Възможна рецепта
в два варианта
"Модернизмът се опитва да разбере какво още може да се изхвърли от торбата. Постмодернизмът се опитва да разбере какво още може да се натъпче в нея." Казва го съвсем между другото героят от романа на Джон Ланчестър "Дългът към удоволствието". Нищо в близкия контекст не го насочва към подобни разсъждения. Всъщност героят внимателно обмисля разходката си до Сьойи, недалеч от родното място на Франсоа Рабле - "един от най-великите лапачи в литературата". Но фразата едва ли е изпусната случайно. Ланчестър доста последователно се опитва да "натъпче" в романа си всевъзможни неща - на първо място цяла готварска книга и по това ни напомня за Лаура Ескивел и "Като гореща вода за шоколад". На някоя страница (въпросът е на коя точно) ще разберем, че четем роман, написан по модела на "Алиби" на Агата Кристи, едва ли ще пропуснем и аналогията с "Парфюмът" на Патрик Зюскинд. Авторът е несъмнен ерудит, но това, което най-много ни поразява, е елегантната ирония, която не се спира пред нищо - от кулинарията до високото изкуство, като пътьом минава през морала, националните стереотипи и какво ли още не. "Натъпквайки" всичко това в необичайната си творба, Ланчестър е получил невероятна смес, която не може да не изкуси и най-преситения читател, пардон, гастроном. Можем да я наречем "постмодернизъм", можем да измислим и някой друг етикет, но не можем да й устоим.
Името на автора не ми говореше нищо, "Дългът към удоволствието" е негов дебют от 1996 г., спечелил вниманието на ценителите в Англия. По това той си прилича с друг англичанин - Лорънс Норфък, дебютирал пет години по-късно с "Речникът на Ламприер", обемен роман, последван от друг подобен опус. Двамата сякаш се придържат към сходни рецепти. Но докато Джон Ланчестър твърди в ироничен предговор, че е повлиян от големия гастроном Брия-Саварен и маркиз Дьо Сад - "двамата най-велики опозиционни мислители на своето време", то Лорънс Норфък несъмнено тръгва от други "източници", пак свързани с XVIII в. Във всеки случай Джон Ламприер е реална личност - уважаван лексикограф, митологическият му речник и днес може да се намери по книжарниците на Острова.
Английската критика нарекла Лорънс Норфък "Умберто Еко на Западен Лондон" и това доста ласкателно определение сигурно е вярно. Някой по-заядлив би попитал за кой точно Еко става дума, тъй като "Островът от предишния ден" отстъпва на "Махалото на Фуко" и "Името на розата". Общото между двамата е в стремежа да се разкаже някаква невероятна история в контекста и чрез огромно количество познание - позитивно или окултно, а още по-добре и двете едновременно. Във всеки случай така може да се представи моделът на "Речникът на Ламприер". Към това може да се прибавят и типични за Еко мотиви - загадъчен стар текст, който трябва да бъде намерен и изтълкуван, потапяне в особеностите на мореплаването и пр. Впрочем морските пътешествия, както и тайнствените глобални заговори са си типични за популярната литература сюжетни възли, заплитани и разплитани от мнозина романисти. Невероятната игра с познати популярни сюжети и митологични образи бързо ме спечели и аз се увлякох от фантазията и ерудицията на Норфък. По едно време обаче умората от сериозния обем, многото герои и безкрайните криволици на сюжета започнаха да си казват думата.
Не бих казал, че Ланчестър и Норфък ни предлагат изцяло сходни творби. Струва ми се, че в "Дългът към удоволствието" е приложена и "модернистката" стратегия - след като е "натъпкал" много неща, авторът е започнал да "изхвърля" и зад привидно небрежно елегантната му постройка романът му е поразително целенасочен и изчистен от странични детайли - всичките кулинарни рецепти и изискани салонни остроумия всъщност са подчинени на един респектиращ цялостен замисъл. "Речникът на Ламприер" сякаш не е минал през подобна сурова редакция и е запазил бароковата си разгърнатост.
Предполагам, че и двата подхода имат своите привърженици и почитатели. Аз обаче бих си позволил да завърша с една банална даскалска мъдрост pro domo sua, от която не можех да се освободя, докато четях тези два дебютни романа. Може би не е за пренебрегване възможността един роман да се "натъпче" с нещо повече от лични спомени и преживявания, нещо повече от прочетеното във вестниците или популярните исторически брошури. А след това безжалостно да се "изхвърли" всичко възможно. И едва тогава, ако е толкова необходимо, да дойдат оплакванията от незаинтересуваните читатели, нелоялната конкуренция на чуждите автори и пр.

Николай Аретов




Джон Ланчестър.
Дългът към
удоволствието
.
Превели
от английски
Андрей Андреев
и Зорница Димова.
Редактор
Павлина Чохаджиева.
Издателство Обсидиан.
С. 1999


Лорънс Норфък.
Речникът
на Ламприер
.
Превела
Диана Илиева.
Редактор
Красимир Мирчев.
Книгоиздателска
къща Труд.
С. 1999