Петър Увалиев -
театралът
Театърът заемаше голямо място в живота на Петър Увалиев. Обаче с този факт не са достатъчно добре запознати дори театралите. Още по-малко е осветена връзката на Петър Увалиев с българския театър както от по-далечното, така и в близкото ни минало.
Петър Увалиев нарича театъра "огнище на сърдечни изблици". Той е съвсем млад - двадесет и една-две годишен - и вече "урежда" страницата за всички изкуства на в. "Балкан" (4-та и 5-та страници от май до септември 1936 г. и 4-та - от септември до октомври
с. г.). За себе си запазва изцяло "театралния сектор" с рецензии за нови постановки на сцената на Народния театър, за гостуванията на Белградския театър у нас, с портрети на нашумели чужди актьори (например за Шарл Боайе!). Началните му театрални отзиви са все още твърде сходни с най-добрите, създадени до този момент от Сирак Скитник, Владимир Василев, Анна Каменова, Димитър Шишманов... Несъмнено, те са подбудени от естественото му сърдечно влечение и интерес към сценичните изкуства, но са подкрепени от добро познаване на драматургията и допълнени от впечатленията, добити в чужбина. Но в тях Увалиев внася и нещо ново, с което надскача съществуващата у нас до средата на 30-те години театрална критика. Той познава основно най-авторитетната за времето театрална книжнина - от Станиславски до Луи Жуве, което му дава основание да създаде свой собствен и дълбок възглед за театъра, чиято правота се доказва дълголетно от сценичната практика по света, а и у нас.
Новото театрално мислене, което се прокрадва още в първите му критически бележки, е усетено веднага от острия нюх на Владимир Василев и от 1936 година младият Петър Увалиев е привлечен за сътрудник на сп. "Златорог", и то преди всичко по въпроси, свързани с театъра. (Между 1936 и 1942 година той има 29 публикации в "Златорог", 21 от които са статии, рецензии и бележки за театъра, киното и танца.) Владимир Василев, който високо цени младия автор, пише през 1939 г., че "в една великолепна малка статия г. Увалиев характеризира Димов като представител на следвоенното поколение - нервно, измъчено, остро в изживяванията и душевните си реакции".1
Тези думи на мастития критик всъщност обясняват до голяма степен какво представляват "златорожките" театрални отзиви на Увалиев. Те вече не са общоприетите рецензии, а кратки есета, в които конкретното сценическо творение е повод да се размишлява за естеството на сценическите изкуства и развитието им. Тези есета са новост, която Увалиев внася в театралната ни критика. Те са насочени колкото към реализаторите на сценическото зрелище, толкова и към зрителя. Защото за Увалиев "театърът е театър именно поради участието на публиката в самото художествено творчество".2 "Присъствието на публиката в театъра се мери не по числото на продадените билети, а по размера на постигнатия контакт между нея и сцената" - пише Увалиев и заключава: "Ето защо бих дръзнал да твърдя, че театърът, сам по себе си, е посредническо изкуство, способ за жизнено общение..."3
Кризата в европейския театър, която се дебатира нашироко по света след появата на говорящия филм, също е предмет за негов размисъл. Той е убеден, че при търсене на скъсяване разстоянието между публика и сцена ("разруха на баснословната "четвърта" стена"), трябва да се слезе до "психологията на театъра, terra incognita за толкова театрали". И тук, в статията "Недостатъчният театър" (1938 г.), Петър Увалиев въвежда много точното понятие "изразен реализъм", неизползвано в нашата, а и в чуждата, доколкото съм запознат, театрална книжнина. Само този "изразен реализъм" според него "ще направи театъра по-понятен и по-близък до зрителя - защото, без да отхвърли измеренията на емпириката и жизнената правда в изживяванията, ще съумее да постави в тяхна услуга техниката и психологията, за да изтъкне само онова, което неусетно ще трябва да се вреже в мислите на зрителите".4 За да се осъществи обаче в пълна мяра тази връзка, единствен способ за Увалиев е "употребата на един и същ говор от двете страни, настройването им в една и съща културно-чувствителна тоналност".5 И тук идва тъжната му констатация, че "у нас културното ниво и чувствителна амплитуда на театъра ни са по-ниско от тези на литературата" и дори "нещо по-лошо: те са по-ниско и от тези на истинската публика, онази, която посещава театъра заради действията, а не поради онтракто!" И отново съпоставката: "Колко са онези от нашите сценически деятели - възкликва Увалиев през 1941 г., - които могат да се похвалят в театралните си тълкувания с поетичността на Каралийчев, с находчивостта на Минков, с могъществото на Фурнаджиев, с тънкостта на Лилиев? А в чужбина се правят успоредици между Жироду и Жуве, между Голдони и режисьора Брисони, между Елизабет Бергнер и Стефан Цвайг". Според Увалиев малцина от нашите "сценични хора знаят прозрачността на намека, силата на смълчаването, изразителността на трепета". Затова с такава загриженост той поставя въпроса за актьорската техника - гласова и движенческа. Наистина, техниката не може да замени дарованието, но "само тя", казва Увалиев, "може да го изтъкне".6
Възгледите му не остават само в областта на теоретичната мисъл. Той се старае да напътства нашите актьори, особено по-младите. Например през 1937 г. в свой отзив за "Жена без значение" от Оскар Уайлд той се обръща към младата Ружа Делчева: "Приобщаването към западната култура, окършването на тялото и усвояването на нашенската мелодика на говора - ето задачите, които Делчева би трябвало да си постави!"7 В критическите бележки на Увалиев липсва всякакво високомерие или снизхождение към актьора и неговия труд. В малката бележка "Тежкото леко наследство", публикувана във в. "Балкан" през 1936 г., той с искрена убедителност и обич възкликва: "Колко тежко е това презряно леко изкуство в края на май, когато е горещо и душно, а улиците и кафенетата са изпълнени с весела човешка безгрижност!"
Увалиев мечтае за истински театър - "такъв, в който актьорът ще може да проявява пълно и всестранно своята личност, без да се нарушава онази вътрешна стройност на представлението, която се нарича ансамбъл."8 За да има, обаче, истински "полезни" актьори, трябва да има и истински режисьори. На режисьора в съвременния театър Увалиев посвещава голяма статия, озаглавена "Драмата против режисьора", с която заслужава да се запознаят днешните ни млади театрални дейци. "Театърът е слово, актьорско умение и въздействие върху публиката едновременно. Режисьорът е, който постига това съчетание... Той трябва да бъде създател на онази хармония, при която пиесата излъчва всичко, което трябва да бъде видяно, актьорът показва всичко, което трябва да бъде видяно, публиката вижда всичко, което трябва да се види... Без тази хармония театърът е винаги абсурден, претрупан - недостатъчен."9
Тези свои убедително аргументирани възгледи за театъра Петър Увалиев излага, преди да е навършил 30 години!.. Но въпреки това, в онзи момент българският театър в негово лице има своя напълно оформен теоретик и мислител, чувствителен и обективен анализатор, обещаващ бъдещ театрален историк!
През 1946 г. започва издаването на списание "Театър". Сред сътрудниците му отново срещаме името на Петър Увалиев. Няма промяна в неговия поглед към театъра. Дори си позволява да отбележи и някои недостатъци в поставения от съветския балетмайстор Нина Анисимова балет на Асафиев "Бахчисарайски фонтан": "...сцената с празненството - I д. - зле решена в чисто декоративно отношение - би искала повече танцова, отколкото багрена пъстрота..."10 В отзива си за "Фуенте Овехуна" от Лопе де Вега, поставена в Народния театър от Стефан Сърчаджиев, Увалиев отново се "опира" на Луи Жуве: "Няма естествен жест, пишеше неотдавна Жуве, има само необходими жестове. Всичко необходимо е естествено." В същата критика напомня за значими наши постановки от миналото: "Кориолан" на Исак Даниел (1931 г.), "Задушница" на Леон Шилер (1937 г.). Бихме могли да се замислим върху финалния пасаж от въпросната рецензия: "Ако тези търсения на режисьора бъдат подплатени с по-внимателно взиране в образите и словото - Сърчаджиев не само ще извоюва свой периметър в театъра ни, но ще даде свой принос за избистрянето на понятието "сценичен реализъм", позамътен у нас от погрешна традиция и недостатъчна теоретична подготовка."11 Дали "сценичен реализъм", поставен в кавички, не е знак за усещане на агресивно приближаващото се понятие "социалистически реализъм"?! Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Но едно е сигурно - Увалиев избягва вече да използва своето понятие "изразен реализъм"!.. Затова пък продължава линията си в тъй наречения "Театрален преглед", като запознава читателите на списанието с театралния живот в САЩ, Великобритания, Франция, Италия, СССР, Чехословакия и други.
Питам се: докога Петър Увалиев би могъл да продължава своята дейност, движен само от собствените си усещания и разбирания? Можеше ли оригиналният му поглед "да гледа" през очилата на социалистическия реализъм? Би ли приел "класовия подход" за тълкуване и приемане на сценичните изкуства? Дали щеше да се присъедини към хора от негови съратници и приятели при отричането на Хамлет в трактовката на Лорънс Оливие?. Отговорът на тези, а и на още много други въпроси се съдържа в жизнения избор, който прави Увалиев - избор в полза на свободата в далечността, пред диктата в близостта!
Но кой е този, който би могъл да определи точно понятието "далечност"?. От стотици километри Петър Увалиев продължи да следи българския театър и особено внимателно - успоредността му със западния в процесите на развитието им. Години по-късно от Лондон, по ВВС той вече можеше да сравнява Димовия Хамлет, който е гледал като 15-16-годишен, с Хамлетите на Оливие, Гилгуд, Виторио Гасман, Жан Луи Баро, за да направи заключението: "Пред него трябва да се поклонят всички, на които съдбата бе отредила рядката орис да прелеят в своята чувствителност капка от Димовата чувствителност. Затова те усещат с цялото си същество, че Иван Димов не бе само български артист. Той бе артист на всички народи!"
Връщането на Петър Увалиев към отминалите години не е плод на носталгия, а на убедеността, че само когато се опираме на старите си образци, можем успешно да продължаваме своето нормално развитие. Българските творци от 20-те и 30-те години - или "третото поколение", както много точно ги назовава нашият голям мислител Стефан Попов, - в резултат от естествена еволюция достигат върхове, чрез които се "успоредяват" с европейските. Доказването и проследяването на тази "успоредност" бе една от задачите, разрешавани блестящо от Увалиев в продължение на половин век. Още като млад той размишлява: "родното не е обект. То е по-скоро призма на душата на човека.", то е "душевно състояние, основен тон във виждането ни, зеница, която вижда най-напред себе си, а след това всичко друго." Затова пък "неродното, универсалното може да бъде само обект. А как трябва да се докоснем до този "обект", за да се приобщим към него?" - се пита младият Увалиев и отговаря: "Това е напълно постижимо, когато успеем да си сложим цветни очила, които оцветяват с българска багра Лувра и Канта!" Той вижда бъдещето на българския творец във възможността "да потърси световни сюжети и да ги види с родни очи!"12
През май 1993 г. на първата от ежегодните беседи в памет на проф. Любомир Тенев г-н Петър Увалиев изнесе в салона на НАТФИЗ "Кр.Сарафов" забележително "Похвално слово за театъра". За нас - българските театрални дейци, бе поразяваща и изненадваща с убедителната си аргументираност изложена от него теза, че чрез своите най-добри образци нашият театър е органическа част от общоевропейския. Необходимо е, обаче, не само да гледаме наоколо си и напред, а по-често да поглеждаме и назад, за да се поддържа живителната връзка с родния корен.
Питам се: загуби ли българският театър от далечността на Петър Увалиев? В буквалния смисъл на думата - да, загуби! В широкия, в глобалния обаче - категорично не! Далечността не отдалечи Петър Увалиев от нас. Тя го съхрани за българския театър!
Убеден съм, че едно издаване на негова книга, която чрез статии, рецензии и есета проследява движението на мисълта на Петър Увалиев през годините, би доказало и потвърдило принадлежността му към българския и оттам към световния театър. До последния си дъх Петър Увалиев остана верен на откровението си, изложено в едно писмо от Венеция до Владимир Василев: "Аз се прекланям пред всичко, което възхвалява великия стремеж към повече духовност!"13


Петър Петров



1. Василев Вл., Любов, пиеса от Пол Жералди, сп. Златорог, год. ХХ, 1939, кн. 3, с. 152.

2. Увалиев П., Театър без публика, сп. Златорог, год. ХХII, 1941, кн. 4, с. 190

3. Пак там.

4. Увалиев П., Недостатъчният театър, сп. Златорог, год. ХIХ, 1938, кн. 9, с. 406

5. Увалиев П., Театър без публика, сп. Златорог, год. ХХII, 1941, кн. 4, с.190.

6. Увалиев П., След две гостувания, сп. Златорог, год. ХVIII, 1937, кн. 7, с. 190.

7. Увалиев П., Значителното в "Жена без значение", сп. Златорог, год. ХVIII, 1937, кн. 10, с. 393.

8. Увалиев П., Безполезният актьор, сп. Златорог, год. ХХIII, 1942, кн. 1, с. 28.

9. Увалиев П., Драмата против режисьора, сп. Златорог, год. ХХ, 1939, кн. 3, с. 140.

10. Увалиев П., Нина Анисимова в "Бахчисарайски фонтан", сп. Театър, год. I, 1946, кн. 2, с. 20.

11. Увалиев П., "Фуенте Овехуна" в Народния театър, сп. Театър, год. I, 1946, кн. 9-10, с. 24.

12. Редакционна в страницата, "уреждана" от П. Увалиев, За Родното, в. Балкан, бр. 3 от 32 май 1936 г.

13. Увалиев П., Филми във Венеция. Писма от чужбина, сп. Златорог, год. ХХII, 1941, кн. 8, с. 398.