Колаборационисти

Архитектурните конкурси (дори най-слабите и най-изкуствените) са големи празници. На тях почти винаги, почти неочаквано излиза наяве, че професията не е мъртва, че изкуството архитектура (макар вписано в номенклатурата на услугите) има висока мисия. Колкото по-обслужващо е поведението на участниците, толкова по-ценни са проявите на самостоятелно, просветено и защитено гражданско поведение.
Архитектурните конкурси (дори най-почтените и най-сериозните) са източник на покруса. На тях абсолютно винаги, абсолютно сигурно става ясно, че голямата част от участниците не знаят какво искат, защо го искат и как да стане. Когато става дума за отделна сграда, това може да е смешно. Когато става дума за градоустройство, винаги е страшно.
Конкурсът, който приключи официално преди седмица, никога не е започвал. Обявен като конкурс "за идеи" (как да си сменят предназначението няколко сгради в центъра на София), той по подразбиране не е конкурс за проект. Нито за по-подробна разработка на част от по-голям проект - на целия град или поне на "централното ядро" на столицата. Такива няма. Не е конкурс на концепции. "Концепцията" е зададена във вид на политическа поръчка. Тя е елементарна - тази година мавзолеят, догодина - паметникът на съветската армия да изчезнат. Покрай това - НС да се разшири двойно (тройно, четворно), президентът - да се премести на фона на ценни картини, придворният скулптор да получи място за своята продукция, комитети по календарните чествания да получат "петна" за изява, няколко музея да се преместят.
Големият въпрос за отношенията между държавата и поданиците е голяма тема. Отношението на архитектите (преден отряд на националния интелект) към властта - също. Тук ще стане въпрос само за тази тънка прослойка, която нарича себе си урбанисти. В България урбанист е всеки, който е работил градоустройство или се е нарекъл за такъв. Резултатът от тази дейност не радва. Конкурсът "за идеи" изяснява причините.
Много преди конкретните подредби на сгради и пътища в конкретна среда стои изясняването на ценностите. Безспорни ценности са здравето, удобството, икономията, паметта, ландшафтът, толерантността. Условията на конкурса и неговите резултати нямат много общо с тези ценности, по-скоро - напротив. Спорни ценности са движението на капитали и политическата целесъобразност. Именно тези двете са в основата на днешния "архитектурен конкурс". Рокадите в центъра започнаха именно когато се намериха пари (на заем) и тези пари предстои да бъдат усвоени. Забележете - след десет години "демокрация" продължаваме да казваме усвоени - а не похарчени, присвоени - а не откраднати. Властта се разшава трескаво едва когато замириса на далавера. Времето, което беше достатъчно да се обмислят и проектират промените, беше прахосано. Тези, които го прахосаха, са сред организаторите на днешния конкурс. Ние (които ще връщаме заемите) сме в правото си да възразим по начина, по който парите ще бъдат "усвоени". Архитектите (защо само архитекти?), които участваха във и журираха конкурса, са отговорни за това участие.
В този конкурс не биваше да се участва, защото той съдържа като условия решения, които са спорни, без да са обсъдени и взети по подходящ (законен) начин. Преди всичко - трасето на метрото. В първия проект (а това значи до края на 70-те) първият диаметър минава след Орлов мост по "Цар Иван Асен II" в посока летището, "Дружба" и накрая "Младост". В по-късен вариант (до края на 80-те) трасето се измества по "Цариградско шосе" - мястото на бъдещото летище е спорно, краят на метрото - също. В края на 80-те се появява вариантът "Драган Цанков" с готовия тунел (мислен за трамвай) - "Дървеница", "Младост" и накрая - "Дружба". Това трасе няма как да не остави автобусите (мръсен транспорт) по "Цариградско шосе", подменяйки трамвая (чист транспорт) от "Дървеница" до центъра. Без каквито и да било някакви други предимства. За да нацели тунела, след бившето Китайско посолство метрото описва един "S", с минимални радиуси и две близки метростанции - на Ректората и на игрище "Юнак", но не и на Орлов мост, който е важният транспортен възел. Като добавка преди това от "Св. Неделя" до Ректората няма метростанция, макар че в този участък е най-необходима. Това недомислие участниците (с изключение на арх. Чедомир Павлов) са приели за даденост. Тук ще добавя само, че автобусите общината купува в чужбина, а трамваите можехме (доскоро) да произвеждаме сами.
Другият въпрос, свързан с метрото, е колко дълбоко ще минава то. Според първоначалните намерения цялото метро би трябвало да е плитко - няма причини да е дълбоко. Дълбокото метро е два и половина до пет пъти по-скъпо от плиткото. Според необявените намерения на общината след "Св. Неделя" метрото тръгва дълбоко. Защо? Защото испанците били съгласни да ни продадат или дадат под наем старата си машина за дълбока проходка, останала от мадридското метро, а на нашите управници много им се иска да я вземем. Обичам машините и обичам испанците, но съм против моите деца да я плащат. Участниците в конкурса нямат нищо против това да стане - не мога да обичам участниците и се съмнявам в техния професионализъм. Дори най-сполучилите казват - метрото не беше проблем на този конкурс, беше даденост - затова не сме му обърнали внимание.
Друга "даденост" за следващите фази на конкурса "за идеи" ще бъде ликвидацията на "зеления клин" от запад в самото сърце на града. Тихомълком, неофициално, общината ликвидира опцията "гара Сердика" без никой да е доказал нуждата от радикална промяна в Общия план за това място. София имаше довчера отворена уникалната възможност да пусне бърз електрически релсов транспорт на запад през Красно село, Павлово, Овча купел и Княжево чак до Перник по едно готово свободно трасе. Озеленено, напоено и предопределено от Геологията и Топографията. Вместо фантасмагоричния Трети диаметър от първоначалния план на метрото. Така е преценил още Мусман, чийто принос главният архитект на София Стоян Янев много ценял. Това трасе съвпада с посоката на преобладаващите ветрове. Незастроено, то е в състояние да проветрява половин София. Причината за спешното решение е, че главният архитект или някой негов приятел има готов проект за увеселителен център на мястото на бивша гара Сердика. Това съмнително намерение ще бъде "спуснато" на "урбанистите" като готово "условие" в най-скоро време. Дотогава ще бъде съборен автомобилният надлез над вече демонтирания железен път. Бил пред разруха (твърдят кметът и неговите заместници). Не е вярно - според специална проверка (проф. инж. Марчо Минев и колектив) мостът е в добро състояние. Докато цял свят строи кръстовищата си на две (и повече) нива, София ликвидира едно от малкото съществуващи. Пред очите на "урбанистите".
Ако имаше нещо безспорно хубаво в София, това беше нейната зеленина. Отношението към градините в центъра на града е показателно за лицемерието на властта по отношение на зеленината. Според нея мавзолеят трябва да се махне и бул. "Руски" да се прекъсне в името на градината. Но в южния край на същата градина същата власт няма нищо против да се строи и да се строи високо. Редица (именити и не толкоз) колективи предлагат оскъдната зеленина в градината на двореца и около "Св. Александър Невски", около "Ковчезите" и където се сетите, да се свие за сметка на нови сгради - кметство, нов, още един (!) храм-паметник, музеи (на мястото на Художествената академия), нова опера, кафенета - на мястото на шадравана пред президентството, нови обществени сгради - до Руската черква, разширение на двореца (зад двореца) - само и само оскъдният въздух, който стигне дотам, да бъде преграден окончателно. И това са хора с 30 - 40 години в градоустройството! Това е покрусата, за която става дума. Ако има място, с което София можеше да се идентифицира, това е късата отсечка от Ректората до Ларгото. Декорът около "жълтите павета" е лицето на София. Мястото пред паметника на Вазов пък е едно от малкото, в които човек може да обърне лице към Витоша и да диша с пълни гърди. Именно тези места конкурсът иска да "благоустрои", сякаш всичко останало е наред и само това остава да се доизкусури. Крещящият тепегьозлък на това намерение не притеснява участниците. Дори най-благонамерените нямат нищо против да свалят и вдигат нивото на площада пред двореца, да събарят и префасонират сгради и градини, които са емблематични за града (или най-малкото - с които сме свикнали) и всичко това - с претенцията на урбанисти.
Между ликвидационните комисии на село и СОС няма принципна разлика - и двете изпуснаха питомното, за да гонят дивото.
Обща черта на участниците и обявителите е недоверието в собствените възможности, недоверието в бъдещето и във възможностите на потомците, недоверието в България в крайна сметка. И общината, и архитектите смятат за смислено само това, което може да се направи в момента - да се купи машина в чужбина; да се направи "Дисниленд" на гара Сердика; да се започне храм-паметник в чест на Княз Борис I; да се пуснат шадраваните (без да е изкоренен вандализмът); да се разположат някъде творбите на Чапа; да се разширят депутатите; с парите, които така и така трябва да се дадат за ремонт, да се уредят президентът и кметът. И най-важното - да бъде убеден народът, че властта прави нещо - нещо видимо.
Преди десет години за всички ни беше ясно какво се задава. Тогава беше времето да се дават идеи. Тогава българските власти и българските градостроители показаха тотално скудоумие. Никой не предложи свиване на територията на града, орязване на транспортните схеми, ясно предпочитание на релсовия транспорт за сметка на гумения, ясна позиция против сключеното застрояване, програма за трансформация на комплексите, никой не поиска табу за зелените площи, мораториум върху спорната собственост, забрана за магазини в гаражите, специфични правилници за отделни райони на София, идеи за рехабилитация на хипертрофираните промишлени зони и ж.п. ареали, идеи за преференциална данъчна и устройствена политика, фиксирани срокове за решение на водопровода, сметището, летището и гробищата, ликвидация на Кремиковци плюс програма за неговите безработни служители и похабени терени, закони и механизми за управлението на всички тези явления в съвкупност. Днес, десет години по-късно, още няма нищо от изброеното. София представлява именно онова желе, за което арх. Христо Генчев предупреди своевременно. Резултатите са очевидни. Всяка домакиня знае, че не може да се почисти, без да се разтреби. Само софийските кметове не го знаят. Поне това. Властта може да противопостави на всички тези обвинения единствено програмата "Напудрена София"*, за чиито пари е цялото боричкане. Общината има своите хора на входа и изхода на общинските поръчки, правителствените фондации се грижат чуждите пари да текат в правилна посока, "гражданското общество" ще има удоволствието да плати лихвите и горницата на заемите.
Какво тогава му е хубавото на последния конкурс? Хубави са няколко проекта (по-малко от наградените), които показват завидно равнище - ясни и хуманни концепции, отказ от каквото и да било ново строителство в "конкурсната" зона, елегантно представяне. Такъв е проектът на арх. Любомир Панчев (трета занижена премия). С две думи Панчев иска в центъра нещата да останат както са, но с цената на два тунела - по ул. "Раковски" и по бул. "Левски" - основният автомобилен поток да се скрие под земята, а отгоре да се наблегне на зеленината. Така разбира хубавото, това предлага и аз не виждам друга причина да не получи Панчев първа награда освен тази, че неговият проект връзва ръцете на властта да харчи нашите пари за лесни изпълнения под благовидни предлози. Може да се спори дали тунелите на Панчев са достатъчно дълги, дали не трябва да се хване в тунела по "Левски" и част от автомобилите, идващи от Орлов мост, това са подробности. Важното е, че този проект не е "пудра" и макар че не се интересува от метрото, е един достоен цял проект, а не отделни хрумвания. Панчев е един от лауреатите на конкурса през 1991 г. за първа фаза Общ план на София. Ако тогава конкурсът беше прескочил до втора фаза, Панчев щеше осем години да развива тогавашните си идеи на сегашното си равнище. София щеше да има (поне) един проект, който общината си струва да изпълнява (вместо да налага своите виждания). Преди осем години хит на Панчевия проект бяха минералните води. Къде беше Панчев, докато водихме борбата за Централна баня, не мога да кажа. Във всеки случай - не при първоначалните си позиции.
Интересно е развитието на другите четирима лауреати от 1991-ва.
Пловдивчанинът Иван Попов не участва. Александър Найденов определено разочарова. Славей Гълъбов и Петър Диков в този конкурс играят заедно. Тяхното представяне е по-скоро вербално - както може би е присъщо в един конкурс за идеи. Доколкото почеркът е свойствен по-скоро на Гълъбов, може да съжаляваме, че Диков не се представя отделно. На предишния конкурс според мен беше в най-силни позиции от наградените. Двете най-високи награди (занижени втори) са на колективите на арх. Тодор Тодоров и на арх. Димитър Младенов. За първия може да се каже, че не прави излишни движения при високо качество на представянето, за втория не може да се каже нищо определено. Една пълноценна трета награда получава арх. доц. Стефчо Димитров. Неговата сила е встрани от основния обхват на конкурса - той разработва западното направление. Само по себе си "западното направление" е отделна и перспективна тема на софийското градоустройство, която отдавна трябваше да влезе във фокуса на общественото внимание. На нея, друг път, се надявам "Култура" да се спре специално в близко бъдеще.
Остава да се кажат две думи за журито. То беше съставено изключително от архитекти, изключително от такива, които са заемали или заемат в момента административни постове и по някакъв начин присъстват или са присъствали в апарата на властта. Това по-принцип предопределя единодушния резултат, но не оневинява журито преди всичко за това, че участва във фарса. Нещо повече - хора, които наистина са с единия крак в администрацията, но с другия - в практиката - би трябвало да имат по-ясна представа за обществените процеси и за собственото си място в тях. Чест прави на такива като арх. Деян Златешки, които са поканени, но са отказали участие в това жури. Прави ли една лястовица пролет или и сам воинът е воин? Зависи от мотивите. По-неясен е въпросът за участието на участниците. От взелите програма една трета са се отказали, друга част са се обединили. От участвалите почти половината не събарят мавзолея - основната задача на конкурса. Стоян Янев побърза да излъже медиите, че всички го събарят - няма такова нещо. Но и трансформацията и адаптацията на мавзолея не е кой знае какъв архитектурен подвиг - тази тема ми се вижда изчерпана, а и мавзолеят е много по-маловажен от трасето на метрото. Утре Софиянски ще го гръмне, следващият кмет ще гръмне паметника на съветската армия - всекиму своето. В един конкурс се участва по две причини - да се спечелят пари и/или да се заяви позиция чрез високо професионално равнище. Първата причина отпада - в България честни пари не се печелят. Втората обаче прекалено дълго служи като оправдание на мнозина архитекти при очевидно несъгласие с целите на властта за непреодолимото им желание да й сътрудничат. Какво може да се каже за проекта на арх. Георги Стоилов, който на мястото на гроба на вожда (си) вдига кръст на "свети" цар Борис Първи? Развитие на мирогледа? Можем да разберем кмета - боеприпасите остаряват и трябва да се бракуват. НАТО по тази причина гръмна цяла държава, ние на пет години по една сграда не можем да гръмнем като хората.
Основният проблем на градоустройството е проблемът за интеграцията на професионализма във властта. В нашия жизнен опит решаваха Пенчо Кубадински, Пеньо Кирацов, Александър Янчулев, Стефан Софиянски, а архитектите им угаждаха. Според мен задачата на изпълнителната власт е да изпълнява. Това, което НС и правителството са решили след обсъждане и което хора, които са по-умни, по-независими, специално образовани (или и трите), са предварително измислили. Българските урбанисти (те не са задължително само архитекти) никога не поискаха да бъдат такива хора.
Българските архитекти няма да получат подобаващо място в обществото, докато не научат думата бойкот. Ама щял бил някой Тодор Булев да спечели, ако корифеите не участват. Да спечели, няма да пропадне светът. Така и така властта ще направи каквото иска, а не каквото Булев предлага. Никой не може да е луд толкова, колкото властта - това българите отдавна трябва да са проумели. Това е нашата власт, следващата ще е още по-луда. Повечето страни по света се управляват от престъпници. Когато това бъде разбрано и у нас, ще може и българското общество да започне да реагира съответно. Когато се наложи, с властта се преговаря. Ние сме заложниците и нямаме друг избор. Но следва да се преговаря от ясни позиции. Докато жури и участници се правят, че в този и в подобни конкурси всичко е наред, нищо добро не ни очаква. Историята доказва, че българският народ няма по-голям враг от българската държава. В момента реакцията е имиграция и полово въздържание. Това е погрешна реакция. Мъжкото поведение е съвсем друга работа.

Павел Попов



* Има се предвид
пректът "Красива София",
финансирана от UNDPF