Николай Панайотов, изложба  "Никъде, никога, никой "
Енергия на баланса

Известният български художник Николай Панайотов от години живее в Париж, но често прави изложби и в София. Последната му изява неотдавна в галерия "Ата" бе повод за този разговор.

- Твърдите, че за да бъдеш "никога, никъде и никой", е като да бъдеш "всякога, всякъде и всеки". Защо?
- Просто това е мото на изложбата. Тя включва една серия от голямоформатни платна, които направих в края на миналата година в Париж. В едно доста голямо пространство под земята, на улица "Паради", улицата на рая. Те не са свързани с никаква тема, никакъв стил, никакво време. По-скоро са израз на едно мое постоянно желание да се откъсна от купищата места, на които съм живял, от влиянията, които съм изпитвал, от идеите, които съм преследвал, за да се установя в една безвременност и безидентичност.
- Какво провокира решението ви да създадете тази изложба - тя се различава доста от останалите?
- До тази изложба се стигна по доста банален начин. Бях отдавна поканен от Раймон Дамо на направя нещо в нейния Център за съвременно изкуство. Вече имах представа за пространството и избрах именно тези платна, защото реших, че те са в едно добро единство с него. Иначе създавам други неща, в различни формати и съответно използвам други техники.
- Платната са само пет.
- Толкова беше максималният багаж, който можех да нося със себе си в самолета, а именно 20 килограма. Не можех да го надхвърля и накрая установих, че пет платна звучат добре и са достатъчни.
- Правили сте изложби не само тук, но и в чужбина. Къде се чувствате истински успял и признат - в България или извън нея?
- Преди десет години, когато заминах за Франция, една от идеите ми бе, че в България за кратко време постигнах някакъв бърз и лесен успех, имах награди, участвах в изложби, имах и поръчки за монументални неща. Бях и преподавател в Художествената академия. В един момент усетих, че съм стигнал оптималната възможност за кариера в България и започвам да се въртя в един омагьосан кръг. Затова потърсих една по-сериозна барикада за превземане.
Въпросът за признанието не ме интересува и тревожи, защото имам предложения за изложби, които идват едно след друго - от Ню Йорк, Германия, Белгия, Люксембург, но успоредно с това държа да присъствам и в България. Това е втората ми изложба тук след като заминах за Франция - първата беше преди 4 години в Софийската градска галерия. След 1-2 години възнамерявам да направя едно по-сериозно представяне, с повече неща в галерия "Райко Алексиев".
- Какви качества трябва да притежава човек, за да определи себе си като художник?
- Главното е да бъде разболян от тази идея, да не може да живее спокойно и да не може да прави нищо друго - т.е. да не може да бъде самият себе си, без да се изразява чрез средствата на изкуството. Става дума за вътрешна необходимост, която не е професия, а по-скоро болест. За мен лично е начин да хармонизирам съществуването си на този свят. Останалото е въпрос на късмет, професионални обстоятелства и регионални изискваня, когато човек е обвързан с определена култура.
- Мотото на изложбата звучи като преоценка - обичате ли да се връщате към миналото?
- Да, по принцип съм носталгичен. Днес ходих да ровя в моя студентски таван, където имаше още следи от онези години - някакви скици, телефонен указател, снимки, рисунки. Попаднах на диапозитиви, правени когато като 7-8-годишен съм бил с родителите си в Близкия изток. Миналото е важно за мен, но по-скоро като критерий за някаква непреходност на това, което правя. Все пак се опитвам да създавам съвременно изкуство, защото го следя и ме вълнува.
- Като стана дума за студентството, как всъщност се насочихте към изкуството, кои хора ви повлияха...
- Аз никога не съм мислил да правя друго. Рисувам, откакто се помня и това е някаква форма, своеобразен начин, по който маркирам, че съществувам. Като едно дете, което вижда бял лист и го надрасква, за да остави някаква следа. Всъщност по този начин продължавам да функционирам и дали съм имал или не подкрепа от някой друг, не е било толкова фатално. Но действително, когато бях в Художествената гимназия и след това в Художествената академия, имах чудесни преподаватели. Те бяха добре разположени към мен, защото бях старателен и вманиачен в рисуването. Учих при проф. Мито Гановски, после бях негов асистент, след това бях и преподавател в Художествената академия. Това са ежедневни контакти. А ако става въпрос за някакви примери в изкуството, естествено, че предпочитам художествените стилове, които са до началото на Ренесанса в Италия. И до ден днешен в Лувъра с удоволствие гледам египетското, асиро-вавилонското изкуство, готиката и т.н.
- В едно от платната ви има странна стълба...
- Да, тя е нарисувана хоризонтално. Не става за изкачване, а по-скоро балансира между лявата и дясната част на работата. Ако трябва да говоря прагматично, в това пространство ми бе необходима енергията на една касетъчна форма, насечена, каквато е стълбата, и после открих, че тя създава напрежение. Или енергия на изкачване, която в случая се превърна в енергия на баланса и може би точно това противоречие я прави силна.

Разговаря Виолина Димитрова