Какво да се прави с мавзолея? Този въпрос възниква винаги през лятото - със или без повод, сякаш предназначен да държи в тонус гражданското мислене, склонно да се отдаде напълно на жегавата леност. Изложбата на Васил Симитчиев в СГХГ отново посочва спорния обект с идеята да разреши (а според мен да задълбочи) любимия на всички българи проблем. Всъщност показаното трудно може да се нарече "изложба": в дъното на централната зала върху маса е представен макет на разрязания мавзолей, отразяващ се във "водното" огледало, на стената зад него е планът на тази част от града (мащаб 1:500) и концепцията на автора. Останалата част от залата се "допълва" от многобройни плакати на събитието, мултиплициращи съвсем баналния символ: разрязана на две червена ябълка (на раздора!?), от чиято сърцевина изпълзява червей.
Васил Симитчиев, изложба в СГХГ.Снимка Виктор Викторов Оценил от пръв поглед показаното, зрителят няма друг избор, освен да се вдълбочи в концепцията на художника. Според нея самото разрязване на сградата елиминира първоначалния й смисъл. Дотук всичко е точно - след такава намеса тя едва ли ще може да служи отново за мавзолей. Следва обаче обяснението, че вътрешността й с дискретно осветление, напомнящо първоначалното й предназначение, ще се отразява във водно огледало (в градинката). Точно това ме смущава: вместо да елиминира мавзолейния "смисъл", проектът го удвоява, показвайки мавзолея не само отвън, но и отвътре, а после го утроява чрез отражението на интериора. Ако целта е този паметник да се превърне в абсурд, то функциите му през последните десетина години вече направиха необходимото: бил е мавзолей (на Георги Димитров), опакован с панделка подарък (на група художници), тоалетна (на Града на истината), петниста промоция (на "101 далматинци"), оперен декор (най-подходящ като гробница в "Аида"), периодично се изпъстря с графити (заличавани според политическия климат - "ВМРО" в момента е най-мащабният надпис на колоните отзад). А ако целта е художникът да си "присвои" паметника, за което намеква концепцията, то и този акт не е необичаен. Практиката на присвояване е характерна за съвременния арт и в случая само напомня на българските художници, че е време да оставят на мира пилона (на бившия Партиен дом) и пиедестала (на бившата статуя на Ленин) и да се втурнат в надпреварата за мавзолея.
По този повод ще напомня един стар проект. В началото на 90-те художникът Александър Райков направи пъстра весело-зловеща фигура "Мумия" (естествен размер) и я показа на изложба в галерията на "Шипка" 6. Това почти съвпадна с опразването на мавзолея. Спонтанно възникна идеята художествената "Мумия" да заеме вакантното място, докато някой друг артист направи своя версия на реликвата. Идеята просъществува мимолетно - художниците имаха други планове и оставиха грижата за мавзолея на обществото. Обществото я прехвърли на общината, общината я вмени на архитектите, те нахвърлиха идеи и я върнаха на обществото (и художниците) чрез изложби. Художниците (Васил Симидчиев) я подемат и... Трябва да има за какво да се мисли и през лятото.

Диана Попова