Любовен огън
в саркофаг студен

В годината 1719 преди Христа в Египет пламна забранена любов. Жрецът Имхотеп се влюби в прекрасната Анк-Су-Намун, жената на фараона. Това бе най-страшният грях. Защото фараонът казваше: "Никой не може да докосва моята жена". Имхотеп обаче престъпи волята на господаря си. Той докосна Анк-Су-Намун. И тя го докосна, защото също го обичаше. Фараонът ги залови в мига на греха. Те го убиха. Знаеха, че отиват на сигурна смърт, но все пак го сториха. Любовта им бе по-скъпа от всичко. Анк-Су-Намун сама сложи край на живота си. Имхотеп владееше тайната как да я съживи. Но хората на фараона го плениха и му наложиха най-жестокото наказание. Толкова жестоко, че досега никой не бе посмял да го наложи. Те мумифицираха Имхотеп жив в Града на мъртвите. Ужасни скарабеи изпиха живеца от тялото му. Но сърцето на жреца продължи да бие в саркофага, прокълнат от древните да е затвор на злото. Ако някой, някой ден го отвореше, Имхотеп щеше да се върне в света на живите, изпълнен с жажда за мъст.
Легендата за разпнатата между любовта и отмъщението мумия вълнува отдавна Холивуд. Първият филм през 1932 г. е режисиран от един от флагманите на немския експресионизъм Карл Фройнд. До 1945 г. излизат още 4 заглавия, след което историята е "мумифицирана". Сега я е съживил сценаристът и режисьор Стивън Сомърс. В неговата версия след три хилядолетия, през 20-те години на този век две групи авантюристи (едни от тях симпатични, други - не толкова, едни - с любов към науката, други - към златото) откриват Града на мъртвите и освобождават мумията на Имхотеп. Барабар със злото, разбира се. И се почва...
Филмът на Сомърс, и като философия, и като визуална естетика е вън от експресионистичния сумрак на първопредшественика си. Той е в класическата холивудска конвенция: става що става, но накрая оптимизмът е свеж като току-що откъсната маруля. Така и трябва - нали говорим за приказка, била тя и страшна.
В емоционален план "Мумията" прилича на влакче на ужасите - дори когато ти се завива свят и стомахът ти се обръща, в основата е кефът от изживяването. А в кинаджийски план филмът е мозайка от "имало едно време", приключенско кино, фантастика, умерен хорър, със задължителни вметки от хумор и романтика... Той е най-близо до онова, което направи Спилбърг в трилогията за Индиана Джоунс. Дори има пряк цитат: в един лабиринт от тавана се спускат прегради на пътя на героите. Въпросът е ще могат ли те да пропълзят отдолу или ще останат заклещени во веки...
На "Мумията" му липсват две фундаментални неща, за да е на равна нога с трилогията на Спилбърг. Първо: харизматична личност като Харисън Форд в главната роля (титулярът в "Мумията" Брендън Фрейзър го бива, но просто е от друга орбита). И второ: режисьорска гениалност...
Впрочем Сомърс се отчита с една сцена, която е истински шедьовър: когато възкръсналата мумия (Арнолд Вослу) влиза при главната героиня (Рейчъл Уайлс) през ключалката на вратата под формата на сипещ се пясък. Режисьорът обаче пропуска шанса да превърне филма си в нещо повече от добро развлечение. Образът на Имхотеп е невероятно благодатен за задълбочаване. Защото жрецът възкръсва не просто така, за да мъсти безогледно, а от любов. 3000 години той лежи в саркофага с обичта си и успява да я съхрани. И в крайна сметка всичко, което прави, е от обич. Но Сомърс само маркира повърхностно любовта му, вместо да я изведе в целия й трагизъм. А тъй, лишен от възможността да изрази най-съкровеното, Имхотеп си остава елементарен отвратяга. Пък такива в киното - колкото щеш.

Борислав Колев















От пръв
поглед