Френската рецепция
на българския Булгаков

След големия успех на "Майстора и Маргарита" в Авиньон, поканихме Теди Москов в редакцията, за да разкаже повече за начина, по който спектакълът му е бил приет от специалистите и фестивалната публика. Публикуваме следната част от неговия разказ:
Теди Москов, снимка Виктор ВикторовЗа Авиньон тръгнах не много притеснен, защото, първо, лекарите ми забраниха да се притеснявам, а второ, казах си, каквото даде Господ, туй ще е. Каквото и да правим, представлението си е такова, знам му недостатъците... Затова и не го пипах много-много, преди да тръгнем. А и нали, за да го поканят, са го харесали каквото е... Аз бях в болницата, когато директорът на фестивала Февр д'Арсие е идвал в София и го е поканил за официалната програма...
В Авиньон първото представление мина доста добре, без никакви технически гафове, от които най-много се опасявах. Изведнъж публиката започна да реагира на много тънки и точни места - при това съвсем различни от тези в България. Усещаш, че си обкръжен от една интелигентност в театъра; това пък възпламени актьорите и те дадоха от себе си всичко, на което са способни.
Горе, над сцената, сложихме субтитри на френски - не на целия текст, разбира се, но да се разбира за какво става въпрос. След края на спектакъла изведнъж публиката започна да вика "Браво!", стана на крака. Докато се прибирах по пътеката между редовете, почти всички, които бяха на местата до пътеката, ставаха, ръкуваха се с мен и ми благодаряха.
Веднага получихме покани да гостуваме с "Майстора и Маргарита" в Израел, дойде директорът на Ерусалимския фестивал, който каза: "Смятам, че ще е подходящо 2000-та година родината на Пилат Понтийски да покаже това представление". Поканиха ни и в Италия - в Модена и в Милано, на фестивала "Рома, Еуропа", най-големия римски фестивал. На другия ден хора от фестивала ми казаха, че театър "Мюнисипал", в който играхме, не помни такъв аплауз от много години насам. Техниците на театъра също бяха доволни - казаха, че не са гледали представление с толкова сложни смени на осветлението - 136, което да е толкова артистично. Изобщо около трупата се получи много хубава атмосфера, което допълнително я окрили.
Играхме три представления, макар че на тръгване ни питаха защо не сме изиграли повече. Освен това получихме покани за Америка, за Германия също... Вестник "Монд" организира среща с мен заедно с директора на фестивала Бернар Февр д'Арсие, имаше много въпроси и накрая пак аплодисменти...
След това имаше отделна среща с продуценти, на която представих проекта си за услугите, който е за догодина - за него французите поемат разходите не толкова по създаването, колкото по тиражирането на представлението в Европа. Затова е необходимо в продуцирането му да участват и театри от други страни. Нямам много време, започвам репетиции през март, за да е готово за лятото. Премиерата му ще бъде през юли 2000 г. в Авиньон, което никак не е лошо.
Интересно ми беше какво тамошната публика харесва в представлението. Много им хареса нещо, което в България не направи впечатление - че се използва кино. Хареса им чувството за хумор и въодушевлението на актьорите. Харесаха им, разбира се, и темите на Булгаков - с тях някои хора се сблъскаха може би за първи път. Макар че, доколкото прочетох в излезлите статии, сякаш имаше известно неразбиране: те са убедени, че става дума за посткомунистическа ситуация; не са схванали, че това е същинският комунизъм. А иначе за тях спектакълът представя един странен сюрреалистичен свят, за който не са подозирали, че е толкова близо до тях.
Интересни бяха въпросите, които ми задаваха. Единият например беше: "Защо се обърнахте към руски автор, нямате ли си български писатели?" Аз им казах, че авторът не е руски, а е световен, и че тази книга е била Библия за няколко поколения в комунистическата система. Колкото до българските писатели, имаме си, но в момента ни вълнуват проблемите, с които се занимава Булгаков... Много ме разсмя въпросът: "Какво познавате от френската култура?". Казах - познавам Мишел Платини и Жан-Жак Русо, в тези граници можете да си представите откъде докъде я познавам.
Тази година Авиньон представяше Латинска Америка, тя беше акцентът. Разбира се, имаше и трупи от Италия, Германия, новото голямо име на немския театър Томас Остермайер... Но аз почти нищо не гледах, защото играхме всеки ден, а и много се изморявах от жегата. Казват, че имало много интересни неща, особено от латиноамериканците...
Смешението на жанровете прави впечатление, защото, първо, е модерно, а и само едно средство вече не ти е достатъчно да изразиш всичко, което имаш да кажеш. Освен това имаше страшно много хореографски неща, много танцови трупи... Въобще забелязва се, че на Запада му е скучно от самия него, затова гледа да придърпа към себе си я Латинска Америка, я някой от Балканите,... нещо по-екзотично. Тази година ние бяхме единствената източноевропейска страна. Догодина фестивалът би трябвало да покаже цяла Източна Европа.
Есента ми предстои процес в Германия - за катастрофата. Ако го спечеля, ще бъда вторият българин след Георги Димитров, спечелил дело там. Освен това съм първият, ударен от НАТО; след мен започна цялата история с Югославия.
Сега смятам да си довърша киносценария, който пиша за Мая. Проф. Васил Стефанов ме покани за спектакъл в Народния театър, през януари започвам там "Гершуин". Довърших си "Улицата", стана много хубава, може би най-хубавата досега. През септември искаме да я излъчим, около 50 минути материал е, ще излезе в две части.
... А иначе тук е доста нервно. Бързането, яростта в движението на хората и на колите, звуците, алармите, които пищят; типът разговори - никой не изчаква другия, всеки прекъсва. Бях ги позабравил тези неща...
Стефан Москов