Прелести и лудости от Лазурния
до Атлантическия бряг

Най-старият джаз-фестивал в света не е в Америка. Преди 51 години, 5 години след дебаркирането на американските войници на атлантическия бряг на Европа, американските джазмени дебаркират на Лазурния. Градът е Ница, първият в света джаз-фестивал се нарича джаз-парад. Луис Армстронг, Дюк Елингтън и Каунт Бейзи оркестра са едни от първите, които правят от Операта в Ница светая светих на джаза. От 2 години фестивалът вече си играе с английското и френско звучене и значение на Nice, като приема името Nice Jazz Festival. След обиколките ми из най-престижните, най-големите, най-джазменските фестивали (Монтрьо, Монреал, Норд Сий - Хага), смело мога да поставя фестивала в Ница сред най-сладките за гледане, слушане, събеседване, срещи с музикантите и най-важното: открития.
Eстествено, за да ги има, а най-вече за да оцелее, и този фестивал като всички комерсиални джаз-срещи се отваря към блус, рок и поп: Джеймс Браун, Вероник Сансон и т.н. Важното е, че веднъж попаднал на Арените и в Градините (маслинени) на Симиез, всеки не- и джазмен със сигурност ще се изкуши да обиколи сцените и ако не на 10, да отдели внимание поне на 2-3 представления. От 7 вечерта до полунощ с половинчасови интервали започват концертите на трите сцени, отдалечени на не повече от 200 метра една от друга. Като за външно озвучаване нещата са перфектни и съвсем рядко публиката е принудена да слуша едновременно някое интимно соло с добавка екстаз от съседна публика. Е, простимо е, особено когато Мик Джагър е сред публиката.
Интересен бе подходът към звездите: почти едновременно програмиране на Джеймс Браун и Дюк Елингтън оркестра например. Премерване на сили, премерване на зрителски интерес, дори и само за това си заслужава. Внукът на Елингтън, Пол, поел оркестъра на дядо си (с един-единствен музикант от онова време) не се притесняваше от конкуренция. Дойде за един ден от Щатите в Ница и си замина още същата вечер, уважи откриването на алея с името на Дюк, поздрави предаването ми "Джаз+" , издирижира от "Take the "A" Train" до "Caravane" , като не залагаше само на стандарти, на стандартно облекло и още по-малко на стандартно поведение. В тон с възрастта си (роден е преди 20 години, т.е. 4 години след смъртта на дядо си), с черна тениска и бели маратонки, той суингираше пред брас-секцията, присядаше смирено пред стринга и подскачаше като баскетболист пред кош на финала на някое дръм-соло.
Като отговор на цепещия се от съседната сцена Джеймс Браун с прословутото му "I Feel Good" , младият Елингтън бе всецяло отдаден на символиката на "It Don't Mean a Thing If It Ain't Got That Swing" - в свободен превод: "Нищо няма значение, ако няма суинг". Сакрална фраза, заключаваща речта на кмета на Ница, меломан и джазмен, проследил фестивала в последните няколко десетилетия. Подхваната от артистичния директор на фестивала, големия френски комик Мишел Лееб като лайтмотив в шоуто му (на сцената, пред репортерския микрофон, и т.н.). Изпята почти на френски на другия ден от "Les Voice Messengers", а предполагам и от някои от звездите на следващите вечери (със сигурност - ДиДи Бриджуотър).
Споменах "Les Voice Messengers" - наследниците на най-успешната френска вокална джаз-формация "Les double six", работила с Куинси Джоунс, Блосъм Дийри, Кристиан Льогран и Еди Луис между другите. Сегашните "две по шест" освен че са два пъти по-многобройни от предшествениците си се вдъхновяват еднакво и от "взетите шестици" ("Take 6" ), и от Боби Макферин, но като че ли се индуцират от специалния си гост, Жан-Лу Лоньон, племенник на тромпетиста на Сидни Бешет. С много чувство за хумор, екстравагантна "прическа" (миша опашчица на тила под бръснато кубе) и невъзможна за затваряне уста, този тромпетист, пианист, певец, композитор, аранжор и диригент рязко контрастираше с почти класическите "посланици" (формация, формиране, облекло и поведение). И с това печелеше овации - ето на, и класиките в джаза никога няма да доскучеят.
Така е и така ще бъде, докато джазът се подхранва от "децата" си - всички останали стилове в края на XX век. Затова признавам и отидох в Ница: идеята за макар и бегъл допир до Ян Гарбарек бе достатъчна да забравя безкрайните нощни пътувания, студеното време и какво ли не още. Знаех предварително, че е отказал всякакви срещи с журналисти, снимки, дори и на първото парче на концерта, телевизионни камери... Което прави още по-ценен автографа му върху снимката, направена му преди години във Виена от Зафер Галибов. Всъщност това бе и единствената причина освен да отговори хладно на поздрава ми, да остане и за още десетина секунди, но с изрично "не, нищо няма да ви кажа пред микрофона, не, никакви интервюта, съжалявам". Уважих правото му на личен живот, избор, обяд, разходка из Ница, басейн и ето ме на входа на полупразната арена. Не ми се струваше възможно французите до такава степен да са предпочели един от поп-идолите си на другата сцена, но фактът си е факт. Е, в края имаше почти 500 души, но... Признавам си, очаквах съвсем друго нещо, че освен мен ще има поне хиляда негови фенове, че оттатък северното му излъчване ще има някаква непозната емоция от албумите му, някое шеметно соло, няколко думи може би. Още повече, че сега Гарбарек работи по два едновременни тура: този с Хилиард ансамбъл по представянето на току-що излезлия им двоен албум "Mnemosyne" и с квартета си в етно-джаз опуса си "Rites". Но изглежда, че както на звездите им писва от турнета и понякога отбиват машинално номера, така и на преситената публика не й е до бурни аплаузи на поредните звезди. Не можах да задам въпроса си как подушва сайдмените си и затова и досега ми е чудно как може след като си работил с перкусионист като Трилок Гурту, сега да се задоволяваш с една по-скоро външно ефектна, отколкото ефективна или ефикасна дама като Марилин Мазур. И как може да няма никаква разлика между студийните ти версии и концертното им представяне. По-скоро педант, отколкото импровизатор, такъв ще си остане за мен този Гарбарек, така различен от фиоритурите около минималистичните остатъци от песнопения, скрити в някоя подвързия на евангелие или открити сред пясъците на пустинята. Онзи Гарбарек, около когото и Хилиард суингират фрагменти от перуански кечуа песни, естонски приспивни, делфийски оракулни, баски фолклор, руски псалми, орлови танци на ирокезите, древногръцки химни на слънцето...
И сега към двете открития. И двамата са млади и са французи. Първият, Ерве Мешине, композитор, флейтист и алт-саксофонист, силно повлиян от "Канонбал" Адърли зашеметява с енергията си. Не само почит към Адърли и Стрйхорн, а преди всичко полет над блуса, валс, чело а ла Бритън. Съавтор на филмова музика с Мишел Льогран, сайдмен на Мишел Петручани, Рей Чарлс, Джаки Терасон и Даяна Рос, миналата година Ерве печели отличията "Django d'or" и "Victoires de la musique" и с право е считан за един от най-перспективните лидери на флейтата. Второто ми откритие, Франк Авитабиле може да се обобщи с две думи: интелигентната енергия.
Пак цифри. Сменям (им) мястото. 51 става 15. Брегът не е по-малко нито повече лазурен, на Атлантика е. Две кули-бойници пазят входа на пристанището. Третата, където са заточавали пиратите, пази сянка над студиото, откъдето предавам пряко някои от звездите и откритията на петнайстото издание на Франкофоли Ла Рошел с Перие. Последното е газирана минерална вода. За да го има и този фестивал. Бирата "Стела Артоа" е символ на голямата открита сцена, Нескафе подпомага младите таланти, мастиката "Рикар" - току-що прохождащите групи по улиците. За всички вкусове е помислено, почти като в програмата. Няма техно, миналата година не е било добре посрещнато нито от традиционалистите, нито от рейв-маниаците, за които Франкофоли е по-скоро символ на песента и на текста.
Шест дни средно с по 10 000 зрители на ден - това е крайната равносметка от 67-те концерта на четирите сцени, където над сто формации предлагаха кога по-традиционни, кога по-смели и новаторски неща. За пръв път липсваха звезди като Джони Холидей в рока, Еди Мичел в блуса, Франсис Кабрел в шансона. И естествения въпрос на колегите: това ли е бъдещето на Франкофоли: подмладени, "метисирани" (уърлд/рап/раи), към което бих добавил режисира ли се лудостта и защо младите са толкова консервативни. Младите в публиката: почти две трети, почти толкова и на сцената. Но млади не значи задължително неопитни, нито пък страхотни. Ензо Ензо, пробваща се в мюзикъла заедно с Кент, не успява да надмине успеха си в "Juste quelqu'un de bien" отпреди 5 години. Жалко. Но това не значи, че мюзикълът няма настояще и бъдеще във Франция. Буфонадите на откачените момичета от "Кастафиоре Базука" привличат с оригиналните музикални идеи и сценичното им превъплъщение. "Екова", трио от американка с френски произход, иранец и мароканец, също зашеметява с богато въображение, имагинерен изказ, включително езиков и много по-вярно към корените и традициите етно-звучене от Фодел, "малкия принц на раи-музиката". Тази чалга, заляла Франция, ме преследваше дори и на плажа и сигурно нечитатели на "Култура" биха се учудили на бягството ми от такава "крос-кълчър".
Идвам до истинската, поне за мен, макар и по-малко-крос и по-скоро "culture". Известното име не е достатъчно да осигури добра посещаемост, но и маниите около един стил също не са гаранции за незабравим спектакъл. Тематичните вечери могат да се приемат за мерило на пулса на френската публика: половината - местна, половината от летовници. Бегъл анализ от и на трибуните (за журналисти, партньори и ВИП-персони) показва следното:
Рапът е такава национална гордост, каквато е Световната купа миналата година. По-цветната му разновидност (хип-хоп) не може да го настигне. Регето - също, но раи - да. Арабизация за сметка на европоп, който решително не върви. Евровизията осмяна на сцената, sorry и от площада, и от трибуните за монотонните "Cardigans". Френският поп-рок (силно медиатизираната Зази) също не възторгва, за разлика от по-якия звук на по-неизвестни или тепърва набиращи скорост банди. Новите начала: "Матмата" и "Арменс" с бретонския им, т.е. келтски рок. Изненадващият с небелгийския си хумор фламандец Марка, еднакво близък и отдалечен от Брел и от МС Солар, въпреки кавърите му по техни хитове. И вечният циник Арно, също толкова белгиец, агресивно-меланхоличен, сърдит, немлад и шумен. Но не-повече от мистичния Каролинуш Браун, позволяващ си да закъснее на една сцена, където след него и след полунощ ще се качи и небезизвестният Оскар де Леон. Молитви, гърли, стийл-дръмс, кадилници, танци между мъже и какво ли още не от един тип, делил сцена с Жоао Жилберто, Уейн Шортър, Чико Буарке и "Сепултура". Лично на мен ми станаха по-симпатични текила-китарите на "Flor del fango", прокламиращи от сцената любов, легализация на марихуаната и повече права и свободи за сапатистите. Слабост и на основателя и артистичен директор на фестивала, Жан-Луи Фулкие, непретенциозните на първо слушане веселяци всъщност представиха едно автентично зрелище. Също като още една сладурана - рижата лъвица Натали "Лили Фатал" от Квебек, която не се колебае да подсили с DJ ритмичната си секция и да реди един мелодичен и танцувален техно-рок-поп, където основното е groovy. И като втора част на спектакъла, вдигнал на крака Големия театър - откритията на РФИ - България отпреди 2 години, "Доли". Радваме се взаимно на срещата ни: нали са свирили с "Б.Т.Р." на фестивала "Космополитен" в Тур, интересуват се как са те, какво са издали оттогава и най-вече къде са ходили. Къде ли не са ходили, казвам им стария български виц, и в Щатите не са ходили, и в Европа, дори и във Франция от миналата година. Сходни по звук, пък и по израстване, съдбите на тези две приятелски групи може би най-ясно свидетелстват какво е да започнеш от нищото някъде тук и някъде там. Защото преди да бъдат разпространявани от мейджър, "Доли" не спират клубните си турнета, сами се издават и най-вече оставайки верни на себе си, развиват един жизнен рок на френски, като по този начин се превръщат в символ на успеха и на надеждата на по-младите от тях. А туровете им в Латинска Америка, Литва, Белгия и Швейцария само затвърждават един учудващ и за самите тях успех. "О, няма какво толкова да им кажем на младите групи. Най-малкото какво да свирят и как да свирят. Просто не искаме да имаме постоянна първа част на националните ни турнета, винаги водим по няколко групи със себе си и това е достатъчно"- споделят ми Нико и Маню, Еманюел, лидерката на групата. С нов албум (крусиалната дата на новите продукции е краят на ваканциите - 24 август), "Доли" смело вървят към златна плоча и ако зависеше само от тях - и към концерт в София. "След свиренето с вашите момчета си спретнахме една фиеста и си казахме: ако и в България е така, по-скоро да вървим там!" - с това се разделяме, като нарочно не става дума за цифри. А музиката и от Лазурния, и от Атлантическия бряг си е музика. Заслужава си да я чуете.

Париж - Ница- Ла Рошел - София
Людмил Фотев, РФИ - България