Демокрация
за черни дни

Публикуваме откъс от последната глава на книгата на Еразим Кохак "Пътеводител по демокрация", която в близките дни ще излезе и на български език. Читателите на в. "Култура" имаха възможността да се запознаят и с други текстове на чешкия философ чрез редица публикации на страниците на вестника през 1997 и 1998г.
С любезното съгласие на професор Кохак българският превод на книгата ще бъде публикуван и в Библиотека-та на дигиталното издание на Култура
К


Съществува ли изобщо някъде обетована земя, страна на съвършената демокрация? И я има, и я няма. Няма я и няма да я има в този смисъл, че хората са несъвършени - и несъвършено е цялото човешко начинание. Работата за изграждане на човешкото съжителство във взаимно уважение и добра воля, което наричаме демокрация, никога няма да бъде довършена.
И въпреки това има такава страна. В предначертания и в обещания тя е в нас и между нас винаги когато успеем да поправим неправда или да утешим болка.
Демокрацията не е състояние, това е начин на човешко поминуване и задача, за която сме призвани. Не става дума да я довършим, само да я вършим.
Ще успеем ли да усвоим изкуството на демократичното съжителство, преди историята да ни подложи на следващото тежко изпитание? В началото на съвременната ни държавност Т. Г. Масарик предвиждаше, че републиката ни ще се нуждае от петдесет години спокойно, мирно развитие, за да стане за нас демокрацията втора природа. Това не беше случайно предвиждане. Опитът на други страни потвърждава, че до стабилизиране на демокрацията се стига едва тогава, когато на ръководни места в обществото навлезе генерация, възпитана от генерация, която вече е израснала на свобода.
След 4-годишните немислими за онова време ужаси на Първата световна война очевидно за Масарик това изискване не е изглеждало прекалено претенциозно. Но вместо петдесет години спокойно развитие, имахме десет. След Втората световна война вместо с десет години разполагахме с непълни три, но и тях трудно бихме могли да смятаме за спокойни. Представата за петдесет спокойни години, за да можем да стабилизираме демокрацията си, изглежда все по-илюзорна. Не трябва да приемаме тезата на националистическите философи, че "войната е баща на всичко", а мирът - само крехко преходно примирие, островче на Деня и проблясък в тъмния и бурен космос. Не можем обаче да си правим илюзии за епохата на вечния мир - или, с по-нова реторика, за "новия световен ред". И десет години мирно развитие, както след Първата световна война, биха били голям подарък. Засега минаха седем*. Колко още?
Въпреки това не живеем със затаен дъх. Държим се, като че нашата страна е островче на блажените, които перипетиите на света не засягат и които могат да си позволят време. В дълбините на душите си може би сме и убедени в това. След Първата световна война мира за нас трябваше да осигури Франция (с евентуалната помощ на Перун). След Втората световна война Франция изгуби доверието, но се появи Организацията на обединените нации и "голямата тройка" - Чърчил, Сталин, Рузвелт. Какво стана - знаем добре. След студената война онези петдесет години трябва да ни гарантира Европейският съюз. Като вземем предвид как се представи въпросната гаранция в бивша Югославия, това не е радостна мисъл. Може би сме длъжни да се надяваме, че ни очакват петдесет години вечен мир. Обаче не можем да разчитаме на това. Трябва да сме подготвени да градим и пазим демокрацията си и в трудни, и в кризисни ситуации, които едва ли ще се спрат пред скромничките граници на Чешката или на Словашката република.
В сравнение с катастрофите на отминалите векове катастрофите на нашия век придобиха действително глобален размер и кризисен характер. С неудоволствие изричам профанизирани думи като "криза", обаче в този случай диагнозата е точна. Недъзите на човечеството, които дълго бяха локални или ограничени по време, достигнаха такива размери, че е заложено оцеляването на организма (в случая човечеството) като цяло. Или организмът ще се разруши под напора на болестта и ще последва умирането, или ще пречупи силата на болестта и ще тръгне по пътя на оздравяването. Това е криза, решава се на момента, а днешната ситуация е откровено кризисна, решителна за бъдещето на човечеството.
За да бъдем по-точни, можем да говорим за тройна криза - демографска, икономическа и морална, от която се извежда всичко останало.
В реалността на демографската криза не може да се съмнява никой, който дори и отдалеч е видял мултимилионните бедняшки квартали на големите градове от третия свят или наводненията от бежанци по цялата Земя. Въпреки това има хора, които по лични причини са готови да отричат, че някога е съществувал Аушвиц, че тютюнопушенето вреди на здравето и че сегашната експлозия на популацията представлява демографска криза. Наистина никой не може да определи броя на хората, които се "вместват" на Земята. За да можем да говорим за демографска криза, не е достатъчно само да спорим дали хората са "много" или "малко". Необходимо е да определим какво собствено означава демографска криза.
От опита на нашия собствен вид и от познанията за животинските видове, близки до нас, можем да установим три критерия. За прекомерно размножаване можем да говорим, първо, когато видът започне да населява биотопи, където неговото оцеляване е възможно само при изразходване на несъразмерна енергия, както е в случая с многобройни европейски популации в полярните и тропическите краища. Отоплението или климатичните инсталации, необходими за такава популация, са безкрайно разточителни за Земята. На второ място, за прекомерно размножаване можем да говорим тогава, когато животинският вид вече не споделя биотопа с друг вид и го изтласква до загиването му. Такава беше съдбата на северноамериканските индианци, такава е съдбата на индианците в Южна Америка през последните тридесет години, такава е съдбата на слоновете и на китовете. Впрочем къде се загубиха мечките и вълците, с които някога споделяхме тези земи? Ако в нашата страна имаше място не само за хора, но и за мечки и вълци, бихме могли да говорим за умерено населяване. Накрая, като трето, за прекомерно размножаване трябва да говорим тогава, когато животинският вид загубва способността си да предава своите познания и навици на следващите генерации. Когато хората се размножават така бързо, че в някои страни повече от половината жители са непълнолетни (глутниците подивели деца в големите градове на третия свят, а и не само там), видът изпада в дълбока криза. Размножаването без предаване на принципите на съжителството създава унищожаващ, а не градивен потенциал. Ще успеем ли да овладеем собствения си брой, или природата ще бъде принудена да направи това вместо нас чрез глобална катастрофа, която би намалила броя ни примерно с осемдесет процента? Или вместо това броят ни ще се удвои? Как ще успее демокрацията да се справи с кризата на популацията, която у нас най-вероятно ще се изрази в рязък прилив на бежанци от всички краища на света?
Любимият аргумент на всички, които не искат да си блъскат главите с тези въпроси - както и на всички, които печелят от нищетата на третия свят, - е, че с нарастване на нивото на потребление ще се понижи раждаемостта. Но не е точно така. Докато швейцарците или шведите се увеличават (наистина, далеч по-бавно от сомалийците), румънците намаляват. Очевидно тук има и други неизвестни освен материалното потребление.
Всъщност - в разрез с ниската раждаемост - е кризисен и самият стил на живот в страните със свръхпотребление. Средният (западно)европеец консумира приблизително тридесет и пет пъти повече източници (приведени към енергия) и създава тридесет и пет пъти повече отпадъци от средния жител на Африка или на Азия. Свръхпотреблението при това се създава за сметка на обитателите на третия свят. Бразилската праджунгла не изчезва за доброто на индианските земеделци, а за хартия за страните със свръхпотребление. Екологичната криза далеч не е само във въпроса, дали при разходка от Бърно до Тишнов ще видите фабричен комин. Богатите страни винаги могат да пренесат замърсяващото производство в третия свят, както Австрия прехвърли замислената си екологична катастрофа от Хайнбург в Надмарош и накрая в Габчиково (където тя учудващо се превърна от екологична катастрофа в извор на национална гордост). Основа на екологичната криза е общата несъразмерност на природните възможности и човешките изисквания. Европейската цивилизация се е насочила към неограничено нарастване на материалното потребление или, на жаргона на икономистите, към неограничен ръст на нивото на потребление - с цената на изпадането в нищета на третия свят. Само че Земята не е безкрайна. Това е патова ситуация: безкрайна експанзия, крайно пространство. Как ще се справи демокрацията с екологичната дилема на безкрайния ръст върху крайната планета?
Това води към третото, тоест към моралното измерение на кризата на съвременното човечество. Не става дума за нравоучителни пози и вайкания от вида: накъде върви този свят. Става дума за нещо по-основно - за загубата на споделените виждания, които съвсем несъзнателно предоставят на човешката общност чувство на сигурност, безопасност и ред. Възможно е - лично аз вярвам - това, което наричаме "морал" или "етика", да е израз от епохата на вечния ред, вграден пряко в човешкото пребиваване на Земята. Други философи го виждат като обикновен консенсус на човечеството. Така или иначе, моралът придобива конкретни форми едва във вид на така вкоренени и толкова очевидни навици, че никой да не се съмнява в тях. Това може да е навикът да си съвестен или почтен или нещо толкова просто като например, че е редно да се освободи място в трамвая за инвалида, дори ако той няма в момента болничен лист. Това могат да бъдат и навици, които е възможно да се смятат за пагубни, например безогледността на мъжете към жените или на белите към цветнокожите. Някога и робството се е смятало за ясно от само себе си. Друг път е било в реда на нещата господарят да има право върху две трети от реколтата, макар самият той да не е похващал работа и само да е изисквал ангария и набожност, отговаряща на собствената му вяра. Днес ни изглежда също така в реда на нещата, че можем да тровим градската среда с ауспуховите газове - дори смятаме това за свое "право". Архичудни навици. Но говорим, че на едно или друго общество те изглеждат ясни от само себе си.
Борбата за свобода обикновено е борба за преодоляване на навиците, които вече не отговарят на променените условия. Обикновено борбата е против старите навици в името на вечните идеали - класически пример е Сократ. Проблемът е, че новите навици възникват несравнимо по-бавно, отколкото се рушат старите, особено когато консервативното общество изкуствено е удължило запазването им. През 1968 г. комунизмът все още можеше постепенно да се промени към демокрация. След двадесет години брежневска нормализация той вече можеше само да се сгромоляса. Битката за нови форми на вечните идеали може да прерасне в нихилизъм, в отричане на старите форми на съжителство, без да сме създали нови. Така едни се опитват да запазят старите навици с насилие, други се опитват да живеят без каквито и да било споделени навици - и двете са еднакво катастрофални.
Наистина ли човечеството в периода на разбитите уверености има избор само между анархията и бейзболните бухалки? Как ще се справи демокрацията с тази най-дълбока криза - с рухването на всички споделени ценности? Как ще се справи демокрацията със съвременната глобална криза?
Преди всичко демократично. Всички опити за прогрес от Великата френска революция до днес ни научиха, че опитите за властническо ускоряване на прогреса неизбежно водят до разруха. Карл Кауцки, известен на генерации партийци като "ренегат", е изразил това еднозначно: където социализмът е невъзможен по демократичен начин, той не е възможен изобщо. Същото важи за екологията, за политиката при популацията и за моралното възраждане. Те не могат да се ускорят от властта. Те неизбежно изискват демокрация, тоест пряко съучастие на всички както при формирането на цивилизационната стратегия, така при взимането на решения за нея, а накрая и при прилагането й. Само когато всеки от нас по собствено убеждение се заинтересува от решаването на глобалната популационна, екологична и морална криза, решението ще бъде възможно. Иначе се осъждаме на залез, също както Римската империя - противно на усилията на стоическите владетели да продиктуват решение отгоре. Решенията трябва да се оставят да попият в дълбочина. Те не могат да се ускорят с административни средства. Може би поне това сме научили.
Кризата на ценностите можем да решим само демократично. Демократично - означава в дискусия, която според Масарик е същностната основа на демокрацията. Човешкото съжителство не е безкрайно гъвкаво. Няма да изтрием разликата между доброто и злото. Само че - както пояснява още Сократ - доброто и злото не могат веднъж завинаги да се идентифицират с този или онзи словесен израз. Истината е една, но е възможно тя да бъде изразена с хиляди различни думи. В този смисъл демокрацията е никога несвършващото търсене на истината в свободна дискусия.
Дискусията не е конфронтация между монолози на глухи. Тя е взаимно вслушване, взаимно разбиране, от което израстват нови ценности, ново изразяване на онази единствена, многообразна истина. Нищо няма да е веднъж завинаги, едно за всички. "Вече никога никаква препирня" - не в това е надеждата на демокрацията. Надеждата й е в многообразието на взаимното вслушване, в което единствената и винаги нова истина изниква отново и отново. Догмата, била тя и най-истинна, отрича истината, защото с нея свършва дискусията. Създаването на нови споделени уверености в отворена дискусия и във взаимно уважение и добра воля, това е изграждане на демокрация за черни дни.
Ще се справим ли с тази задача? Ще успеем ли да се научим на отворена взаимност в културното многообразие? Ще успеем ли да се научим на скромност и справедливост като основни правила в живота? Ще успеем ли да се научим на дискусия във взаимно уважение и добра воля, при които винаги възниква общата истина? Не зная. Но сигурно няма да имаме петдесет години за това. Обаче можем да започнем още днес.
Можем да мислим глобално и да действаме локално. Можем да отворим на онези, които идват от другаде, и да ги включим в нашата културна общност. Можем да се ограничим в пилеенето и да дадем рамо на екологичното дело. Можем да говорим със съседите си не само за онова, кой какво краде, но и за това, какво е важно за нас. И можем да мислим глобално: да въздействаме на нашето правителство, за да вземе то активно участие в общественото усилие да се обърне внимание на демографията и екологията, за внимание на човека към човека и към природата. Така можем да градим демокрация и за черни, и за дъждовни дни.

Еразим Кохак