Българският
капитализъм
като любовен
проблем


Разговорът, който тук публикуваме, е част от кръгла маса, посветена на книгата
на Стоян Бочев "Капитализмът в България" (съставителство и встъпителна студия Румен Аврамов), която се проведе на 26 февруари 1999 г. в рамките на конференцията "Културни образи на българските институции", организирана от департамент "Нова българистика" при Нов български университет.



I. Тихите пари
и страстната държава

Иван Кръстев: Стоян Бочев не определя себе си като икономист-теоретик, но кара българската икономическа реалност от 20-те и 30-те години да проговори. А в цялата ни традиция като че ли има разделяне в правенето на икономика и теоретизирането върху нея. Тази книга за първи път на икономически език формулира капитализма като културен проблем. В модерна България, когато се мисли историята, икономическият дискурс почти изцяло отсъства (извън схематичния си вариант при марксизма). В дебата след 1989 г. (както и веднага след Освобождението) икономическото се мисли през криминалното. Като че ли икономическата рационалност не може сама да обясни действителността, затова тя непрекъснато се обяснява в политически, в народопсихологически или в други културни ключове. Тази книга ни позволява да мислим икономическото и капитализма като културен проблем.
Александър Кьосев: Сюжетите на историята, с която сме свикнали, са почти шаблонизирани, вкарани са в букварите. Онези, които са се занимавали по-задълбочено с политическата и с културната история на България, знаят, че в този театър има някакви актьори. Участват, например, Русия и Германия, участват сложни културни и политически съперничества. Когато човек чете тази книга, изведнъж му се сменят актьорите в историята. Изключително странно е например, че в същия момент, когато България бавно застава на страната на централните сили, тя неколкократно взима заеми от френски банки. А по това време френското влияние в българската култура е близко до нулата. Съперничеството между Париж и Виена, което Бочев описва, а и Румен Аврамов анализира, въобще не присъства във видимата българска културна или политическа история. Тоест икономическата история описва други криви, в нея играят други актьори. Книгата извършва мощно дешаблонизиране на представата за онова, което наричаме история на България. Освен това в текстовете и на Бочев, и на Румен Аврамов се промъкват две различни концепции за култура. От една страна, културата е нещо като етос по Макс Вебер - съвкупност от морални и рационални нагласи, които помагат на човека да бъде субект на капиталистически отношения; тук Бочев е казал сурови думи за българина. От друга страна тя е представата за еманципирания държавен субект, който се движи към т.нар. висока култура и към нейните идентификационни символи. Става дума за антропологичния пласт на икономическата култура: как действа капиталистът в нормална ситуация и как действа държавният чиновник, когато определя данъка на капиталиста и фискалната политика. Заедно с това се появяват термини от типа на "България", "нашето", "ние", четем изрази като "това накърнява нашето национално самолюбие" - скрити метонимии на високата българска култура и на нейните идентификационни процедури. Възниква въпросът каква е кореспонденцията между тези два културни пласта, които са основанията на българския квазикапитализъм.
Инна Пелева: Изключително интересно е как почеркът на икономиста се вписва в гръбначните български разкази, които са силно стереотипизирани. Бочев изтъква привързаността си към Вазов и е критичен към хората от "Мисъл", които критикуват Вазов. Обаче в автобиографията си прави специфична (и радостна за филолога) грешка. Когато възхитено изрежда какво много обича у Вазов, той споменава и неговото еротично стихотворение "Фрина". А това е емблематичен текст на Пенчо Славейков. Ето че народният интелигент, който тръгва от дъното и цял живот демонстрира своята идентификация с народното, има дълбоко в себе си копнеж по елитарното, идентифицира се с него, но крие това и твърди, че "Фрина" е на Вазов.
Александър Кьосев: Дали да не подозираме, че вместо "Фрина" има предвид "Фани". ("Твойте ненки страстни / аз не видя в тоя час, / но че са прекрасни / се догаждам аз") - а това е тъкмо стихотворение на Вазов и той може би просто е объркал имената.
Инна Пелева: Връзката между Бочев и Славейков като мислене е изключително важна. Тезата на Захари Стоянов, донякъде и на Вазов, наложила се и заради образователната система на държавата, е, че България, каквато е след 1878 г., е нашето попадане в най-добрия от всички възможни светове. Славейков защитава доста различна гледна точка. Според него доброто, започнало да се случва в България, е прекъснато от 1878 г. - органичната линия на развитие е рухнала, провалена от Руско-турската освободителна война; това, което цариградчаните са започнали да правят като възпитание на духа на този народ, се е провалило. "Подарената свобода е занемарена свобода", ще каже Славейков. Този наратив предлага идеята, че България след 1878 г. е плод на злощастна историческа грешка. Струва ми се, че Бочев принадлежи по мислене към този разказ. Особено любовно той говори за началата на капиталистическата инициатива в българското Възраждане - за създаването на първите акционерни дружества, за първите опити за сглобяване на български капитал, за инициативата, в която - и това е много важно - участват представители на турската държава. От известна гледна точка в този образ турската държава е по-добрата: султанът си бил купил акции, може би и някои паши, видите ли, са подпомогнали съответното българско начинание. ("По-лошо от турско" - това много важно клише на литературата ни от 90-те години насам - се появява и в тази книга, макар и силно изтикано на заден план.) А понеже сме плод на прекъснато насила развитие, на счупване на историческия лъч, дефектите в държавата България могат само да се множат. Заедно с това Бочев е близко до основната наративна схема на предосвобожденската словесност - моделът на света като констатация: просто няма свят, в който да няма антагонизъм. Появява се мотивът за лошата държава - антагонистът, и за протагониста, българската банка. Основното, което прави банката, е да се бори, да воюва с държавата. Странна е тази борба, защото постоянно е снабдявана с определения като "тихо" и "мълком". Това е важен елемент в поетиката на "Капитализмът в България". Всички вероятно помним онова парче на култова рокгрупа, в което парите звучат, дрънка касов апарат. Парите по принцип се мислят като звучащи. А тук светът на парите е абсолютно тих. Значи държавата се преживява по особен начин: тя е страстна, свързана е с удоволственото, поддава се на увлечението. Всичко, свързано с чувствеността, с нерационалното и със страстността, й е приписано. Докато банката, тихото присъствие (войнствено в случая), е свързана изцяло и само с рациото.
Иван Кръстев: За Бочев капитализмът е начин да се види държавата в нейната нестаналост. Най-изумителната опозиция, която той изгражда, е, че в България държавата е алтернативата на капитализма. Винаги, когато капитализмът се яви в своята естественост, в нагона си да прави пари, дори да рационализира живота, се явява и държавата, носител на идеята за справедливост - тя преразпределя, тя налага диктатурата на длъжника. През цялото време държавата се държи като морално същество, а капитализмът - като пазарно. Текстът на Бочев за чуждите инвестиции по странен начин напомня текста на Боян Пенев за нашата интелигенция - за френските, немските и руските възпитаници, за липсата на английски възпитаници. Основният проблем на Бочев е как да мисли държавата, когато робството е свършило, когато тя вече е твоя държава и в същото време отново не е твоя. Той отказва да я мисли в елементарната дихотомия "държавата - народът", или така, както се мисли и досега, в парадигмата "държавата и обществото". Бочев изведнъж изправя проблема за капитализма и държавата; и това е много различно от мисленето на мнозина през 20-те и 30-те години.
Иван Еленков: Подзаглавието на встъпителната студия от Румен Аврамов е "Неосъщественият консервативен проект". Същевременно у нас има и неосъществен ляв проект, който няма общо със социалната демокрация. Той е изразен в поведението и анализите на ред социални деятели в навечерието на войните, опитващи се да отредят друго място на държавата. Бочев дава консервативно решение за мястото на държавата в българския капитализъм. Левият проект съдържа идеи за социална хармония, за социални реформи, носени от ядро висококомпетентни експерти на служба в държавата, или свързани с устройването и налагането на работническото законодателство. Те извършват конструкторска работа, опитват се да произведат социална действителност, която очевидно не съществува. През 1912 г. около този кръг възниква комитет за социални реформи с намерението да въздейства върху държавата за утвърждаването на нов тип социалност, много различна от глобалните параметри на българското общество, мислено най-вече в категориите на народното, съдружното и т.н. Обаче войните променят радикално всичко. Неосъщественият консервативен проект се трансформира в утопии с десен уклон, които дават друго решение на държавата - то интегрира народностните теории, битуващи до 1912 г., със силовия инструментариум на държавата. А неуспелият проект за мястото на държавата в конструирането на модерна социалност в България се изражда след Първата световна война чрез идеите за държавата и революцията.
Иван Кръстев: Всъщност у нас има два неосъществени консервативни проекта. Първият е за Сената. Идеята за банката като институция на капитализма, а не на държавата, е сърцевината на втория консервативен проект в България - на Бочев. Банката, обаче, подобно на борсата, се превръща в държавна институция. У нас капитализмът не успява да се институционализира, защото държавата успява да одържави институциите му. БНБ отказва да се държи като банка.
Александър Кьосев: Докато Благоев и лявото движение искат да създадат несъществуващ социален агент - работничеството, то Бочев иска да създаде капиталист, какъвто няма в България. Той знае какъв е истинският капиталист с характерните за него рационалност и стратегия на икономическо поведение. Именно това българската действителност непрекъснато подменя с хитрувания и с имитации на капиталиста. Бочев иска да създаде и чиновника, който знае кога и как да облага капиталиста. И двата проекта твърдят, че техните социални субекти по структурна необходимост трябва да възникнат. Обаче все нещо пречи те да възникнат истински.
Иван Кръстев: Самата биография на Бочев трябва да покаже основната разлика между консервативния и левия проект. Капиталистическият проект е естествен, той като че ли е отвъд конструирането. Бочев е необразован, но протестант, това, което пише, е всъщност продължение на това, което прави. Той дава кредити и пише за кредитите. Дори в чисто биографичен план той би трябвало да бъде много различен от идеята за левия проект като интелектуална конструкция, която трябва да се случи. Това, което най-силно тревожи Бочев, е липсата на естественост на българското развитие.
Александър Кьосев: Съществува обаче и друг образ на капитала, който въобще не е тих. Ето пасаж от "Капитализмът в България", рационален разказ за капитала: "Една от най-големите, от най-необятните и дори от най-чудните прояви на стопански живот е капитализмът." (Забележете: "чудните".) "Той е създал такъв ускорен темп в развитието на обществата, в развитието на материалната, умствената и дори на духовната култура, той е преобразил живота и отношенията на хората, той е засегнал всички кътове на земята, всички прояви на човечеството, той е разделял и сближавал общества и народи, и всичко това в един сравнително кратък период, както никоя друга стопанска форма, както никое друго време преди това. С хиляди години човечеството бе" - смяна на глаголното време - "живяло своя живот, в който народи са се издигали и пропадали, цивилизации са се създавали и угасвали; едни не са оставили следи, други, от по-близки времена, са ни дали доста източници да ги изучим. Обаче човечеството е вървяло бавно по своя път, сякаш обзето от анемия и безсмислие. Докато се яви капитализмът. Изведнъж блясват сили и енергии, блясва Ренесансът и капиталистическите - макар и не в сегашния смисъл - италиански градски републики, откриват се нови континенти, науката се освобождава от гнета на предразсъдъците, създават се богатства, ускорява се производството, превръщат се обществата и се започва един вихрен живот в производство, размяна, съобщения и т.н.". Този мощен еманципаторски разказ по странен начин се съотнася с националния разказ - после ще има преход: "А сега нека да видим в България". Метафориката за живота на капитала е изключително патетично просвещенска. Класическият романтизъм, например, използва за този процес коренно противоположна метафорика - същото това развитие е описано като най-ниската точка на бездуховността. А тук стопанските и духовните сили се намират в щастливо единство: блясват сили и енергии, започва вихрен живот. През цялото време за капитала се говори с метафората "творчество". Капиталът, от една страна, е чистият еквивалент, който непрекъснато прелива, движи се, не признава граници, не се опредметява и функционира максимално бързо. Обаче той е и творчество, за него се говори със светлоструителна и нациостроителна метафорика, която би трябвало да е напълно чужда на икономиста.





Втора част:
Националното
срещу
рационалното
(и обратно)