Майстора и Маргарита
на бурлесков български

Стефан Москов, автор на пареща
адаптация на Булгаковия роман
Наистина ли сте сигурен, че не разбирате български? Ако успеете да разпознаете, макар и смътно, песен от Хора на Червената армия и да доловите стъпки от спектаклите на Фоли Бержер, значи вече имате някакво понятие от този език. Ако допуснете, че един котарак може да ходи с мека шапка и че Луната слиза на Земята, за да му се опули, то може да се каже, че го говорите свободно. В работата на Стефан Москов българският е език на въображението от висш ранг, което открива най-късата отсечка за преминаване от една точка до друга. А тези точки в постановката са толкова много, че сцената се превръща във флипер, трасиран от светещи точки на френски, които като неонови комиксови облачета избликват от устите или се разхождат от мъжкия полов орган до женския в моментите на истинска силна любов.
При това тук, изглежда, никой не се стреми да запълни терена по-дълго време със словото. Нито с диалога. Диалогът би ги забавил. Те имат по-важна задача. Предпочитат да действат. Те са предприемчиви като марионетките, за които няма минута покой. От тях непрекъснато се изисква нов пирует. Братовчеди на Монти Пайтън, на "ти" с втория план, те се обединяват храбро под лозунга "Олигофрени от всички страни, съединявайте се." Изцяло са в жестовете и гримасите, в образите. Дори думите имат свой образ. В червено. Ясно е, че става дума за посткомунизъм - въпреки че, предполага се, историята се случва в Москва през 30-те години, - защото червеният цвят флуоресцира. Съветският съюз е по-скоро черно-бял и ням.
Стефан Москов изпитва ужас от повторението. Обречен е никога да не се повтаря. Обича идеите да произтичат една от друга. И тъй като е избрал бурлеската, идеите му се наричат гегове. При него преди края на всеки гег другият вече е започнал. Той бърза, но внимава да няма прибързаност в това неумолимо преливане. Нищо не трябва да изглежда задъхано.
За по-сигурно въвежда и елементи на кино в театъра си. Четвърто измерение. Една прозрачна и изменчива стена, която крепи сградата. Киното в театъра е или като масло върху вода, или като масло в огъня. Смесването на двете ту се оказва невъзможно и пуква комични мехурчета, промяна на мащаба и неочаквани извисявания, ту води до незабавен пожар, който персонажите се хвърлят да потушават.
Огънят е в сърцевината на "Майстора и Маргарита". Стефан Москов го превръща в горивната смес за своята адаптация, като последователно гори мостовете след себе си. Той е избрал да работи само върху седем-осем глави от романа. Не казва дали те са част от христоматийната подборка за българските училища. Във всички случаи това, което трябва, е останало. Дори ако неговата развихреност разчиства въпроса за романтизма и за стила, той не свежда творбата само до терен за игра. Пример: откъсът с Массолит (московска литературна асоциация). Поведението на потенциалния дисидент, който не свири правилната мелодия на пишещата си машина, е порицан от своите литературни събратя, преди волю или неволю да се завърне към реда и към оркестъра.
Дяволът изглежда елегантен с черната си барета, познавач е на литературата и цитира Гьоте ("Фауст", разбира се). Той е доказателството за съществуването на Бог. И котаракът също, без съмнение. С тях, с изтормозения Майстор, а също и с Булгаков Стефан Москов съумява да запечата на финала - без да отстъпва от своя виртуозен регистър - земната битка на вечностите, вечната любов и вечното творчество, вечния рай и вечния ад, онова, което може само да пoгине от абсолютната светлина и прибягва до моделиране със сянка, за да придаде плътност на земята, на реалността, на емоциите и на театъра.

Авиньон, от нашия кореспондент
Жан-Луи Перие

в. Монд, 20 юли 1999


Теди Москов
в Аавиньон