Spass/ov и музиката

Spass означава удоволствие.
Спомням си, че през епичното ни студентство имахме обичая да съчиняваме и подбираме прякори на повечето от преподавателите си. В повечето от случаите това се правеше като знак на симпатия, одобрение и въобще приближаване до педагогическия субект. Мисля, че Божидар Спасов се размина с тази процедура. Може би защото не беше "съвсем" преподавател, а още по-малко пък - мощен педагогически субект. Той беше (и е!) Учител и Приятел на всички нас, които минахме неговия исторически спецкурс по съвременни композиционни техники. Бих казал даже, че повечето изкарахме курса по два или три пъти, ала тук има известна несигурност. Защото "програмата" бе толкова разнообразна и прелестно непредвидима, че от собствен опит разбрахме какво е това Kugelgestalt der Zeit - формулираната от любимия ни Б. А. Цимерман "сферична форма на Времето". Пребивавахме в "единството на минало, настояще и бъдеще" във всякакъв смисъл. Някои - съвсем неофити - се замайваха от полистилистичните пророчества на Шнитке, ала не можеха да преброят до дванадесет във Веберновия квартет ор. 28. Други доста сръчно прибавяха и отнемаха Месианови точки и анализираха Бартоковите ритми, за сметка на което пък в предложените ни от Учителя за довършване четири Моцартови такта (незабравимия метафоричен подход!) съчиняваха банални каденци, които биха осигурили тройно влизането им в БДК. Изобщо цареше атмосфера на "Ein Hochmusikalisches Spass", в центъра на която беше самият Spassov - единствен и магически, с неговите вечни пуловери, якета и чанта. Главно чанта, която съдържаше Булез, Бах, Берио, Веберн - Вариации "Диабели" и Вариации ор. 30, Моцарт и Машо, Лигети, както и Лазар Николов, Пярт и Перотин, Филип дьо Витри, но и Мортън Фелдман... Спецкурсът имаше някакви фиксирани час и място, но подобно на Итало-Калвиновите невидими градове се скиташе из Alma Mater Dolorosa и оставяше следи. Времето и Пространството му се оказваха пластични и се разтегляха досущ като в "science fiction" и често Божидар бе изпращан до дома си от своите адепти, просвещавайки ги из софийските улици.
Питам се напоследък кои от адептите останаха в България и колцина въобще останаха адепти. Естествено е човек да не прекара целия си живот на комитетски начала, но пък има правото да остави в паметта и сърцето си място за този славен млад период. Разбира се, Божидар Спасов и всички свързани с него неща не са само сантиментален спомен, "жалба за младост" (кога ли пък стигнахме до там?). Цялото наше време отпреди десетина години не е минало, а е един, пак според Цимерман, "актуален съвременен процес". Разстоянията и границите са пречки, но понякога и умората от непосредствената близост се превръща в не по-малка пречка. Просто е необходимо да се намери друг ключ към общуването - мислене за чутото, говореното, преживяното заедно; преки контакти (един път годишно), кратък телефонен разговор... Заминаването на Божидар често оприличавам на една карикатура от Херлуф Бидструп - художник рисува пейзаж и тръгвайки си от пленера, отнася заедно с картината и това, което е рисувал. Карикатурата май се казваше "Натуралист". Божидар обаче в никакъв случай не е натуралист. Може би "натурист" - естествен, природен човек, прозрачен, но дълбок. Или, ако употребя негово любимо понятие - той е поливалентен. Е, изглежда все пак, че "за предмета трябва да се говори с езика на самия предмет". Така си спестявам глупавите усилия да уловя и формулирам Божидар с много мои думи. Той има естествената способност винаги да е встрани от клишетата, над баналността и извън все по-малко значещите словеса. Рядко човек може изцяло, съкровено да изрази себе си чрез звук. Не говоря за това изкусно да боравиш с тонове, ритми, пропорции и цветове, а именно да превърнеш себе си в Звук. Това Божидар го може и то е Божи Дар. Поразява ме способността му да чува истинския, верния звук на нещата, хората и събитията: тъмния, отчаян, катастрофичен звук на тотемите от финала на Концертната музика за две пиана; любовния звук между Горе и Долу в "Простори"; вибриращия, раняващ звук на самотата в "Парабола 8" или звукът на съпротивата в "Парабола 12"; или пък хтоничния, свиреп звук на "De Profundis".
Помня коментарите около името на последната пиеса - дали "от дълбините на народната душа" или "от дълбините на историята"... Имаше и дълбокомислени, постмодерно нюансирани тълкувания. А се пропускаше по-простото - освен "от къде" и "към кого"... "De Profundis clamavi ad Te, Domine"... Ad Dominum clamavit, също и Глаголическия концерт, където не само молитвите и заклинанията, но и безукорният логос на конструкцията е защита срещу "глухотата, слепотата, немотата и заразата на тогавашното българско общество" (цит. Божидар Спасов). А сегашното българско общество? А тогавашното и сегашно небългарско общество? Важното е, че има молитви - дявол винаги ще се намери. А diabolis in musica - много. Няма да ги изреждам, понеже именуването е и призоваване. Но ще цитирам един от фрагментите на Кафка, осъществен в музика от Дьорд Куртаг. "Истинният път минава по въже, но не опънато нагоре, а опънато едва-едва над земята. Предназначено като че ли да те спъне, а не да тръгнеш по него."
И за край - една парафраза: "Веднъж... (не, не "счупих си крака", познавачи на Кафка!) срещнах Божидар Спасов. Това беше най-хубавото ми преживяване."


Драгомир Йосифов

P. S. Увлечен в цитиране и юбилиране наистина забравих, че поводът да правя всичко това е... юбилей. Божидар Спасов на 50! Това не отминава дори такава радикално неЮбилейна и неЮБЮлейна личност, както в случая. Утехите са две:
I. Като че ли само у нас човек може да бъде превърнат в лауреат на собствените си години.
II. Според българския възрастов ранжир 50 години представлява, е, не младенческа, но във всеки случай млада възраст.
P. P. S. Божидаре, честит рожден ден!



Композиторът
Божидар Спасов
на 50 години