Този летеж към безкрайното...

- Как се роди идеята за последния ви албум "Марджанджа", в който руски цигански романси, вплетени в известни класически произведения, звучат като джаз?
- Идеята дойде още преди две десетилетия с постановката "Унижените и оскърбените" по Достоевски, която се игра в Народния театър. Бях поканена да участвам в спектакъла - пеех популярни руски цигански романси. Тази музика ме увлече, защото ми дава огромна свобода, въпреки че песните останаха в сянката на джаза. Преди две-три години в Анкара мои приятели ми подхвърлиха, че бих могла да направя концерт с цигански песни, които винаги се харесват. Разбира се, бях леко притеснена дали тази музика ще се приеме в Турция, но тревогите ми са били напразни. Около две седмици преди концерта билетите бяха свършили. А след това ме попитаха защо не издам албум. Но най-интересното в тази музика са комбинациите, които направих, тъй като всички аранжименти са мои. Всичко тръгна от песента "Марджанджа", която ми се стори много семпла и реших да сложа вътре в нея и чардаша на Монти. Така добре се получи, че това стана моята песен за бис в продължение на година и половина на всичките ми джазконцерти, а също и на многобройните концерти, които имах със симфонични оркестри в Турция. Скоро "Марджанджа" имаше дори оркестрация за симфоничен оркестър. Оттам всъщност дойде идеята да задълбоча тази линия, като правя и други интересни комбинации на класически творби с цигански мотиви, с унгарски чардаши и, разбира се, с известни цигански романси. За целта многократно прослушах всички унгарски рапсодии на Лист, унгарските танци на Брамс, произведенията на Сарасате и Равел. Ровейки се из партитурите на тези големи майстори, изпитах голямо удоволствие да преживея отново гениалната им музика. Записах албума буквално за 15 часа.
- Част от музиката или част от театъра са импровизациите в джаза?
- В джаза като че ли публиката е доминираща, но аз обичам да правя театър от импровизациите си не само в тези цигански романси, но и в други класически произведения. Например, при изпълнението на популярната ария на Кармен от едноименната опера на Бизе. Пяла съм я много често, в различни страни и виждам, че всяко следващо представяне винаги е ново благодарение на импровизирания "театър" в него. Хората винаги се изненадват, но го посрещат изключително добре. Реакциите на публиката ме освобождават така, че усещам този летеж към безкрайното, в който сме заедно - изпълнител и публика. Протичащото между нас електричество за мен е най-голямото щастие.
- Умеят ли децата да слушат джаз?
- Имала съм много ученически концерти в България. Веднъж, като експеримент, пях и пред седемгодишни деца. Те са с толкова отворени сетива и толкова "чисто" възприемат музиката, че усещането им е напълно интуитивно и аз вярвам в тях.
- Какво според вас знае българската публика за джаза?
- Винаги има един кръг, който следи и слуша джаз от години и това са, както ги наричаме, нашите джазфенове. Обикновено само публиката в големите градове е информирана. Но аз съм пяла и в по-малки селища, където с учудване и с радост забелязвам, че публиката реагира като децата - чисто и интуитивно. Те определено усещат доброто и качественото и трябва само малко да им помогнем с някои насоки в тази специфична музика. Защото те желаят това познание и имат нужда от него.
- Често изпълнявате музиката на Гершуин. Той ли е любимият ви композитор?
- Да. За мен музиката на Гершуин има голямо значение. Затова и в концертите ми тя заема особено място. Още в Консерваторията, а и преди това в Музикалното училище неговата музика се оказа мост между класиката и джаза. Връщам се периодично към Гершуин, защото неговите композиции са едни от най-прекрасните, написани за вокал. Миналата година, която беше юбилейна за него, аз пях в Турция арии из операта "Порги и Бес" предимно със симфонични оркестри. Беше изключително приятно, още повече, че публиката ми е предимно от млади хора.
- Пеете пред различни публики...
- Не мога да кажа, че има някаква съществена разлика. В повечето случаи публиката навсякъде усеща и разбира доброто изпълнение. Любопитно е, че например в Япония публиката много харесва джазмузиката, но реакцията й е съвсем различна от тази на публиката, например в Мексико, където реагираха като на футболен мач.
- Тоест публиката усеща еднакво, а реагира различно?
- Да. Усещаш, че дори и когато не реагират бурно, много им харесва, защото след това ръкопляскат и винаги искат още. Така беше в Япония. Вероятно начинът, по който се реагира на джазмузиката и на импровизациите, зависи от темперамента.
- Кой е най-яркият ви спомен от съвместен концерт с Милчо Левиев?
- С Милчо Левиев имах едно събитие в моя живот. Свързано е със спомена ми за онази кампания на преименуване, когато от 1985 до 1989 година смениха името ми с друго. Казвах се Сузана Ерова. Беше в началото на 1990-та. Много добре си спомням датата - 7 януари, когато за пръв път неофициално бяха съобщили, че ще връщат имената. По това време в зала 1 на НДК се състоя първият концерт-митинг на СДС. Фактически това беше само джазконцерт. Там участвах заедно с Милчо Левиев, както и с много други български джазмузиканти. На афиша бяха изброили имената на всички участници и тъй като все още не знаеха какво да пишат за мое име, бяха написали: "И най-добрата българска джазпевица..." Тогава с Милчо Левиев имахме много спонтанно изпълнение, без репетиция, на "Дилмано, дилберо" - абсолютно свободна импровизация.
- Какво е усещането при импровизиране в съпровод на симфоничен оркестър?
- Едно от най-големите ми преживявания в "серията" симфонични оркестри се случи точно преди една година в изключително красивото и изумително като акустика място - Античния театър от IV век в Ефес, който се намира до Измир. Пях пред 20 000 души под диригентството на Владимир Алтшуеш и в съпровод на Петербургската филхармония. Беше нещо невероятно...
- Смятата ли, че ще успеем в реформата в областта на културата?
- Не зная как може да стане това сега. Реформата иска пари.

Банско, 8-9 август 1999
Разговаря
Патриция Николова



Разговор
с Йълдъз
Ибрахимова