Гледки

Един наш документален филм имаше голямата идея да показва само краката на вървящи хора. По вида на обувките (женски, мъжки, спортни, официални, високи, ниски и пр.) и по походката човек може да съди за пола, възрастта и дори за характера на ходещите. Стремително вървене, внимателно пристъпване на токчета, небрежно и безцелно шляене, колебливо немощно вървене, накуцване, спортно тичане, пристъпване "тежко", с достойнство и пр. После камерата се вдига и показва човека. Безспорно най-интересни бяха случаите на разочаровани очаквания, когато човек предполага едно, а излиза друго ...
***
Наблюдавам от прозореца на стая на висок етаж в почивна станция на морето. Вижда се леко хълмиста местност - "пресечен терен". Хълмовете са разорани на разположени като кръпки ниви. Върху отделните ниви под различен ъгъл едно спрямо друго, глава към опашка, перпендикулярно или под остър или тъп ъгъл, стоят магарета. Стоят неподвижни и от време на време се навеждат надолу, за да отскубят трева или размахват опашка, за да прогонят някоя муха. Спънати в букаи, магаретата са изложени на силния пек. Отгоре - от балкона на стаята - те се виждат като на длан в произволната им разхвърляност и хаотичното взаимно разположение, но всяко отделно магаре като че ли не подозира присъствието на другите. Изглеждат съвсем изолирани и без връзка помежду си. Можем да си мислим магаретата като символ - на изолираността и липсата на смислена комуникация между стопаните на магаретата, които са стопани на нивите, по които слънчасват магаретата. Символ на нашенския "индивидуализъм", който не е собствено индивидуализъм, а най-вече разпокъсаност и липса на координация, затрудняващи създаването на по-висок общ ред. Резултатът - да се върнем на предметната страна на символа - спънати слънчасващи магарета.
***
Веднъж видях от прозореца на автомобил възрастна сама жена, копаеща с мотика насред голо поле, по което не се виждаха никакви обозначения на синори. Образ на какво? Най-напред на себе си, т.е. на неефективното чоплене на земята. И на принудата възрастни хора да се занимават с подобна дейност. По-нататък - на безсмислицата да се копае нещо, което няма граници и значи ясна собственост (която тогава не беше възстановена). Обезсърчаващо и дори безутешно. Ако от подобен "сюжет" се направи видеоклип, на който жената да вдига и сваля мотиката в ускорен ритъм под звуците на диско музика, това би показвало срещата на предмодерно и постмодерно у нас.
***
Поне няколко пъти съм наблюдавал човек да пасе край пътя една крава. Най-много две. Гледка-наглед на размера на "предприятието" и характера на дейността при икономиката на натурално само-задоволяване. Имаш крава, пиеш мляко ... Колко смислен може да бъде живот, който преминава в пасене на крава? Толкова, че започваш да се съмняваш кой кого пасе...
***
У нас в града обикновено се върви със забит в земята поглед (наблюдение от този род има и в спомените на Кирил Христов). Рядко и бегло се поглежда настрани и нагоре, повечето в земята пред себе си. Гледаме "в краката си" за разни неща от рода на неравности в настилката, разбити плочки, дупки, отпадъци, според сезона за кални гьолове, киша, лед, внимаваме да не ни изпръскат с кал минаващи наблизо автомобили и пр. Пристъпваме внимателно, със съсредоточеността на вървящи по въже акробати.
Забитият в земята поглед е за мене мощен символ за качеството на живота у нас. Не само на лошото състояние на пътищата и настилките. А и по-общо на начина, по който грижата приковава мнозинството хора към бита, към всекидневните усилия за прехраната и физическото оцеляване. На стесняването на интересите в живота. Не ни остава време и възможност "да вдигнем поглед" към нещо друго, различно и по-интересно. (Идва ми наум за сбирките от приковани с карфица върху плочки насекоми, които ни показваха в часовете по биология и които могат да се видят в колекции на природонаучните музеи.)
***
Неравни вълнообразни тротоари и изкъртени плочки. Хора, които често се спъват и за да не паднат, подрипват (ако са млади). Нелепа гледка. Виждате как някой, както си върви и хоп - току подрипне. После спокойният ход се възстановява. До следващото рипане. Притежаваме най-рипащите тротоари в света.
***
Мъже-мъжкари (мачовци) в анцузи, които хероически се почесват между "чатала". Виждал съм подобен жест при "спасители" по Черноморието, също у спортисти и пътуващи през граница грубияни по анцузи и маратонки. Чешат се бавно и преднамерено, показно - като знак за мъжественост - несмутимо гледайки в очите жената, която се опитват да "свалят". Чувал съм, че в Индонезия симпатията се изразявала по друг начин. В храма - една от малкото възможности за среща - девойката изнася единия крак малко пред другия, без да поглежда в очи момчето. Разни страни, разни нрави...
***
Мисля за написване на история на клозетите у нас. От скования на двора нужник с отходна яма ("заход") до модерния "ватер-клозет". Безспорен прогрес и то някакви си стотина години, но все остава какво да се желае, поне що се отнася до обществените тоалетни. Ако човек пътува с автобус от Западна Европа за България, със затворени очи може да надуши къде се намира. След Чехия още в Унгария започва да намирисва на Балкани.
***
Наблюдавах гигантски "воден кон" (Wasserpferd) в зоологическата градина в Берлин. Вижда се през стъклото на огромен аквариум, из който "плува", като се отблъсква от дъното. Огромно, тромаво нещо.
Изложените в залата снимки свидетелстват, че още в края на миналия век берлинчани, сред тях може би бащи и майки, баби и дядовци на днешните - са се любували на воден кон, на свой ред бащата и дядото на днешния. Водният кон - неомръзващо бюргерско зрелище! Фасцинацията на масивността - собствената.
***
Веднъж се случи да наблюдавам стотици костенурки в един манастир. Бяха в период на размножаване и тромаво се катереха една върху друга, при мъчителни опити на мъжката да застъпи корубата на женската. Оплождаха се безкрайно бавно, толкова бавно, като че ли времето бе спряло. Има и при хората нещо от тромавата непохватност на костенурските в подхода един към друг, чаткането на твърди защитни черупки, мъчителното налучкване на правилния път. Защо ли имаше толкова костенурки в онзи манастир? Може би ги отглеждаха за супа. Сигурно бях попаднал на ферма за костенурки.
***
Голи охлюви. Излизат след дъжд и лазят по плочките или асфалта. Оставят след себе си слузести следи. Отвратителни - издути, слузести, белезникави; ако случайно настъпиш гол охлюв, усещаш "шаване", но не и изхрущяване. Потръпваш от погнуса и ускоряваш ход, като дълго търкаш подметката по тревата. На следващия ден, ако пече слънце, голите охлюви залепват за собствената си слуз и по-късно виждаш "труповете" им по асфалта. Малки, кафяви, сгърчени, изсушени на слънцето. Не са се добрали до спасителната земя.
***
Разхождайки се в обширния двор на казармата, където служех, попаднах на конски крак. Отрязан до средата, с копито, кост, кожа и месо, из които бъкаха големи бели червеи. Като че ли самият крак помръдваше. Потръпнах от отвращение, потръпвам и сега от мисълта за тази гледка. Трудно се понася мисълта, че мъртъв ставаш (съвсем буквално) храна на червеите, които пируват с разкапващата се "твоя" плът. И не помага логичната мисъл, че е абсурдно да изпитваш усещания за времето, когато няма да усещаш нищо. Понеже човек си представя дори неща, които по принцип не може да види.
Това ме накара да се реша в полза на трупоизгарянето.
***
Рецепта: оставяте градински охлюви в кофа ден-два да се "очистят", т.е. да изхвърлят всичко, което са яли. После ги сварявате живи. Сипват се в чиния със собствен бульон. Вадят се с вилица от черупката и се ядат.
В народни рецепти се препоръчва като средство против язва да се ядат живи охлюви. Представете си ги пълзящи по хранопровода, изтласквани надолу от перисталтиката, докато жлъчния сок бавно ги смели.
***
Думите получават странично значение в зависимост от контекста. Така войнишката полова аскеза си е създала свой образ за стоманената щръкналост, внушавана от песента "изправи се гора от стомана".
***
"Weitermachen" ("Продължавай да се занимаваш")....
Я. Хашек, Приключенията на храбрия войник Швейк.

Седите на тоалетната чиния в апартамент във висок блок и изведнъж от апартамента над вас се пуска водата. Представяте си седнал на тоалетната чиния човек точно над вас, зает с подобна дейност. Може да си представите дори цяла редица от наклякали един над друг върху тоалетни чинии хора. Те са разделени от хоризонтални плочи, но са свързани чрез вертикалната отходна тръба. Между наклякалите хора се създава още един вид (битово-интимна) социална връзка - в качество на събратя по тоалетна. Обитателите на бетонени блокове са не само съседи, но и съ-седи, съ-клеци и в крайна сметка съ-серковци.
***
София 1994 г., зимата. Автобусите на градския транспорт се движат все по-нарядко и на практика спират малко след 10 часа вечерта. По спирките се събират хора и дълго чакат. Такситата също се нареждат точно до автобусните спирки. Дебнат на глутници, като хиени, за закъснели пътници, подмамени от нередовния и ненадежден транспорт. Минава автобус и качва зарадваните пътници. Таксиджиите, наизлезли извън муцунестите си коли, въздъхват разочаровано и озлобено. И търпеливо продължават да дебнат. Знаят, че ще дойде техният час, съвсем скоро...
***
Би било интересно да се направи фотоизложба със снимки на безпризорни кучета в София. Много и всякакви видове кучета - порода (както казват) "улична подобрена". Дръгливи, мръсни, с частично опадала козина, някои с отхапано ухо, куцащи с пречупени крака, гледащи нажалено и виновно, зъзнещи зиме и в есенните дъждове, единично или на групи лежащи по площади и спирки редом с хората, подмилкващи се около тях, понякога проснати така отпуснато, като че са мъртви, а може би наистина са мъртви. Да се заснемат и кучешките трупове по шосета и улици - премазани и изравнени, с изскочили навън вътрешности, накацани от мухи, отмествани в канавките, докато се разложат и от тях остане една плоска изсъхнала кожа с муцуна, която не може да се сплеска до равно.
***
Пролет и есен, есен и пролет наизлизат по склоновете на Витоша кротки копривопасни, гъбоберни, шипкосъбирни старци - пенсионери. Сбират плодовете на природата, за да запълнят времето и да допълнят оскъдната прехрана. Това - както се пееше в песента - е моята родина ...
***
Българите - доколкото позволяват средствата и повече от това, което позволяват, за сметка на друго - обичат да се обличат добре. Свикнали сме с гледката на лъскави вратовръзки и костюми, авангардни поли и рокли сред олющени фасади, прах и кал. Елегантно облечени хора, прескачащи локви, пресичащи оживени кръстовища през кълба от дим и бензинови пари. Токчета, затъващи в калта и задиращи в камънаци, останали от настилка, която едва ли някога е била същинска настилка. Коприна сред прахоляк. Контрастът може да роди български веризъм в киното, кой знае.
***
Една от най-безотрадните градски картини у нас е изгледът на бетонен панелен блок, блок до блок, цели квартали. Грозно, сиво, нелепо, депресиращо. "Подобрения" от остъклени балкони, по които виси пране (единствени цветни петна, сушилните машини са непознати у нас), превърнати в магазини входове и дори изби, през амбразурите на които се продава алкохол и цигари, няколко хилави храсти и дървета наоколо и виещи се по етажите лози на хора-"стопани". Нетленно наследство на социализма, което ще бъде с нас още дълги десетилетия, докато погребе още няколко поколения. Ако има нещо по-безутешно безчовечно, това е видът на недовършен панелен блок, на вече порутен, и накрая комбинацията от недовършен и изоставен да се руши панел. Вървейки между индустриалните "лунни" пейзажи, постоянно се упражнявам в незабелязващо гледане. По-висшата степен на това упражнение по притръпване е неживеещото живеене, наричано още живуркане.
***
Има дни и моменти, издържани изцяло в сиво. Всичко е сиво - небето, мъглата на смрачаване, бетонните блокове, асфалтът на улиците, и хората също сивеят. И настроението в такива моменти е сиво, потиснато. Ако вървиш, всички гледат право пред себе си или в краката си, ако пътуваш в автобус, никой не приказва. Небето се слива с бетона, се слива с асфалта, се слива с душата и всичко сивее...
***
Киша, кал, неотводнени улици, непочистен лед, локви, цели езера, кални следи, пръски по дрехите от минаващи коли и пръски от безсилие и унижение в душите и отново прах, вода, кал, сняг, киша - киша, кал, вода и пак. Прах, кал, киша, мръсотия. И тъй ден след ден, година след година ... Прозаична реалност. Без украса. Скапана работа ... (Казвам го, а не ми олеква.)
***
3 декември 1998 г., сутринта, пътувам в раздрънкан, пропускащ вода автобус към центъра на града, отгоре тече върху главата ми, чета във вестника за откъснати от света села в България, без ток и без вода (беше паднал сняг, както казваха преди, изненадващо, и разбира се, кой ще очаква да падне сняг през зимата), крадат падналите кабели, пак във вестника - фалирали предприятия, уволнени работници, разбит канал за износ на български момичета за чужбина (тук не останаха), слизам от автобуса - мръзнещи стар(и)ци, протягащи ръка за милостиня, влизам в кафенето на "Шипка 6", купувам си кафе и докато пиша тези бележки, чувам по радиото: Don't worry! Be happy!
***
Гледките, разбира се, предполагат гледащ. Гледането, ако забелязва, е тълкуване. Тълкуването на свой ред тълкува тълкуващия.

Румен Даскалов



Бел. ред.
С този текст
започва поредица
културологични
наблюдения
на Румен Даскалов,
които в. "Култура"
ще публикува
в следващите
си броеве.