Маските на българската
литература

В исторически план в българската литература има няколко оградени идеологически модели, които имат претенцията за самостоятелни естетики - позитивизъм, символизъм, експресионизъм. Останалите опити за отчленяване на други естетики (романтизъм, народничество, имажинизъм и т.н.) са несериозни, нехванали трайна почва, защото инвенциите им са слаби, често случайни, обрасли в разнообразни и различни естетически дискурси. Затова усилията да бъдат представени като точни естетически факти срещат непреодолими трудности. С други думи, българската литература е бедна на разни модели, а това предполага, че е силна в разнородните си самобитности, трудно поддаващи се на полагания в предпоставените параметри на някаква школа. И мисля, че така е по-добре.
Българският позитивизъм винаги е бил от онези всеядни естетики, за които Вазов дава, без да иска, точно определение: "...нямаше нищо, а трябуваше всичко". В неговите граници се пъха всичко, което по някакъв начин може да се свърже с реална събитийност и фактология. Рядко отчита онова, което видимо субективизира външния свят и го превръща в собствен. Българският позитивизъм в процеса на сътворяването си почти не е имал свои теоретици. В началото поради факта, че литературата ни е описвала човека и света не изолирано, а чрез контекст. В по-късно време позитивизмът също трудно намира чистия си теоретичен модел, защото изследователите постоянно се натъкват на отклонения от канона, които отчитат като индивидуални решения. Излиза, че позитивизмът, най-дълготрайният период в българската литература, е нещо много изтощавано и изкушавано от различни контексти, които в своето разнообразие и динамика му преливат други, различни сокове и развалят чистата му монолитност. Затова и позитивизмът е най-малко комплексираната естетика - той сам има съзнание за "всичко".
Атаките срещу позитивизма в края на миналия век не съдържат противоборстваща естетика, а само смяна на идеологията. Това, че д-р Кръстев нарича Пенчо Славейков "обновител на остарелий примитивен реализъм", значи по-скоро различност на ценностната парадигма. Позитивизмът е сменен с други номинации - индивидуализъм, модернизъм, европеизъм, но в тяхното дъно дремят живи и здрави позитивистичните корени на една всемогъща естетика, която, оказва се, пак може да бъде "всичко".
Едва символизмът заявява радикално различна естетическа територия, подплатена не само с художествени текстове, но и с теоретични парадигми, в които ясно се обосновават границите на канона. Канонът приобщава посветените, но и ги отделя от непосветените. "Законозащитниците" на символизма обаче са най-изкушени и "чисти" в теоретичните постулати на Димо Кьорчев и Иван Радославов и епигонските си безлични образци, от които не можеш да различиш отделното, а виждаш само безлично-общото, удържано от канона. В ярките си символистични изяви поети като Пейо Яворов, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов са приобщавани към канона често според историческото време, номинирало литературната ситуация, както и по външни белези, позволяващи да се откроят типологичните особености на естетиката. Ясно е, че при всяка среща със значимо художествено творчество изследователят е раздвоен (и затруднен) между канонното и индивидуално-отклоняващото се от канона. Стигаме до убеждението, че една определена литературна ситуация живее от това, че цялата мрежа от дискурси, които тя съдържа, се фокусира в едноизмерно описание, готово всеки миг да се прокъса от индивидуални разминавания с канона.
Експресионизъм, социалистически реализъм, постмодернизъм, женско писане са следващи естетически номинации на българската литература от ХХ век, които в претенциите си за обобщение предпоставят и изискването за различност, за собствени граници и закони. В резултат - дълги списъци на автори, включващи се в тези естетически очертания и продаващи моженето и неможенето си чрез кредита на школата, както прочее отдавна е казал Владимир Василев. Печалният пример на социалистическия реализъм е поучителен не заради това, че една единствена идеология погрешно чете "всичко" като себе си, а поради факта, че отделните явления си остават прикрити или невидени, за да стане очевидно общото.
Даже и краят на ХХ век, минал под знака на твърдението, че субектът е мъртъв, не можа да стресне българската литература. Тя продължи да се самодоказва чрез общото, като всяко отделно общо има желание за различност от другите общи. Към постмодернизма, например, към неговите основни и първоначални фигури започнаха да се присламчват голяма част (ако не мнозинството) от младите пишещи с надеждата, че ако попаднат в списъка на постмодернистите, вече ще са влезли в литературата. За българската (литературна, културна, социална) практика - нищо ново. Така е било със символистите, от чиито претенции са останали десетина имена; още по-пресен пример са т.нар. априлски поети - от тях за литературата се спасяват определени творчества, при които общото най-малко се покрива с предварително лансираната естетика, желаеща да бъде "всичкия" образ на конкретното време. Когато подобни моменти са белязани от желанието на самите автори да се вмъкнат в дадени естетически граници, се оформят силни зони на литературни конюнктури.
Ако трябва да обобщим, ще кажем, че българската литература има проявена склонност към общи зони, в чиято предсказуемост и предварително набелязана рутинност се вмъкват автори с надеждата да придадат на текста си важност. Авторът е умрял там, където има естетически (и духовно) защитен текст, който може сам да завоюва мястото си в националната литература. Авторът е жив там, където се присламчва чрез епигонство, подражание и индивидуална немощ към заявени и формирани литературни ситуации. Първият случай се нуждае от дистанцията на времето, узаконяващо естетическата защитеност. Вторият е случаят на ежедневната литературна стъгда, гъмжаща от страсти, омрази, претенции и външно мотивирани конюнктури.
Този втори случай до голяма степен се крепи върху автора и неговата практическа активност. В днешната литературна ситуация, която по принцип е маргинална по отношение глобалността на обществото, в литературата се оформят микрообщества, които се четат помежду си, не само пренебрегнали, но и неможещи да отстоят идеята за национална литература. Но затова пък стръвно назоваващи себе си типична част от общата (мислена като сбор от равностойни парчета) мозайка на днешната литература. Това довежда до пълната загуба на национално йерархично подреждане на литературните стойности, при което бургаските, пазарджишките, софийските поети, жените-поетеси и т.н. имат равни претенции с Асен Разцветников или с Лилиев при разпределяне на националния литературен дискурс. Всички те представят себе си чрез регионален топос или чрез частно обобщено наименование, стъпили върху презумпцията, че единствено устойчива е личната цел. Ако подобни процеси в европейските общества водят до рационална колективност на интелектуалния продукт, то в славянското културно мислене, което е повече спонтанно, патетично, те водят до разцвет на графоманията, неясни естетически претенции и регионални (частни, приятелски и т.н.) общности. Знакът на общността се приема като привилегия, чиито механизми по-често задвижват инерцията на конюнктурите, отколкото обглеждат автентичните идеи, които общностите раждат. В повечето случаи се търси маската на общността - страхът от смъкването на маската е страх от нищото. Ако от поезията на Димчо Дебелянов се смъкне маската на символизма, в нейното лоно могат да се намерят много повече неща, отколкото символистичният канон предполага, но ако поезията на Иван Грозев, примерно, се разгледа без помощта на символистичната естетика, от нея не остава нищо.
Тази парцелирана на малки общности литературна ситуация допълнително и често по балкански ирационално се усложнява от емоционално обагрена линия, която разделя българската литература по политически признак. Отсам едните, оттам другите, като на преден план излиза пак общото, незаинтересовано от вътрешния индивидуално-художествен пълнеж. Емблематично подреждани автори, на които публиката реагира без мисъл, водена от това чия манипулация ще надделее в определен момент. Политизирането на българската литература винаги е било вторичен процес, втъкаващ се в естествените естетически процеси и опитващ се да им надене маската на актуалност. Политически мотивирани са лостовете, които съставят класическото лице на литературата в учебниците, политизирано е и медийното литературно пространство, което лансира представителни имена, чрез които политическото обслужва свои временни нужди. От кандидатстудентските програми бяха изхвърлени добрите повести на Георги Караславов "Татул" и "Снаха" заради откровените грехове на автора като социалистически номенклатурчик. Творчеството на Стефан Цанев винаги само се е присламчвало към обществените конюнктури, за да изгради образа на вечния бунтар, моралната жертва на всяка политическа власт. И тези малко примери са показателни за това, че политическото и авторът са в трайна взаимовръзка, при която политическото използва автора, но и авторът желае политическото, като и двете страни се мъчат чрез другия да изявят себе си. Политическото, разбирано като (в случая литературна) конюнктура, гарантира властови позиции, но има и обратното лице - забвението, премълчаването, тъй като политическото динамично мени интересите си.
Няма да е пресилено, ако кажем, че революционната линия (борбата, борбеността, партиите, партизанщината са изначална не само социална, но и културна окраска на балканските процеси) провокира и един напълно елементарен и външно търсен конфликт между стари и млади, за който няма толкова мотиви от естетическо естество, но има мотиви от социално революционно естество. И затова не са виновни само младите. Онези стари, чиято естетическа негодност е отдавна известна, правеха и правят опит да съществуват вовек най-вече чрез социална общност, която те наричат литературна. Негодни млади пък се заеха да ги отричат (а заедно с тях и всичко, което им се мерне от миналото), без да могат да разберат, че всъщност воюват за тяхното място. Днес миналото се оказва също политизирана зона, външно представяна като естетическа, от която в повечето случаи се взима и хвали, отхвърля и убива спрямо модата и партията. В днешната литературна ситуация правилата не могат да бъдат разбрани, защото повърхностно и конюнктурно се изследват конкретни образци, а пък образците не могат да бъдат разпознати като стойност, нестойност, естетическа номинираност, защото липсват правилата. Различията се бъркат с патологиите, полифоничността на литературата с еднолични желания за надмощие, оформяни тъкмо като мода, работещите идеи в националното културно пространство затъват в адаптации на европейски идеи, чиито внос е мотивиран от една доскоро затворена култура; тя, вече отворена, няма собствена мярка за себе си, а безконтролно цитира европейски теории, докато съвсем се загуби в тях. Един от малкото примери на "любовно" конфронтиране-преодоляване на миналото (тъкмо в естетически план) са двете пародийни антологии "Българска христоматия" и "Българската поезия от Герова насам" от Георги Господинов, Бойко Пенчев, Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов, които умело съчетават обобщено-представителното с индивидуалните естетически почерци. Приобщението се проявява като избор на характерното за българската поезия, а разграничението присъства като уцелване на самобитното на всички присъстващи творчески различности, при което видно е, че разграниченията имат превес над обединителните възможности на лириката ни.
В историческите си наслоявания, разбирани като литературна традиция, българската литература се оказва бедна на естетически направления, успели да заградят собствена територия, и богата на доказани естетически самобитности. Но в процесуалната си сбъднатост, разбирана като "сега" на случващото се, литературата ни е богата на претендиращи общности, искащи да докажат себе си като естетическа отчлененост, без да си дават ясна сметка, че бъркат естетическите си заявки с делничната практичност, с вечния комплекс за изостаналост и маргиналност спрямо културата на света, изригнал в епигонства и поредни (европейски) преобличания. Външното многообразие обаче рядко означава вътрешно многообразие. Горчив е опитът ни с националния герой Бай Ганьо, постоянно сменящ маски и нагаждащ се към външния свят, за да си остане отвътре неизменен, вечен. Във всяка ситуация на българската литература, изживявана като "сега", маските са винаги агресивни, адаптивни, манипулативни. Лесно подвеждащи да ги мислят като същност, лоно. Но и лесно запокитвани в реквизита на гастролиращата литература.

Антоанета Алипиева