Българският капитализъм
като любовен проблем

II. Националното срещу
рационалното (и обратно)

Иван Кръстев: Самият Бочев не е част от някаква глобална икономика. Той е много ефикасен, дава добри кредити, но не излиза на големите пазари. Обаче, в крайна сметка, капитализмът не предполага национален пазар. Описан от Бочев, той е глобално, абсолютно универсално явление; парите говорят този универсален език. Само че Бочев си остава в българската икономическа реалност, не купува френски дългове, не се опитва да излезе от средата, която познава и която е провинциална.
Александър Кьосев: Цитат в подкрепа на това: "Друг важен фактор е, че капиталът не може да бъде задържан, не може да бъде възпрян, затворен в границите на една страна, щом той намира друг, по-добър простор." Значи капиталът не може да бъде ограничен да прониква там, където би се чувствал добре. Изведнъж се оказва обаче, че в границите на България капиталът е затворен в особен анклав и не може нито да прониква навътре, нито да излиза навън.
Румен Аврамов: Много от едрите български капиталисти са си държали капиталите навън, това е бил техният естествен начин на съществуване. Обаче в по-широкия смисъл на думата българско присъствие навън, освен в търговията, не е имало.
Ивайло Дичев: Между утопията за капитализма като глобално явление без граници, която пронизва книгата, и непрекъснатото прикачване към него на определението "българското", няма ли противоречие на идеологическо ниво?
Румен Аврамов: На Бочев му се иска, разбира се, по-голяма отвореност и отвътре навън, и отвън навътре, но икономическият потенциал на България не го позволява.
Албена Хранова: "Капитализмът в България" е в някакъв смисъл противоречие в термините. То е вид национално ограничение на термина, което в голяма степен го обезпредметява. Интересно е в каква посока е това нащърбване на термина капитализъм - към утопия ли, към неологизъм ли, или към търсене на име за някакво икономическо явление, за някакъв вид "ускорено развитие", по думите на Бочев.
Александър Кьосев: Дали е вярно, че капитализмът е наднационално явление? По-скоро това е идеология, която идва още от Адам Смит - известно е, че той е бил противник на каквито и да са национални пазари и национална циркулация на капитала. Всъщност беглият исторически поглед веднага ще покаже, че краят на XVIII в. и целият ХIХ в. е епоха на национални икономики, които се защитават с протекционистки закони, създават национални пазари; ако някъде няма протекционизъм, там има колониализъм. Националните държави като икономики са реалност, а наднационалното функциониране на капитала е затруднено и по-скоро е в хипотетичен режим. Същият Бочев, който пише как капиталът не може да бъде спрян, описва детайлно (статията "Чуждите капитали в България") как различните национални капиталисти, които инвестират в България, имат различни манталитети: едните се държат колониално, други адаптивно, трети сътруднически. Той самият въвежда не само национално-капиталистическия субект България, а и други подобни субекти - Виена, Париж, Лондон, англосаксонците, и т.н.
Румен Аврамов: Да си припомним обаче, че Адам Смит е бил митничар по професия. Няма съмнение, капитализмът е глобална икономическа система - в момента още повече - независимо че националните нюанси са много и разнообразни. България всъщност има съдбата на периферна държава. Противопоставянето на българското и капитализма в случая вероятно е по-силно, отколкото би трябвало да бъде.
Ивайло Дичев: Всъщност става дума за дълбоко двусмислие в самия капитализъм. Идеята на Рикардо, например, за международния обмен е идея за обмен между две нации. Той дава пример с Англия и Португалия - едните ще правят вино, другите ще правят платове и ще си ги обменят. За да го има глобалният пазар, за да има капитализъм, трябва да има нации. Обаче капитализмът отрича нациите: ето го вътрешното противоречие.
Иван Кръстев: Понятието за нация като че ли няма отношение към капитализма. През ХIХ в. в Англия спорът за капитализма е свързан с въпроса за свободната търговия - дали печелиш от свободната търговия или имаш нужда от протекционистка политика. Националната общност си е там, но по отношение на капитализма тя възниква като проблем точно по линия на пропускливостта. В този смисъл ХIХ в. е много по-близко до това, което си представя Бочев. Той е много по-либерален. След Първата световна война идва кейнсианският обрат, когато се явява проблемът за безработицата; тогава изведнъж свободната търговия започва да се мисли в други термини. Явява се социалната държава, която също започва да мисли капитализма по друг начин. Проблемът на Бочев е в това, че и след Първата световна война той продължава да бъде носталгичен към глобалния и отворен капитализъм. Драмата е, че капитализмът толкова не може да се случи в България, че Бочев отказва да мисли и за социалната държава, която трябва да коригира капитализма, да се справя с безработицата и инфлацията. Държавата, която той вижда, е друга. Тя не коригира капитализма, тя го подменя. Капитализмът има банки, той кредитира предприятия, у нас това се заменя с кредитиране на хора и на електорат, какъвто е случаят с кооперациите. Логиката на капитализма не може да проработи, затова той не може да позволи на своята алтернатива да се роди, примерно кейнсианският тип държава.
Ивайло Дичев: Като че ли самата проблематика при Бочев е от ХIХ в. - от една страна, възникват държави, от друга страна е глобалният пазар. Съществува структурно разочарование на мислителя: за да има капитализъм, трябва да има държава, а тя винаги разочарова.
Иван Еленков: Можем да погледнем на текстовете на Бочев като на коректив на нагласите от времето между двете световни войни към случилото се (или несполучилото да се случи) в довоенната епоха. Защото цялата нагласа на икономическата мисъл в довоенния период е насочена като че ли точно към това: как държавата да произведе никога небивалата действителност, да произведе капитализма.
Румен Аврамов: Реалната икономическа история у нас е такава: капиталът (поне едрият), пряко или косвено, се създава от държавата - като се започне от капитализирането на централната банка и се стигне до огромните привилегии, които държавата и банката предоставят на т. нар. частен сектор. Още с появата си първата работа на големите частни институции е да почукат на вратата на държавата и да поискат една или друга привилегия, а и да ги получат в повечето случаи.
Бойко Пенчев: Не се ли явява самото Освобождение в случая пречка за свободното движение на капитали; не е ли именно тук принудата чрез държавата да се създава едрият капитал? Хипотетично в рамките на империята е много по-лесно и по-нормално да се формират едри капитали без държавата.
Румен Аврамов: На практика преди Освобождението в Турската империя точно това се е случвало.
Александър Кьосев: Само че това е автаркична ситуация, в която има само квазипромишленост, дребни манифактури, които задоволяват нуждите на войската. И изкуствени, изключително затворени пазари; това е описано в книгата.
Румен Аврамов: Три четвърти от буржоазията, заварена от Освобождението, в първите 25 години след него е персонално подменена. Значи става дума за други хора, става дума за хора, които са трупали капитала си след Освобождението.
Инна Пелева: Разказът за първоначалното натрупване на капитала - откъде тръгват големите богатства - е важен за всяка нация. От тази книга научих за първото Българско търговско пароплувно съдружество "Провидение", на него Бочев като че ли отделя най-голямо място, т.е. именно на възрожденското начало на капитала. Корабът "Азис" с много усилия изкарва пари, държавата е негов наемател и той пренася "горци, черкези и чумави". Емблема на българския капитализъм се оказва корабът на чумавите. Това сякаш е специализацията на етноса ни (на евреите, например, сарафлъкът им се пада по принцип); ние там пробиваме - в износа на прокажените тела, на мръсотията в империята. Любопитно начало на капитализма. Впечатляваща е и острата реакция на Бочев при влизането в употреба на така наречения лотариен заем. Държавата започва да играе комар с поданиците си и оттам прави богатство. България прави първите си капитали по лишен от възможност за етизиране начин.
Александър Кьосев: Както книгата на Бочев показва, строежът на държавност понякога пречи на строежа на икономика. А пък и държавата гледа на икономиката като на свой собствен ресурс и по отношение на банковото дело, и по отношение на фискалната политика. Тя през цялото време строи икономика, за да може след това да я декапитализира и да не й даде възможност да функционира сама. Мисля, че самото поведение на анализатора на този процес, Стоян Бочев, е странно. От една страна, той описва държавата като ирационалния субект, а икономиката и банката като рационалния субект. От друга страна, употребата на местоимения в тази книга е изключително показателна - през цялото време става дума за "нас", за "ние", за "нашето" и за България. Има поне два образа на държавата: единият е на ирационалния властнически субект, който пречи на свободната предприемчивост и на движението на капитала, от друга страна това е самата "наша реалност" и Бочев от тази идентификация въобще не може да избяга. Значи, той не може да се държи като капиталист, без да е българин. Той винаги се държи като български капиталист. Хора със знанията на Бочев отиват в чужбина и стават капиталисти. Той не прави това, а стои тук и пише текстове. Интересното е към кого са насочени тези текстове. Бочев е протестант. А българският протестантизъм е по принцип мисионерски и проповеднически; той не е просто етос на предкапиталистическо или капиталистическо поведение, а е свързан с активната пропаганда на определени ценности и с ясен морализаторски елемент. Така че има дълбок морализаторски пласт в текстовете на Бочев, той отправя послание към някакъв въображаем читател: ето, това е рационалното. Обаче за самия акт на отправянето на посланието е трудно да се каже, че е рационален.
Иван Кръстев: В периода 1879-1885 г. тече дебат, безспорно провокиран отвън, за икономическото предимство да си част от империята, от големия пазар. Начинът, по който икономическият дискурс влиза въобще в българския обществен дебат, става особен, когато се повдига въпросът за границите на икономическото: когато става дума за нас, за националното, за националната държава, икономическата аргументация е безсмислена. Тогава питането дали печелим от едни по-големи пазари (защото сме интегрирани в тях), дали продаваме добре или не, е лишено от ценност. Всъщност икономическото е поставено в граници, в които то може да обсъжда националното, "ние", "нас"; няма икономически аргумент, който да противостои на ценността на собствената държава.
Инна Пелева: В книгата банката изглежда толкова жална и безпомощно бореща се с държавата. Дали това не е във връзка с неосъществения копнеж на Бочев да ръководи Българска народна банка?
Румен Аврамов: Наистина в книгата е загатнато желанието на Бочев да оглави БНБ. Той е човекът, който е направил най-безпощадни анализи на БНБ, но същевременно се е блазнил все пак от тази възможност. Може би тук има и елемент на суета, защото БНБ е била с много висок престиж.
Бойко Пенчев: Неприязънта на Бочев към евтиния кредит кореспондира с неприязънта на Славейков и кръга "Мисъл" към евтините литература и храна. Както за Бочев евтиният кредит всъщност не произвежда - той се консумира и изчезва, така виждането на Славейков и на "Мисъл" е, че лошата и евтината литература само се поглъща и не променя онзи, който я потребява, не изисква нещо да бъде умножено и да се разраства. В този смисъл реториката на Бочев върху творчеството сигурно не е случайна. За мен обаче голямото структурно напрежение не е между капитализъм и българско, а между сферата на икономическите отношения и сферата на държавата - невъзможността на икономиката да се еманципира от държавата, т.е. възможността да й се въздейства с политически лостове.
Румен Аврамов: Икономика, която се е родила от държавата, трудно може да се еманципира от нея. Държавата дава, за да вземе после. Огромната част от икономическия оборот не напуска този контур. Еманципирането от него, не само социално, но и икономически, става трудно.
Иван Кръстев: Всъщност Стоян Бочев не е говорител на българския капитализъм, не изразява неговите интереси. Това, което той иска, е различно от това, което искат българските капиталисти в този момент. Макроикономическият поглед ограничава политическата ефикасност на хора като Бочев. Той се оказва банкер с държавен манталитет, защото през цялото време възпроизвежда глобалния поглед, който би трябвало да бъде погледът на държавата.
Румен Аврамов: През 1928 г. законът за БНБ се променя изцяло. С това завършва един дълъг цикъл от 40-50 години, в който на няколко пъти натрапчиво се завърта идеята за превръщането на БНБ в частна банка. Обществото обаче е категорично срещу подобен проект. Заради презумпцията, че ако дадем банката на частния капитал, значи я даваме на частни интереси. Обстоятелството, че държавата е овладяна от същите тези частни интереси, никого не занимава. Фактът, че на ротационен принцип държавата се ползва от различни групи, не среща съпротива от страна на обществения морал.
Албена Хранова: Текстовете в тази книга говорят за автор, който сякаш е постигнал идентификационен покой. Въпреки че едно нещо конституира "ние", друго нещо конституира "търгуваме". И между двете настъпва онова, което Ивайло Дичев блестящо нарече структурно разочарование - ясно е, че тези вече построени констелации някак си не могат да съвпаднат. Бочев успява да каже "капитализмът в България" и да помести понятието в границите на държавата.


София, февруари 1999 г.




Първа част:
Тихите пари
и страстната
държава