По нещо за някои неща
за история и историци

Заниманието с история изглежда твърде абсурден начин на прекарване на времето. И наистина, има нещо некроманско в това да влагаш времето си в ровене на материали от и за мъртви хора в отдавнашни епохи. Да преливаш часовете на живота си в подобно занятие, да захранваш миналото с него. И все пак.
Все пак има особена тръпка в надзъртането в други епохи, в господствалите тогава институции и личности, да проникваш в тогавашните проблеми и страсти, да прозираш механизмите на действието. Едновремешните величия и страшилища са измрели, но някакъв отзвук от тях стига до нас чрез оставените следи. От перспективата на времето историкът има особеното удовлетворение да знае какво ще се случи по-нататък, кой ще се окаже прав и кой греши, да прозре като идеология и манипулация или като заблуда и илюзия онова, с което тогава са живели. Историкът трудно може да устои на изкушението да раздава "справедливост" със задна дата (метафората "Съд на Историята") и макар и закъсняло да реабилитира жертви и порицава злодеи. Оттук произтича особеното чувство на власт, може би компенсативно засилено поради безсилието в собственото време и общество, където сам е подвластен на институции, идеологии и заблуди. Само в заниманието си с миналото историкът може да играе всемогъщ, ясновидец и съдник. Франсоа Фюре (в "Да мислим Френската революция") иронизира идентификацията на много френски историци с действащите персонажи във Френската революция, която те преживяват и проиграват заедно със своите герои и антигерои. Същото е с българските историци, когато се вживяват в политически лица в стремежа за малко отразено
величие.

Историците обичат да казват (това е класическа поза), че твърде актуалните неща не могат да бъдат "правилно" оценени, че е необходимо да мине време, да се "уталожат страстите", нещата "да се избистрят" и едва тогава може да се пристъпи към преценка. Като оставим настрана твърде съмнителната роля на съдии, които си отреждат, какво означава това? Защо е необходимо време, за да се преценят събитията?
Могат да се изтъкнат няколко причини. Най-напред, че след време ще излязат нови "документи" (сега секретни), или спомени, които още не са написани и те ще "хвърлят светлина" върху неясното засега. Но ако няма съдбовни тайни? Изискването за време прикрива друго. Най-напред, още не са ясни последиците от събитието, не е ясно в частност кой ще победи и кой ще загуби, за да могат историците да утвърдят гледната точка на победителите. По нататък, ставащото в актуалността е силно контестирано, придружено от различни и противоречиви интерпретации, по отношение на които историкът не може да претендира за авторитет (дори не за авторитета на социолога и политолога). Едва когато събитието слезе от сцената на актуалните дискусии и стане от "чисто исторически" интерес, историкът ще се превърне в "специалист" и авторитет, и евентуално ще се намери или наложи някакъв (тясно професионален) консенсус върху значението на станалото. Наистина, при една зряла демокрация правото на различно виждане се разпростира и върху миналото. Но незрялата научна общност, подобно на слаба демокрация трудно понася дисентиращи.
———
Историята (и голяма част от социалната наука) безспорно не е "наука" (макар да е тип знание). Това трябва да се признае, вместо упражняващите тези занятия да се обиждат, че не ги смятат за "учени". То означава само, че между упражняващите професията няма съгласие по нещата, които превръщат една област на знанието в собствено "научна". Такива неща са точното договаряне на значението на "термините", фиксирането на чисто формални, строги процедури, оттук конфигурирането на обектите на изследване така, че да подлежат на изследване тъкмо с тези понятия и процедури, виждане по съответен начин на цялостното научно поле и елиминиране като "ненаучен" на интереса към други обекти или към други аспекти на същите обекти (вж. Heyden White, Metahistory, също М. Фуко, Неща и вещи). Консенсът, разбира се, е поне теоретично представим, а с това и научния статус на историята и на голяма част от хуманитарното познание. Въпросът е, струва ли да се извърши в името на "научността" онова невероятно обедняване, което би последвало от предварителното определяне кое е достойно да бъде предмет на дисциплината и как точно да се изучава (в какви термини и как точно употребени, при какви процедури), при съответно индоктриниране на историците да виждат полето на историческото познание през тези предварителни "очила".
———
Защо се интересуваме толкова много от "началото" на нещо - институция, процес и пр.? Няколко обяснения ми се представят, които не се изключват взаимно. Първо, за да се види откъде са "тръгнали" нещата, да се установят заслуги и приоритети. Второ, да изпитаме гордост от развитието, в сравнение с винаги скромното начало. Разновидност на такава гордост е националната. Трето, от интерес към инцидентното, случайното, анекдотичното - доколкото началото винаги съдържа ред случайности, които му придават особена "крехкост". Също от интерес към поучителността или към иронията - какви огромни и често неочаквани последствия могат да развият дребни в началото неща. Изобщо съпоставени едно с друго - оглеждащи се едно в друго - началото и последвалото развитие се осветяват взаимно с особена светлина.
———
Борхес разкрива позитивистичната опасност в науката в разказа си за онзи китайски император, поръчал възможно най-подробна карта на страната, която в стремежа за вярност покрила цялата страна. Мисля си за един не по-малко абсурден образ на позитивистичното увлечение по установяване на всеки "факт" - по един историк до всеки мъртъв човек от миналото, и после по един историк до всеки историк, изследващ начина по който той е изследвал миналото и т.н. (Наистина, миналото принципно не може да бъде реставрирано в такива детайли поради липсата на документация, но не пречи да си представим описаната картина.)
———
Т. нар. съвременна "криза на репрезентацията" означава край на вярата, че езиковото описание представлява точен образ на реалността, че езикът е прозрачен и през него безпроблемно се провижда самата реалност. Свързването на твърдение и реалност става проблем. Специално в историческите описания голям брой неща са проблематични (и почиват върху фикции). Например твърдения, които приписват дадено действие или нагласа на цял социален слой ("работниците", "селяните" и пр.) в дадена страна през дадено време, когато е очевидно, че не всички хора от този слой са били на едно мнение или че изобщо са имали мнение. Или когато отделни примери се дават уж като илюстрация за някакво състояние на нещата, но функционират като внушение с "доказателствена" сила. Или като се описва общо някаква идейна тенденция при пренебрегване на вътрешните диференциации, еволюцията и често коренната промяна на идеите с времето и пр. И ред други неща, с които се изпитва доверчивостта на читателя.
Впрочем, достатъчно е да се признае условността на твърденията, за да престанат да изглеждат така "проблематични" утвърждаваните с тях неща. Време е да освободим твърденията (и историческия наратив като цяло) от непосилни за тях очаквания.
———
Съществува пряка връзка между историческа периодизация и институционално обособяване (в секции, катедри, сектори и пр.). Обособяването на "периода" и отделянето му от другите, предишни и следващи епохи, служи за основание при изграждане на научни звена, а после обратно, веднъж обособените звена накъсват историята на непроницаеми периоди. Например българската история е нарязана на периоди-катедри - "история на българските земи в древността", "тракология", "средновековие", "османски период", "възраждане", "нова българска история", "най-нова българска история" (преди беше "социализъм"). Можем да си ги представим като охраняеми ловни територии, при което навлизането в "чужд периметър" се наказва с обстрел. Колегиалността, погрешно схваната, изисква всеки "да си стои в периода". Тежко на бракониерстващите. Вярно, след 1989 г. охраната отслабна (но пък и дивечът намаля).
Специално в хуманитарните и социалните науки съществува определена национална изолация и монополизация на знанието, засягаща в една или друга степен източниците и авторитетите, проблематиката, стила и реториката на легитимното знание. Тази изолация ревниво се охранява от производителите на знание, чиято компетентност почива тъкмо върху този и така оформен тип знание и се вижда заплашена и обезценена при допускането до "арената" на други типове знание, което предполага и други претенденти за легитимни носители на знание. Наложилите се пазители на знанието се бранят от такива смутители на реда чрез контрол върху съответните институции (министерства на образованието и културата, институции на образователната система и пр.). Положението е принципно така навсякъде. Но в малки национални общности с хилави научни традиции и малко знаниево разнообразие като нашата, човек понякога се чувства изолиран като в резерват на редки и екзотични знаниеви "видове", където заинтересувани лица и инстанции функционират като охрана на зоопарка.
———
Има разни "перспективи" в описания на историческата реалност. Такива, които се дължат на социална позиция или пол, на локална и национална гледна точка или от по-"глобалната" перспектива (на "велика сила", империя), а също теоретична перспектива в зависимост от прилаганите схеми и модели. Един пример: от национална гледна точка създаването на нова българска държава изглежда "освобождение" (и "възстановяване" на държавността), от имперската перспектива на Османската империя тя е (незаконно) откъсване на части от нея, а от гледна точка на "великите сили" - преначертаване на картата според политическа целесъобразност. А става думла за "едно и също" нещо.
———
Едни от най-глупавите "научни" спорове, на които съм бил свидетел по времето на моето следване, бяха тези за статуса на т. нар. спомагателни исторически дисциплини като историография, историческа методология, архивистика, палеография, нумизматика и пр. Дали те са "самостоятелни" или "обслужват" другите исторически дисциплини. Интересното и поучителното в тези водени с псевдонаучни аргументи спорове беше, че никой не си признаваше за какво всъщност става дума, а именно за това кой от кого е по-важен и с по-висок престиж. Кой на кого да носи кафето... (Друг подобен епизод из историческия фолклор беше непризнаването от историците на културологията, т.е. специализираното занимание с културата, дължащо се на невежество и още повече на наудобната за някои фигура на нейния български създател.) По този повод си мисля дали не трябва да се основе дисциплина "факултетен фолклор", като "помощна и обслужваща" академичните историци. Нека гореказаното се схваща като първи принос към нея.
———
Колко често в науката се използва като (наистина, непозволен) "похват" приписването на някакво мнение някому, с цел то да бъде оборено (или елементаризиране на чуждата позиция до абсурдност - етикиране). Чрез подобно опростяване човек изявява себе си в борбата - о-борване - на другия; колкото по-голям е престижът на (задочно) оборвания, толкова по-големи са спечелените в битката лаври. Наистина безопасен, чисто имагинерен начин на борба - при отсъствие на другия и с малка вероятност той/тя дори да узнае, че е над-борен (ако е от чужда научна общност), с възможност за често повтаряне на борбата при гарантирана победа и пр. Специално в социалистическите общества имаше шампиони на борбата с "буржоазните учени", които ги тръшкаха о земята с един замах (в няколко параграфа) и по цели дузини.
———
Когато чуя лекция (или видя монография) за играта на зарове в късния Рим или например за каролингската глиптика (печати), или за стригилите (керемиди за стъргане на тялото) сред траките, започвам да се питам докъде може да стигне една научна специализация и какъв е смисълът. Явно за предметната специализация няма други граници освен усещането за "оправданост", което е несъмнено ценностно фундирано (и зависи, разбира се, от финансовите възможности и научната политика на държавата). Така явно и най-дребните детайли от "собствената" история, в нашия случай например някой препис на Паисиевата история или дори само приписка към този препис, може да се струват значими и заслужаващи внимание (докато важни събития от историята на други страни и народи изглеждат малозначителни и безинтересни, напр. едно от десетките въстания неизвестно за какво и против кого в Латинска Америка от миналия век).
Една от крайностите на нашата специализация е изучаването на каменния надпис, наречен "Именник на българските ханове..." Хановистика или нещо подобно.
———
Икономическото съществувание и работата на историците по българска история, каквито са мнозинството български историци, в посткомунистическата криза все повече се върти около кандидат-студентските изпити по история: подготовка на помагала за тях, инструкции за развиването на теми, преподаване на общи курсове и частни уроци, организиране и проверка на изпитни работи и пр. Резултатът от това е канонизация на знанието (според договорените "критерии"), монополизиране на преподаването му (като обещание за успех на изпита), схематизиране на мисленето на обучаеми и обучаващи. Накратко - манифактурна работа на парче и по калъп. Но за това не бива да бъдат обвинявани заетите в предприятието хора. Изпит наш насъщен...
———
Шествието като образ-метафора на историята (попадна ми книга, озаглавена така - The American Pageant). Шествието е особено сполучлива метафора на историята, както тя се мисли популярно, понеже и то като нея се разгръща във времето и представлява "ход" (тържествен марш); и то тече непрекъснато и в определена последователност; и в него една след друга следват кохорти - образ на разните епохи и поколения; при това разликите могат да се стилизират в облекло и аксесоари; накрая, и шествието като историята протича пред очите на благодарни и умилени зрители-наследници. Как би изглеждало българското шествие през историята?
Българското шествие, нагледно представено, би включвало в началото конници с кожени шлемове и копия (Аспаруховите прабългари), след тях селяни-общинници и средновековно изглеждащи "рицарски" войски (Второто българско царство), после редици от селяни в шаяци, водени от чернорухи монаси със сплъстени коси и бради (османско господство), после занаятчии, търговци и учители с отчасти погражданени дрехи (Възраждане), после (след Освобождението) идват пак селяни, предвождани от политици-интелигенти във фракове и цилиндри, после по-смесено и по-разнообразно население, сред което тук-там личат работници и хора на свободните професии (между войните), после броят на работниците и чиновниците след маршируващите рязко се увеличава, а пред тях вървят членове на ЦК и Политбюро (след 1944 г.), а най-накрая идва кохортата на "прехода" - множество бедни и възрастни хора, предвождани от мускулести и вратести богаташи и бодигардове. Ние, нашето поколение, притичваме между кохортите на социализма и постсоциализма и се явяваме ту в една, ту в друга роля.

Румен Даскалов



Бел. ред.
С този текст
продължава
поредицата
културологични
наблюдения
на Румен Даскалов,
която започна
в бр. 33
на вестника.