Нападението на НАТО
и световната политика

Няма защо да изчакваме историографията, за да наречем нападението на НАТО срещу Сърбия повратна точка в световната политика. Това, което след края на конфликта Изток - Запад се бе привидяло на американския президент Буш като Нов световен ред, бе разрушено от натовските бомби върху Сърбия и Косово. Тези бомби бяха пробив в международноправния ред, установен след 1945 година. Те вдъхнаха нов живот на архаичния инструмент на военната интервенция и в крайна сметка вдъхнаха на страните от останалия свят страха, че по всяко време е възможно някоя от тях на свой ред да стане жертва на натовско нападение. Дали ръководството на западния военен алианс бе наясно относно тези последици, когато даде заповед за нападението, трудно може да се установи. А усилието да отстраним тези последици ще продължи още дълги години.
Нападението на НАТО срещу Сърбия бе явно погазване на действащото международно право, което позволява употребата на насилие само в случай на отбрана. Сърбия обаче не е нападала Запада, а погазваше човешките права в суверенната си територия. В такъв случай единствено Съветът за сигурност на ООН можеше да узакони военна интервенция. Само той може да се намесва във вътрешните работи, и то само в случай на геноцид и заплаха за мира. В Косово тази ситуация несъмнено съществуваше. Западът обаче не се отнесе до ООН и Съвета за сигурност. При това срещу евентуално вето на Русия и Китай Западът можеше да се позове на резолюцията на ООН от 1952 г., известна под името "Uniting for Peace". Тази резолюция предвижда свикване на Общото събрание на ООН, когато Съветът за сигурност е блокиран от нечие вето. В американските, но и в европейските, дори в германските кръгове на НАТО отдавна съществуваше тенденцията ООН да бъде изтикана на заден план в полза на НАТО.
Поради тази причина Алиансът сам си даде правото самоволно и с насилие да се намеси в гражданската война в Косово. С тази намеса Алиансът наруши залегналото в Хартата на ООН международно право.
ООН не е основана от някакви идеалисти-пацифисти, а от закоравели реалисти като Уинстън Чърчил и Франклин Рузвелт. След две опустошителни световни войни двамата искаха окончателно да предотвратят възможността насилието отново да бъде прилагано за политически цели и международното право отново да се изроди в правото на юмрука. Тъкмо това стана през единайсетте седмици самоволна война на НАТО.
Възникналите от тази война щети за международното право и световния ред бяха в крайна сметка отстранени от осемте водещи индустриални държави, които доведоха нещата до компромис и до край на войната. Те възстановиха и ролята на ООН. Някои сериозни щети обаче останаха. ООН и олицетворяваният от нея световен ред са отслабени. Новата стратегия на НАТО, приета на 25 април т.г. във Вашингтон, все още предвижда военни акции във и извън правната система на ООН. Само европейските членове на Алианса са за мандат на ООН в подобни случаи. Да видим дали ще успеят да се наложат.
Западните общества не бива да допуснат Алиансът, основан като отбранителна военна организация със задачата да отблъсне аресивния Съветски съюз, сега тихомълком да се превръща в експедиционен корпус като тези от XIX в. Възможни са случаи, изискващи употребата на въоръжена сила и надхвърлящи рамките на непосредствената отбрана. Умиротворителните операции на ООН също се нуждаят от апарат на насилието. Ала всичко това е твърде различно от подготвяните сега в Алианса въоръжени сили за намеса навсякъде по света.
В действителност Западът никак не сгреши, когато си даде правото да действа за предотвратяване на етническите чистки и на перманентното погазване на човешките права в Косово. Анализът му бе правилен. С оглед на нарасналата взаимозависимост между държавите вътрешната политика на отделна държава представлява съвсем легитимен интерес на съседите й. Никоя държава не може да се позовава на суверенитета си, когато погазва човешките права или създава на територията си ситуация, която предизвиква насилие. От друга страна обаче междудържавната обвързаност още не се е превърнала в интеграция. Международната система продължава да е разделена на държави и още няма международен съдия, който да произнася присъда и да взема решение за употреба на сила.
От това следва, че правото на намеса включва в себе като задължение отказа от насилие. Намесата е позволена и дори повелена, ала тя трябва да е политическа и икономическа. В тази област взаимозависимостта предоставя безброй възможности. Те трябва само своевременно да бъдат задействани. Тогава интервенцията във вътрешните работи на проблематичната държава би предотвратила възникването на кървави конфликти. Такава намеса би била най-адекватна на въпросната междудържавна взаимозависимост, коята Вайцзекер и Херцог нарекоха "световна вътрешна политика".
След смъртта на Тито през 1980 г. разпадането на Югославия можеше да се предвиди. А след ликвидирането на Косовската автономия от Милошевич гражданската война бе програмирана. Още тогава Западът можеше да се намеси, например чрез уговорения сега Пакт за стабилност. Добре подплатен, този пакт щеше да окуражи сърби и косовари да поставят общия си стопански напредък по-високо от етническите си търкания. Ала и днес Западът прилага незадоволително тази стратегия. Европейският съюз възнамерява да изразходва 600 милиона евро за Балканите през идните пет години. Такава сума само американците изразходваха за шест дни бомбардировки. Общо въздушните удари ще да са стрували на Запада около 10 милиарда долара. Възможно ли е само с една двайсета от тази сума да бъдат възстановени не само щетите в Сърбия и Косово, но и да бъде задвижен стопанският възход на Южните Балкани?
С нападението си срещу Югославия НАТО изпрати към света три сигнала, чиито политически последици са трудно обозрими. Докато в края на конфликта Изток - Запад тенденцията за употреба на насилие намаля и войната, така да се каже, се прибра в държавните граници, мутирайки в гражданска война, сега тя отново представлява реална перспектива. Каква ирония: тъкмо НАТО, фактор на разведряването и агент на мира по време на студената война, днес на цял свят се привижда като бъдеща угроза. Така гледат на НАТО не само т.нар. бандитски държави като Северна Корея, Ирак, Либия и Судан. В очите на Китай и Русия, и изобщо на цяла Азия НАТО е потенциален агресор. Аргументът, с който НАТО оправдава нападението срещу Югославия - човешките права, - може да послужи за нападение срещу всяка държава. Ирак без друго от 1998 г. редовно е бомбардиран от американски и британски самолети. В тази политика е залегнала стратегическа концепция, формулирана през 1997 г. в САЩ. Според нея не може вече да се разчита на сътрудничество с проблематичните държави; там трябва да се прилага стратегията counter proliferation, която цели унищожаване на оръжейните им потенциали, преди да са се превърнали в заплаха.
Нападението срещу Югославия също е тълкувано в светлината на тази стратегия. Вместо (както досега) да успокоява тези страни чрез отказ от употреба на сила, НАТО само разпали страховете им. Нападението срещу Югославия проеча като предупредителен сигнал в цял свят и последиците са налице: масивно световно въоръжаване. Който иска да избегне участта на Сърбия, трябва да си набави най-модерните оръжия, и на първо място атомни. Кой в тази атмосфера все още може да бъде спечелен за разоръжаването и контрола върху въоръженията?
Третият сигнал реабилитира употребата на военна сила. Примерът, който НАТО даде с нарушаването на забраната за употреба на сила, с готовност ще бъде последван от други страни. Склонността към употреба на сила без друго имаше разпространение. Ирак например се поддаде на тази склонност спрямо Кувейт, а в Китай тя е латентна спрямо Тайван. За предотвратяването или ограничаването на подобни тенденции Западът досега можеше да се позовава на принципа за неупотреба на сила в международните отношения. Сега обаче Алиансът сам погази този принцип.
Тъй като в политиката няма невъзможни неща, възможно е дори преодоляването на последиците от въпросните три сигнала. Необходими са обаче целенасочени усилия. Тези усилия трябва да дойдат от Европа. Нека ЕС потърси равнопоставеност със САЩ не във въоръжаването, а в приноса си за засилена превенция. Това, което липсва на Запада, са плодотворни концепции за международното общуване в днешния свят. Този свят в резултат на взаимозависимостта е съвсем различен от света на XIX в. Следователно и старите стратегии са вече неприложими. Нека не позволим да се повтори трагедия като в Косово.
Ернст Ото Чемпил



Дас Парламент,
седмично издание
на Бундестага