Суматоха classic
Началото е знак, заставката подсказване. По началото ще го познаем: телевизионното предаване се имплицира изцяло в първия кадър, в първия образ, в първия лик; няма по-ясна и сигурна визия за неговото припознаване от първоначалното изобразяване.
"Суматоха" издържа и поддържа горните категоричности. Йордан Радичков, най-българският жив писател, поднася зевзешки пръст към устните си: "Ш-ш-т"... и деликатно изписва името. Символен жест: името е отдадено, то вече може да заживее самостоятелно, да обозначава напълно по свое усмотрение и желание. Но името е и предадено: в него традицията е жива, корените са от значение, а приемствеността - съществена. "Суматоха" е предаване за култура, в което класическото не подсмърча зад ъгъла и авангардът не е безусловно на пиедестал. Обратното обаче също е вярно: то е именно суматоха - мешавица, обърквация, хаотичност, където нещо внезапно изскача на повърхността, за да се покаже и да бъде видяно, след което също толкова внезапно се потулва доброволно, отстъпвайки място на съвсем друго. Дружески подредености в неподредеността.
Оттук накъсаната (осуматошена) структура, изградена от напълно равностойни/равноправни късометражни филмчета. Оттук и спойката между тях: също такова късометражно филмче, самото то накъсано (осуматошено). Оттук най-сетне и равнопоставеността на времената - в края на 90-те е напълно резонно вглеждането в 80-те, 70-те, 60-те. Внимание и към станалото, не само към ставащото.
Така, за разлика от "Кръгове", "Суматоха" не е единствено modern, post-modern и post-postmodern, то е и classic. В определени моменти предаването е по-консервативно в избора си, по-традиционно в предпочитанията си, по-конвенционално във вкусовете си. Сетивата му са изострени не само за семената на новото, но и за корените на старото. Понякога погледът е по-обикновен, но затова пък по-сигурен. И последно, но изключително важно, ако "Кръгове" рискува с флирт и общуване със зрителя, то "Суматоха" разчита на утвърденото и провереното телевизионно достолепие. Тук няма режисьорски и монтажни неизвестности, всичко е познато, а стойността му - патинирана. Залагането е не върху иновативността, а върху класичността; не в полза на експеримента, а на нормалността. Прочее, напълно естествено: там, където Йордан Радичков слага началото, не трябва да съществува и най-малката вероятност за пробив. Класиката никога не допуска провали.

Митко Новков