвид значителният недостиг на опозиционни ресурси, от които се очаква в бъдеще да бъдат двигател на стабилността и реформите, оставането на малка Черна гора във федерацията е от стратегическо значение. Освен това за Запада е от решаваща важност да има във федерацията предвидим стратегически партньор като Джуканович, независимо от политическото му минало.
Социално-политическият вакуум, който ще се отвори след падането на Милошевич, неизбежно ще произведе вътрешна нестабилност. Най-вероятно в политическата сфера ще настъпят ред вътрешни промени. В момента никой - нито партия, нито отделен водач - не се радва на значителна легитимност в национален мащаб (нещата изглеждат различно, що се отнася до местното управление). Дори по-лошо. Ако се употреби терминът на Вебер, веднъж "разомагьосана", югославската общественост ще постави под въпрос легитимността на всички водачи, които са били начело на партии. При добро развитие целият политически елит ще бъде оценяван не по това, кой е бил "за" и кой "против", а по-скоро с оглед на различните степени на отговорност за катастрофата. Това несъмнено ще породи състояние на постоянна размирност в политическата сфера. Така погледнато, политически водач, който идва не от федералния център, а от федералната периферия, може да има по-добър шанс да осигури по-висока степен на обществено-политическа приемственост. Джуканович едва ли би могъл да го направи сам, тъй като ресурсите му са ограничени, ала с помощта на западните лидери той би могъл да се подготви за това.
Извод: Западът трябва да подкрепя Черна гора като най-надеждния стратегически партньор, който е налице, както с оглед на политическата опозиция срещу Милошевич, така и с оглед на предстоящия процес на цялостна обществено-политическа реформа в Югославия.

(в) Други федерални и квази-федерални единици
Първо, друг фактор на федерално ниво е Войводина. В тази провинция вече се чуват гласове, че Западът се е посветил изцяло на Косово и е забравил за Войводина. Тези гласове са значими не толкова като гражданско-политически протест, колкото поради това, че Войводина е бивша федерална единица. Те са свързани с конституционния статут на Войводина до 1989 г.
Едва ли Западът би могъл да направи тук нещо подобно на онова в Косово, ала Войводина все пак е източник на опозиционна активност. Интересното в случая е, че след Косово разпадането на Югославия влезе в нов етап, на който вече става дума за бивши провинции, а не за републики. Може да се очаква, че започне ли изграждането на институции на автономност в Косово, Войводина няма да остане мълчалив и неутрален наблюдател, а ще последва този пример.
Що се отнася до сецесионистките опити във Войводина, западната политика трябва да бъде предпазлива и балансирана. Освен че са източник на опозиция срещу федералното правителство, те са и възможен източник на нестабилност. Демографската структура на Войводина е различна от тази в Косово и може да стане фактор за вътрешни граждански сблъсъци. Следователно подкрепата за автономията не трябва да бъде безусловна, а трябва да бъде включена в по-обща рамка, отнасяща се до бъдещата обществено-политическа стабилност на федерацията.
Второ, Република Сръбска е друга единица, която се противопоставя на режима на Милошевич, макар и по един противоречив начин, свързан най-вече с това, че тя е плод на Дейтънското мирно споразумение и на стоящата в основата му политика на "мир на всяка цена".
След като загуби Косово, Милошевич загуби и всяка надежда да интегрира Република Сръбска във ФРЮ в нейното сегашно състояние. Краят на войната в Косово вероятно придаде реалност на досега номиналната граница между Федерална Република Югославия и Република Сръбска.

(г) Местното управление
Както в по-голямата част на Балканите, а и в други неразвити страни, в Югославия е налице пропаст между града и селото. Подкрепата за Милошевич, възлизаща на 20-30 %, идва предимно от селските райони. Обратно, градските центрове са по-динамични и революционно настроени, те като цяло не одобряват режима. Какво е положението в момента? Електоралните нагласи в селските райони остават непроменени и представляват т. нар. твърд електорат. Трябва обаче да се имат предвид няколко неща.
Първо, към 1997 г. начело на повечето големи общини застанаха политици от опозиционните партии. Самите партии може да са се провалили, водачите им да са преминали на страната на Милошевич и т.н., но така или иначе в момента важни властови позиции се държат от опоненти на режима. Като се има предвид катастрофалният край на войната, те скоро ще огласят своите критики, протести и изисквания към политическия център, независимо от сегашното състояние на собствените им политически партии. Опозиционните кметове са по-скоро институционални, отколкото партийни опоненти на режима и точната им политическа принадлежност може да не е от особено значение. Натоварени с местното управление, те безспорно изпитват огромни трудности след края на войната. Дори и някои сега да обвиняват НАТО, рано или късно те ще сменят своята мишена и ще отправят към централното правителство всякакви критики.
Второ, местните управи в целия регион са междинно стъпало в политическия процес между по-напредналите градски зони и неразвитите патриархални селски райони. Градската революция не може да бъде направо изнесена в селската културна и политическа среда, където се сблъсква с естествена съпротива. Ала стратегията на оцеляването принуждава хората да се организират около местни водачи. Казано накратко, ролята на местните власти в Югославия понастоящем се засилва. Може да се очаква, че това ще доведе до по-бърза децентрализация и до засилване на позициите на местната власт.
Трето, местната власт придобива допълнително значение, тъй като дебатите за войната, потокът информация относно истината за Косово, за жестокостите и т.н. ще продължават да са под забрана в националните медии, ала не могат да бъдат забранени във всички онези конкретни места, където е усетено истинското бедствие на войната, където зимата ще изложи на опасност човешкия живот, където войниците се връщат по домовете си със своите разкази и т.н. С други думи, национален обществен форум, който да обсъди войната, няма да има, но ще има многобройни местни форуми, чието политическо влияние ще се опосредява през същата тази междинна институция на местната власт.
Четвърто, не е изключено някои развития на събитията да изненадат наблюдателите. Ето само един пример: изправени пред еднакви трудности, кметове от различни места биха могли да основат някакъв форум, за да обединят гласовете си и да постигнат по-голям ефект. Такъв форум би могъл да бъде инициатива на самите институции и да няма нищо общо с конкретните партии. Възможно е и някои местни власти да потърсят диалог с полицейски или военни части, разположени в техните райони, и да започнат да работят заедно, за да помогнат на хората да преживеят зимата. Може да има и други неочаквани развития.
Извод: След края на войната значението на местната власт нараства и тя се превръща в естествена институционална форма на опозиция срещу федералния режим в Белград.

(д) Православната църква
Въпросът за ролята на църквата в момента няма прост отговор, ала самият въпрос е важен поради няколко причини.
Първо, сръбската православна църква е в деликатна, ала стратегическа позиция спрямо цялата идеология на проекта на Милошевич за "Велика Сърбия".
Историята за Сърбия и Косово като "люлка на нацията" е в крайна сметка един мит. В тази истерично чествана битка за Косово, която напоследък на Запад стана по-известна, отколкото деня на десанта в Нормандия, и сърби, и албанци са се сражавали и за двете страни, и сърби, и албанци са участвали и в двете армии. Дори легендарни владетели, като бъдещата фолклорна звезда Крали Марко, са се сражавали на страната на султан Мурад. Както наскоро писа "Икономист", "само преди някакви си 600 години" хората са били лоялни към своя владетел, а не към своята "нация", тъй като не е имало нации, към които да бъдат лоялни. Активирането и употребата в политическата практика на мита за Косово стана граничният пункт, през който Милошевич навлезе в собствената територия на църквата.
Начинът, по който Милошевич употреби митологичния ресурс, доведе до една много успешна десекуларизация на обществото, до едно, така да се каже, мащабно националистично омагьосване. От друга страна обаче, употребявайки този ресурс за чисто политически цели, той извърши вероятно най-големия грабеж спрямо институцията на църквата. Митът за Косово принадлежи на църквата, той е част от присъщата й територия. Това е така дори и поради природата на автокефалната църква, чиито символни ресурси са обвързани със и до голяма степен произлизат от историята. С политико-идеологическото "нахлуване" от страна на Милошевич православните ресурси на Сърбия бяха мълчаливо иззети от църквата. Или най-малкото, църквата не беше вече в състояние да контролира начина, по който те бяха употребявани и по-точно, начина, по който с тях се злоупотребяваше.
В резултат на успешното присвояване на този ресурс пропагандната машина на Милошевич създаде ситуация, при която църквата беше най-малкото дълбоко унизена. Всички манастири около Косово, целият Косовски диоцез на епископ Артемий, а и църквата като цяло бяха безмълвни свидетели на това как религиозният им дискурс претърпява драматично политическо преобразуване и как в крайна сметка бива подчинен на варварски и разрушителни за самата нация проекти. Църквата ще трябва да измине дълъг път, преди тази идеологическа нечистотия да бъде отстранена и символният ресурс обратно присвоен. Първа стъпка в тази посока безспорно би била отстраняването на Милошевич.
Второ, точно православната църква би трябвало да е институцията, която е естествен враг на военната обсесия на Милошевич и произтичащите от нея принуди. Трябва да се мисли възможно ли е църквата да играе посредническа роля в решаването на конфликтите между сръбската и албанската общност.
Трето, на църквата трябва да се даде шанс да играе традиционна хуманитарна роля, която така или иначе й е присъща като институция. В това отношение тя трябва да бъде снабдена с необходимите ресурси като финансиране и доброволческа подкрепа. Върховният комисариат за бежанците трябва да потърси възможности за сътрудничество с църквата и по този начин да й помогне да спечели нова легитимност в провинцията.
Извод: Макар и не най-силният, православната църква е все пак опонент на Милошевич, който може да запълни специфична ниша. Тя трябва да бъде въвлечена в процеса по създаване на условия за бъдещо помирение.

(е) Медиите и достъпът до информация
Случаят с югославските медии е сред най-сложните в югославската обществено-политическа ситуация. От една страна, Милошевич контролира медиите и успява да "опакова" събитията в Косово по начина, който му се струва най-подходящ. От друга страна, той не възприема независимите медии като толкова опасни, колкото самите те се мислят. С избухването на войната дори и най-яростните опоненти на Милошевич показаха изумителна способност да казват само половината от истината за интервенцията. Преобладаващият възглед сред онези, които не бяха забранени от режима, беше: "Всички са виновни, всички са престъпници, както Милошевич, така и НАТО." Въпросът за вината и отговорността обаче става безсмислен, когато прилагаме към тях "всички". Може ние "всички" да сме виновни пред лицето на Бога, ала в човешките общности вината е празна дума, когато я отнасяме към "всички". Моралната вина изисква да се прави разлика между виновните и невинните. Югомедиите, изглежда, са в неведение по тази част от моралната философия на модерността. Подобно нещо може да се каже и за югославската опозиция - стане ли въпрос за "националната идентичност", за "битката на Косово" и за траещото векове изживяване на "нацията като жертва", изчезват всякакви разлики между отделните партии. Което впрочем е един от ключовите фактори за обществения имунитет на настоящия режим.
Имайки предвид тези обезкуражаващи наблюдения, нека все пак се обърнем към по-практическите аспекти на медийния проблем.
Първо, едва ли има нещо по-решаващо, по-първостепенно за целия процес на възстановяване на нормални отношения със сръбската общественост като цяло, отколкото - по израза на Унамуно - да се върне в главите на хората "принципът на реалността". По това не може да има спор: информационната атака трябва да бъде толкова масирана и мощна, колкото беше въздушната.
Второ, преди да започне какъвто и да е продуктивен обмен между югославската общественост и западните правителства и агенции, трябва да е сигурно, че двете страни (като трета възможна страна са другите страни от региона) говорят един и същи език. Това съвсем не беше така през цялото десетилетие на работа с Милошевич. Трябва следователно да се създадат условия за общо разбиране; и това трябва да стане през главата на федералните институции, на федералното правителство и на онези лидери, обявени за военнопрестъпници, които са се разположили в тези институции и в правителството. Сред тези условия е и изграждането на съгласие по основни факти, особено фактите "от мястото на събитието".
Трето, западното присъствие в Косово, особено операцията на КФОР, е само част от западното присъствие в Югославия и в региона. За да осигурят по-нататъшния успех на цялата кампания, западните сили трябва да разширят своето присъствие и по други линии с повече гражданска и публична значимост. На първо място, необходимо е широката югославска общественост да разбере, че КФОР, както и хуманитарната помощ, са само средства за постигане на нещо друго. Необходимо е редовно да се произвежда и разпространява мащабна информация за мисията в целия регион. Всичките клонове на мисията и поддържащите организации трябва да дават редовно информация за своята дейност. Възможно е западните правителства да трябва да подсигурят за тази цел подкрепата на Съвета за сигурност на ООН - точка, която отсъства в споразумението от Рамбуйе.
Четвърто, необходимо е западните донори да преоценят своите предишни ангажименти към югославските медии. Разбира се, не може да се очаква от местните медии да подкрепят нападение срещу своята страна - това би било абсурдно. Ала войната все пак беше тест за много от важните говорители в публичната сфера. В медиите, както и в партиите, в момента, в който вътрешните проблеми се поставят в контекста на националния мит за Косово, на повърхността излиза националистически дневен ред. В този смисъл преоценка е необходима.
Пето, би могло да се очаква, че както по отношение на партиите, така и по отношение на медиите Косово ще стане повратна точка за обществения дискурс в Югославия. Много е възможно състоянието на изтощеност от войната да е навлязло крадешком в информационния поток и в публичния обмен. Накратко, ако едно по-внимателно наблюдение покаже, че югославската общественост изпитва нужда не толкова от нова информация, колкото от нови модели на информационно предлагане, тази възможност трябва да бъде използвана.
Шесто - за да се върнем отново към главното - каквато и да е информационната политика на Запада, тя трябва да е по принцип насочена към интегрирането на сръбската общественост в "международната общност". Трябва да се прояви сдържаност и да не се отправят обвинения към сръбската нация. С други думи, бъдещите медии трябва да помагат, не да винят. На сърбите трябва да се помогне по много начини, като един от тях е отварянето на нови измерения в публичното пространство.
Извод: Агенциите, работещи на Балканите, трябва да изградят мащабен информационен фронт. Трябва обаче да се разработят и нови медийни модели по отношение на Сърбия.

Заключение

Горните бележки биха могли да се обобщят накратко така:
Първо, въпреки че т. нар. регионален подход е по принцип твърде спорна идея, това е единственият подход, който Западът би могъл да практикува на Балканите. Докато обаче Милошевич е на власт, дори и въображаемата практика в тази посока е напълно безсмислена.
Второ, въпреки че единствено сръбският народ може да свали Милошевич от власт, в краткосрочен план въпросът за мобилизирането и консолидирането на опозиционните сили в Югославия трябва да бъде поставян по нетрадиционен начин и да получава нетрадиционни отговори.
Трето, в дългосрочен план въпросът за югославската опозиция трябва да се поставя и анализира с оглед на бъдещия цялостен процес на реформи в Югославия. Твърде вероятно е в този процес да се появят нови политически и публични фигури както индивидуални, така и колективни.
Четвърто, важно е международните агенции, работещи на Балканите, да идентифицират както действителните опозиционни сили, способни да променят настоящия режим, така и бъдещите носители на обществено-политическата трансформация в Югославия, и да започнат навреме да общуват с тях.

Стефан Попов
Център за либерални стратегии

Юни 1999, Вашингтон

Текстът
е разработен
по програма на
Атлантическия
съвет на САЩ

и е преведен
от английски от
Боряна Кацарска