Простият изход -
самоубийството
С края на ударите на НАТО завършиха едни от най-причудливите бойни действия в историята. Това се отнася както до начина и маниера, по който те се водиха, така и до етическите мотиви и най-вече до края им, след като всички участващи - НАТО, АОК и Милошевич - заявиха, че са победители. Ако се отчете съотношението на силите, въздушните удари бяха за НАТО само една голяма демонстрация на силата на оръжието им; те едва ли криеха повече рискове, отколкото едни големи военни маневри.
Накрая Блеър и Клинтън отнесоха голямата си морална победа над силите на злото; по този начин те, без какъвто и да било риск, евтино се кандидатират за постове в райските селения. НАТО разставя силите в Косово, с което постига първоначалната си цел. Формално всички са съгласни Косово да остане автономна сръбска провинция, но всъщност НАТО окупира тази територия. Няма съмнение, че в бъдеще Сърбия ще има съвсем слабо влияние в Косово.
Косовските албанци сигурно никога вече няма да служат в сръбската армия, никога няма да плащат данъци на Белград и да участват в политическия живот на Сърбия. Косово скоро ще се сдобие със собствена валута и икономическите връзки със Сърбия в близко бъдеще ще са равни на нула. Протекторатът по всяка вероятност ще трае много дълго, а бъдещия статут на Косово никой няма да объсъжда със сърбите. НАТО ще преговаря по въпроса само с албанците, ако пожелае. Би било хубаво случилото се да не се разглежда като прецедент, с който в бъдеще да се обосновават правата на НАТО. Права, съгласно които алиансът ще може да прилага сила, да завоюва територии и да устройва протекторати.
Що се отнася до Сърбия, загубата на Косово е най-малкото зло, което тя трябваше да преглътне във войната с НАТО. Тази провинция с нейното голямо албанско мнозинство никога не се е вписвала органично в Сърбия, а през последните години се удържаше само с брутално полицейско насилие. Това, което остава, е трагедията на сръбските бежанци, напускащи Косово завинаги, въпреки че сръбското правителство се мъчи да ги задържи и по този начин да предотврати впечатлението за катастрофално поражение. Ще остане и въпросът за съхраняването на сръбските манастири и черкви.
По време на въздушните нападения загинаха хиляди хора, разрушени са много мостове и фабрики, но и това не е най-голямото зло. Западът изпраща на сърбите посланието, че помощ няма да има, докато на власт е Милошевич. Той обаче е точно толкова малко склонен да се раздели с властта, колкото и с живота. Особено пък в момент, когато е обвинен в извършването на военни престъпления. Единственият му избор е между президентското кресло и пейката на обвиняемите в Хага. Тоест, ако не стане чудо с властта в Белград, единствената перспектива за Сърбия е да остане за дълго забравена в развалини.
Това обаче не слага край на сръбската трагедия. Мнозина сръбски писатели и интелектуалци преди дестина години бяха потънали в самодоволни описания на сръбската национална трагедия. В очите на световната общественост се създаде впечатлението за народ, който се самосъжалява и същевременно напада други народи, изгаря техните села и завоюва чужди територии. Това самоожертвяване днес прозвучава като самоосъществяващо се пророчество. В края на краищата сърбите като народ постигнаха единството си като жертви. Но тъй като предварително бяха оплакали злата си участ, сега вече никой не им вярва и никой не желае да им съчувства, когато страдат от отмъщението на албанците.
Представата за сръбска колективна вина се подчертаваше от Запада неколкократно по време на интервенцията на НАТО, докато медиите градяха подкрепата на обществеността за въздушните нападения. Кадрите за трагедията на албанските бежанци и историите за кланетата в Косово представяха сърбите като родени убийци.
След бежанците от Краина и от Босна сега в Сърбия пристигат бежанци от Косово. Страната, която бе основно оплячкосана преди това от собствения си режим, е в развалини и без надежда за възстановяване. Народът, тровен с години от лъжите по телевизията, се опита по най-добрия начин да се отърве от този режим, но напразно. Става дума за особено злокачествена форма на съвременна телевизионна диктатура. Никъде по света никой не разполага с опит за успешна борба с подобно явление. А и на никого не му се занимава.
Сърбите са виновни за стореното от тяхно име на другите, носят и част от вината за режима и за разрушената си страна. Бомбите на НАТО се представяха като лечебно средство, отхвърлено от сръбския организъм. Сега обаче, след всичко станало, Милошевич си е още на мястото, все още приказва за победа и обещава възстановяването на страната. И дори това се приписва за грях на сърбите.
Да се доказва тази колективна вина се превърна в лесна и приятна работа. За мен би било удобно да се присъединя към западното мнение. Бих могъл да опростя нещата за себе си и да отхвърля моя дял от колективната вина. Аз лично не страдам от нея, защото мога да се позова на черногорския си произход. Там и без друго вярват, че са по-различни и по-добри от сърбите. Това обаче би бил евтин и егоистичен изход.
Ситуацията в Сърбия е отчайваща. В страната останаха твърде малко хора, на чиито думи може да се има доверие. Фактът, че вътрешната съпротива е отслабена и разпокъсана, се използва от света като доказателство, че сърбите продължават да боготворят Милошевич. Никой не предлага изход. Това е гордиев възел и независимо от тежестта на сръбската вина, ми се струва, че наказанието е твърде тежко и непоносимо. В Белград вече няма западни посолства, пред които младите хора да чакат и независимо от унизителната процедура, да се надяват на виза за някоя от обетованите земи, където да им позволят да упражняват някаква професия. Сега, след бомбардировките и след "победата" на Милошевич, все повече млади хора намират прост изход - в самоубийството. Не е лесно, нито е оригинално, но помага.
Стоян Церович


в. Frankfurter
Rundschau
,
28 юли 1999 г.


Превел
от немски
Васил Шопов





Стоян Церович до войната в Косово е коментатор на независимото белградско седмично списание "Време" и на всекидневника "Данас". Написва редица хапливи коментари против Милошевич, но и срещу лидерите на провалилата се опозиция. От март т.г. Церович живее в изгнание в Будапеща.