Класиката формира

Истината е, че от нас, "скаридите", както наричаше цигуларите проф. Влади Симеонов, май нищо не излезе. Но духачите от онази детска филхармония "Пионер" и досега са водещи музиканти - солисти, оркестранти, преподаватели: обоистът Христо Късметски, кларинетистът Пантелей Пантелеев, фаготистът Марин Вълчанов, корнистът Владислав Григоров... И не само те. През 1970 г. бяхме в Сент Мориц на международен фестивал на младежките симфонични оркестри. Цяло лято преди това, на лагер на Панагюрски колони, бяхме "бичили" Десета симфония на Шостакович, защото трбяваше да се явяваме на изпит за сборен оркестър, който щеше да закрие фестивала. Накрая този сборен оркестър се състоеше до голяма степен от филхармония "Пионер". Диригент беше маестро Валтер Сускин. Мисля, че и след още 30 години няма да забравя този епизод - на репетиция на третата част, скерцото, Сускин спря оркестъра и каза: "Никога досега не съм чувал по-добро соло на фагот!"
Фаготистът беше Марин Вълчанов.

- Марине, помниш ли Валтер Сускин?
- Това, което не знаеш, е, че имах неофициално предложение - Сускин беше диригент на операта в Берн и имаше нужда от първи фаготист. Аз толкова несериозно подходих към въпроса, мислех, че на всеки 2-3 месеца ще получавам такива покани. Вече бях студент, не бях ходил войник, а годината беше 1970, нали.
- Какво научи от Влади Симеонов, освен че с детската филхармония попътувахме в много страни?
- Това е може би най-романтичният ми период. Тогава мечтаехме да свирим в оркестър, не усещахме умора. Ако си спомняш, бисовете понякога продължаваха точно колкото самият концерт. Въпреки че Влади Симеонов много ни се караше, той много ни и даде.
- "Духачи, издухали сте си мозъците!"
- Да, имаше език, който в голям оркестър просто не върви, но за нас ставаше. Две главни неща създаде у тези, които сме свирили при него, и те са основа за бъдеще като оркестранти. Първото е интонацията, да бъдем много прецизни към интонацията, най-важното качество за всеки музикант (а в ансамбъл проблемите са още по-сложни); другото е тихото свирене, което също е проблем при някои инструменти, както е при стройковите инструменти в нисък регистър. Той беше маниак на тази тема и много ни помогна. Колегите, които нямаха подготовка от деца, виждам, че доста се изненадват от някои забележки на диригентите.
- Значи трябва да има младежки, учебни оркестри?
- Абсолютно. Това все още е минус на нашето висше обучение. Въпреки престижа на държавната музикална академия, където имам удоволствието да съм преподавател, и въпреки престижа на великолепните ни музиканти, които са навсякъде по света, има минуси в учебната програма. Един от тях е, че оркестърът е застъпен много малко. В света по 4-5 пъти в седмица се свири в оркестър, там студентските оркестри изнасят почти всяка седмица концерти. При нас студентите просто не осъзнават, че тяхното приложение рано или късно е в оркестъра.
- Какво е за теб свиренето в оркестър?
- Винаги съм свирил в радиооркестъра. Сантиментално - понеже започнах много млад, на 21 години, и то като първи фаготист. Изключавайки пианото, като цяло приложението на 90 % от инструментите в света е в оркестър. Много често се случва, особено при щрайхистите, да мечтаят за солистична кариера, за квартет, и попадайки в оркестър, да са дълбоко разочаровани. Всъщност в света има концертиращи артисти, които са концертмайстори и водачи на групи на престижни състави. Всички най-известни духачи в света като Жан-Пиер Рампал, Ален Марион, всички са били оркестранти. Защото нашият репертоар, повече или по-малко, е ограничен. Не можем да контактуваме с целия спектър на музиката от барока до наши дни. Ние, обоисти, фаготисти, флейтисти, медните инструменти, нямаме писано нищо от Брамс. Само кларинетистите са имали щастието с две великолепни сонати. Това е първото нещо. Понякога се подценяват оркестрантските качества и проблемите в оркестъра, но те са много сложни....
- Спомням си колко труд се хвърляше в синхронизирането на един хорал, примерно, от Мусоргски или от Цезар Франк...
- Така е. Аз съм бил винаги по-притеснен, когато съм имал отговорно соло в оркестър, отколкото като солист или на рецитал. Там можеш да се реваншираш, ако нещо се случи, докато в оркестъра имаш няколко секунди или минути, в които трябва да изсвириш едно генерално соло. Ето, Чайковски Шеста симфония започва с фагот, в нисък регистър, проблемно соло, в тиха динамика и т.н. Ако не започнеш, не може да започне и концертът. Отговорността е друга, много по-голяма.
- Как пое към фагота?
- Първо бях пианист, кандидатствах с пиано, и то доста убедително в школата към музикалното училище, още от първи клас. Успоредно с това играех и футбол.
- Като Минчо.
- Точно като Минчо. Даже сме играли заедно, защото той живееше срещу нас. Но аз играех малко по-професионално, в "Левски". И получих контузия на крак и ръка, точно в осми клас, а трябваше да кандидатствам в музикалното училище. Тогава баща ми, за да "спася" годината (защото по солфеж и елементарна теория нямах проблеми), намери някакъв фагот, беше най-много 3-4 месеца преди изпита. Влязох и така продължих. Някак си случайно...
- Нищо не е случайно.
- Да, фаготът ми хареса, защото е интересен. Първо започнах при моя професор по фагот, Бог да го прости, Христо Прошков, изключително интелигентен човек, даже му станах асистент. Той ме насочи да взимам уроци и по композиция при Пенчо Стоянов. И така 2-3 години. След това започнах при Лазар Николов. Работата с двамата беше много полезна, защото те са коренно различни... Но накрая човек трябва да си намери собствен път.
- И вече си професор по фагот. Има ли интерес към този инструмент? Колко студенти имаш?
- Винаги съм имал повече, отколкото ми се полага. Но интересът намаля чувствително, особено към нашите, стройковите (обой и фагот) инструменти, които са по-непознати.
- Сега, когато "реформата" редуцира оркестрите, вие произвеждате безработни. Добре ли се пласират поне в чужбина?
- По принцип - да. В Европа е много трудно. Макар че аз имам няколко студенти, които в момента учат в Австрия, единият във Виена, другият в Залцбург, а трето момче - в Грац. Те са способни хора. Има един в Чехия, който в момента работи в операта в Прага.
- Значи аз, като данъкоплатец, обслужвам интересите на меломана в Европа, в крайна сметка. За съжаление тук няма пазар за музикантския труд.
- Много съм мислил по този въпрос - на глава от населението ние имахме много повече оркестри, отколкото примерно в САЩ. Не сме Германия, където интересът и необходимостта от това изкуство са толкови големи. Макар че и там има съкращения, и то отдавна. Да не забравяме, че и традициите им са други. Дрезденската филхармония миналата година чества 300 години, а Софийската - 70. Това има значение. Виж какво става с нашата музика! Тъжна картина. Фолкът доминира. Тези момичета със стройни крачета стават за всичко друго, не и за певици. Да оставим настрана музиката - колко е пошла, доколко е българска... Чува се повече циганска, сръбска, македонска музика - някакво премесване...
- За съжаление парите са в други хора, за които Примроуз казва "В помийната яма най-отгоре плуват най-големите л....". Но все пак не искам да вярвам, че духовността ще изчезне.
- Не знам... В света културата разчита повече на спонсори. Четох една статистика за Европа и САЩ - между 20 и 30 % културата се субсидира от държавата, всичко останало е от меценати. Нормално е да бъде така и тука. Обаче техните спонсори не са като нашите. На Запад меценатите не са най-големите интелектуалци, но за тях е престижно да спонсорират една опера, престижно е да отидат на симфоничен концерт, да се видят там; то е малко и снобизъм, но в случая е в полза на музикантите. А у нас понякога е срамно да кажеш с какво се занимаваш.
- Как се роди идеята за вашия Академичен квинтет?
- Първо свирих в т.нар. радиоквинтет; в него беше Христо Късметски, мой колега и приятел, който сега е в Лисабон от няколко години.
- Страхотен обоист.
- Да, така е. Също и Атанас Колев, той е бил един от стълбовете на радиооркестъра, кларинетистът, който, бих казал, е един от най-ярките духачи въобще. Вече е пенсионер. Така че работихме доста активно по онова време. В новия квинтет, Академичния, всички сме преподаватели от академията. Отдавна имахме желание да свирим заедно, но имаше и повод - един ангажимент за турне в Япония. Тогава набързо се сформирахме. И да кажа имената по партитура - Георги Спасов, флейта, Георги Желязов, обой, Петко Радев, кларинет, Владислав Григоров, валдхорна, и аз. Добро съчетание, излезе компактдиск, едно от нещата, които направихме добре.
- Какво още не си свирил?
- Смея да кажа, че класическия репертоар за фагот съм го минал. Съвременни пиеси непрекъснато се пишат, не всичките ги познавам. Но класическите концерти - разбира се, Вивалди има 38 концерта, които никой не може да ги изсвири всичките - Моцарт, Вебер...
- Известният фаготов концерт на Вебер ви е като емблема.
- Ами понеже той е бил диригент в оперен оркестър, е писал за духови инструменти. За кларинет има два концерта.
- А твоят първи композиционен опит за фагот ли беше?
- За фагот, но не съм го показвал никога, защото бях ученик. А и нямах никакво самочувствие тогава. След това за фагот съм писал сравнително най-малко. Имам неща, които се свирят, не мога да се оплача. Ето сега, за приемни изпити, едно рондо за кларинет, една фантазия за флейта, почти половината студенти кандидатстват с тях. Свирени са доста и в чужбина. Пиша повече инструментална музика, доминират духовите инструменти, имам и друга - едно от последните ми неща беше камерна опера, поръчка от Япония, за малък състав - инструментален и хор. Беше изпълнена в Япония.
- На какъв инструмент свириш. Кой е вашият "Страдивариус"?
- Като изключим някои златни флейти, фаготът е най-скъпият духов инструмент. Аз имам щастието да свиря на държавен инструмент на най-добрата фирма - Хекел, N 1 в света. Разбира се, сега вече има и други фирми, които правят много сполучливи инструменти - главно немски, има и френски, сега се намеси и Ямаха.
- А не ти ли се е искало да бъдеш и диригент?
- Като бях много млад, някои колеги са ме питали защо не съм кандидатствал оркестрово дирижиране. Аз смятах, че тази професия е едва ли не за богоизбрани. След това, като видях някои, които станаха диригенти и взеха диплома, защото основното е да вземеш диплома, малко се стреснах... Това е много комплексна професия и много често оркестрантите и музикантите, които контактуват с диригентите, я подценяват, но тя изисква страшно много качества, за да се върши добре. Имал съм щастието да свиря с големи диригенти, като се започне с няколко руснаци, чиято школа е великолепна - и Рождественски, и Темирканов, Валери Гергиев, едно от най-големите имена в момента...
- Ти свири и с Джансуг Кахидзе, нали?
- Да, великолепен диригент. Свирихме Фантастична симфония, много добре я помня. Просто на друга основа са поставени там нещата. Без да подценявам нашата диригентска школа, но в нея имаше повече диктаторство.
- И повече говорене.
- Е, сега грамотността е много по-висока сред музикантите; и диригентът няма нужда от толкова обяснения. Той трябва да обедини усилията на всички в една интерпретация, в една концепция, а не да човърка, да търси най-малки ритмически проблеми, което не е и негова работа.
Професионализмът е дума, която много хора не обичат, но аз много я ценя. Друг е въпросът, че степените са различни. Има един минимум, обаче, едно ниво, под което не трябва да се пада, под което е аматьорството. Художествената самодейност, или самонадеяност, както я наричат някои, се наказва лошо в изкуството. Световното ниво в музиката е такова, че за да се интегрираш в него, трябва да бъдеш наистина много добър. Първото, основното за един музикант е добрият звук. Чистото свирене, добрата техника и всички останали средства. Вече втората степен е художественото изпълнение. Но и емоционалното преекспониране също не е хубаво. Много често се случва известни световни инструменталисти да интерпретират, примерно на Моцарт, по начин,който ми е малко странен, но понеже имат световно признание, си го позволяват. Струва ми се, че спрямо Моцарт всички са мъничета. Той е гений на гениите. За да стигнеш до Моцарт, трябва да бъдеш зрял музикант. Много труден автор, толкова е съвършен, че и най-малкото мръдване те повлича.
- Нашите оркестри малко свирят класика.
- Може би защото там ролята на диригента е по-малка, така ми се струва. А и защото произведенията на ХХ век са по-ефектни от една симфония на Моцарт. Едно е да свириш Барток - концерт за оркестър, друго е Хайдн. Но всеки оркестър доста честичко би трябвало да свири класика, защото там си личат много неща; това е начин да поддържаш професионално отношение към звука, към вкуса. Класиката просто формира.

Екатерина Чамурлийска



Разговор
с проф. Марин
Вълчанов,
от поколението
на 50-годишните
таланти