Следи от следите

По повод петата самостоятелна изложба
на Николай Петков, представен от галерия "Ирида"
в Интерпред, София - август 1999
Николай Петков, изложба  в "Интерпред"Картините на Николай Петков привличат с лаконичния маниеризъм на една чисто интелектуална активност, която се доближава до рационалните стратегии на концептуалното изкуство. Изцяло в духа на постминимализма тяхното въздействие е разчетено не толкова върху потенциала, колкото върху ограниченията на медиата. Крайно редуцираните форми и образни конфигурации подсказват за влияния от естетиката на постживописната абстракция и напомнят начина, по който някои от представителите на систематичната живопис, например Дарби Банард или Рон Дейвис, се опитват да трансформират картинното пространство във веществено структуриран обект.
Николай Петков развива своя изобразителен метод в полето на условна фигуративност, акцентирайки върху някои престорено неестествени и противоречиви пространствени илюзии. Той предпочита да се откаже от пластичните стойности - формата не се моделира, а се декларира. Така погледът се спира на поредица от високи хоризонти и ортогонално разгърнати планове, безупречно изграждащи свят на дистанцираност и безпредметност. Всичко е подчинено на комплекс от ясно дефинирани и последователно отстоявани правила.
Но какво стои зад грижливо охраняваната повърхност на този така добре подреден свят? Кои са елементите, които застават най-близко до възпиращото съзнание в полето на удоволствието? Точката и орнаментът - изборът е показателен - първото средство бележи метафизичната смърт на обемно-пространствените отношения, а второто - културно-антропологичната смърт на ритмично-пространствените отношения. Сякаш отвоюваното пространство отново не е свободно. Защото, от една страна, е котатоничната преграда на личния страх, а от друга, вечно присъстващата колективна матрица на декоративната конвенция.
В заключение ми се иска да отбележа, че Николай Петков е художник, който е отворен за външния свят и може да бъде причислен към пристрастените "ловци на мотиви", но за разлика например от Андрей Даниел, е по-скоро скептично настроен към универсалната сила на чисто живописния анекдот. Той предпочита да скрие своята поетична емоционалност, като отстрани случайните следи от личните си проекции върху обектите на своето възхищение. Начинът, по-който го прави, може да се определи като естетика на заличаването, защото това, което оставя, са по-скоро следите от заличени следи.

Петер Цанев