Свободна ниша за заемане

Българската правораздавателна система няма един много специален човек. Разпитващ, подходящо разговорчив, стремящ се да бъде точен. Има го обаче българската журналистика. Казва се Лили Маринкова.
“Неделя 150” клони да се превърне от обикновено политическо обзорно предаване в криминален сериал. Вече втори път предаването се превръща в съдебна зала. Първият път беше по повод оневинителната присъда на заподозрения в атентата срещу Ани Заркова гражданин. Макар изрично да беше предпоставен несъдебният характер на предаването, то се разви по сценария на всеки уважаващ себе си процес. Имаше си пледоарии на защитата и обвинението. Имаше и необходимото позоваване на членове и алинеи. Разликите от “нормалните” български процеси са няколко. Прави впечатление наличието на съдебни заседатели - аудиторията. Въпреки че е невидима, именно към нея е насочено участието на спорещите страни. От нея се очаква даването по-скоро на емоционална, отколкото на юридически остойностена, санкция. Следващата разлика е липсата на съдия. Водещата на предаването играе ролята на викар - в радиоварианта на процес това е човекът, който дава и взима думата, а иначе е човекът, който повиква свидетелите в залата. Благодарение на нея говорещите се придържат към същината на разговора, но тя не издава присъдата. Това е последната разлика - липсва развръзката, финалът е формално отворен и има надпис “следва продължение...”. Формално отворен е, защото съдебните заседатели най-вероятно са взели решение, което обаче не е огласено.
Не всеки спор в ефира върви да бъде сравнен със съдебен процес. Криминалната нишка във вълнуващата обществото тема може би навява тази асоциация. А може би точно тази асоциация е умишлено предизвикана. Защото по подобен начин се разви и последното издание на “Неделя 150”. Този път процесът беше - обвинителите срещу директора на БНР Александър Велев. Ситуацията беше най-смущаваща за водещата. По теория в съда не се допускат пристрастия. А Лили Маринкова трябваше да балансира между работодателя си и професионалната обективност. Съсредоточавайки вниманието на аудиторията върху проблема, тя успя да не прояви мнението си. Така не се опорочи излагането на двете страни. Нелека беше задачата и на представителя на обвинението. Той трябваше да докаже правотата си на “вражеска територия”. Голяма психическа издръжливост се изисква да се “бориш” за справедливост срещу човек, в чиято къща си поканен. На всичко отгоре, от гледна точка на радиофоничността, по обективни обстоятелства не беше спазено изискването за равни права. Виновен или невинен, Александър Велев все пак си остава радиожурналист и за него говореното пред микрофон не е проблем. Докато за обвинителя е. Това оказва влияние върху съдебните заседатели.
Поредицата от радиопроцеси спокойно може да бъде продължена. Има достатъчно поводи. Аудиторията проявява интерес към такива мероприятия. Докато БНТ не се замогне и не започне да произвежда собствена филмова продукция с подобен юридически характер, радиото може да заеме това свободно място. Още повече че го прави добре. Здравословно е за обществото да “участва” в такъв тип процеси, макар и само като невидим наблюдател. Така то може да сравни собственото си мнение с мнението на закона. И ако някъде те съвпаднат, радиото ще си е свършило добре работата. От гледна точка на правото.

Вяра Ангелова














От въздуха
подхванато