Балканите са
на изчезване

Видният фламандски балканист Раймонд Детре е познат на мнозина в България. Авторитетният нидерландски всекидневник "НРС Ханделсблад" под наслов "Балканите са на изчезване" публикува миналата седмица обширен портрет на Детре и интервю с него по повод последната му книга "Косово - отложената война". Тук предлагаме тази публикация в резюме.

"Едва ли има още да става нещо на Балканите, което да ме изненада" - казва Раймонд Детре. От 1975 година интересите му са насочени към тази част от Европа. С войната в Косово и цялата й предистория, разработена още в книгата му "Демонтажът на Югославия", тази част от Европа вече години е в центъра на вниманието на света. Не самата война обаче е в центъра на вниманието на Детре. "Войната сама по себе си не е чак толкова интересна, казва фламандският балканист. Много по-интересно е как сърби и албанци векове наред можеха да живеят заедно и как в резултат на това съжителство възникнаха и се развиха интересни форми на културна симбиоза и синкретизъм. Православието и ислямът така интензивно присъстват векове наред един до друг на Балканите, че през миналите епохи хората дори не са знаели и усещали разликата. Да проучвам това съжителство на културите ми е много по-интересно от днешния кървав спектакъл."
Като експерт по историята на Балканите Детре няма равен на себе си в нидерландското езиково пространство, макар че се насочи към това поприще с известно закъснение. Славист по образование, Детре още като студент първоначално насочва интереса си към България - оттогава кръстосва полуострова като журналист и редактор в белгийското радио, запленен от богатата смесица от култури и езици в тази част от Европа. В жилището си в Антверпен Детре дистанцирано и колебливо, като че ли е най-обикновена работа, разказва, как след това станал професор по история на Балканите в Лувен, а след това и в Гент. Не скрива дори, че Балканите днес като че ли леко започват да го отегчават. Дали това не се дължи на обстоятелството, че Балканите не са вече онази смесица от култури, в която бе влюбен? На обстоятелството, че Балканите все повече се хомогенизират в национални държавици, както стана с Югославия? "Да - признава Детре, Балканите, каквито бяха, са на изчезване. Характерното за балканската култура бе, че в нея една до друга съжителстваха различни религиозни общности, които си влияеха взаимно, без да се претопят в една унитарна балканска култура. А тези етническо-хомогенни държави, които сега се появиха, признавам си, са ми малко скучни."
Югославският демонтаж не радва Детре, и носталгията по старата Югославия не му е чужда, признава професорът, и добавя: "И днес смея да твърдя, че националният въпрос в старата Югославия бе добре уреден. Естествено, че федерацията имаше авторитарни черти. Ала всички малцинства в бившата Югославия си имаха правата. Имаха си образование на своя си език, свое радио и своя телевизия. Това не можеше да се каже за малцинствата в другите балкански страни. Никой в Югославия не бе застрашен в съществуването си или преследван поради националната си принадлежност. Никой не бе заставян да се отрече от националната си идентичност. Напротив. В другите балкански страни бе доста по-иначе. В България например - там определен момент уж турци нямаше, а всички бяха само българи, и други подобни глупости. И в Гърция - същата работа. В Югославия всичко това бе далеч по-добре уредено. Но какво да правим - това, че нещо е добре уредено не гарантира, че няма да тръгне накриво."
Колко накриво - това Детре досега е описал в три извънредно четивни книги: "От комшийска кавга до гражданска война" от 1992 година, "Демонтажът на Югославия" от 1997 година, и "Косово - отложената война", която неотдавна излезе от печат. Коя бе според професора първопричината за разразилата се катастрофа?
"Югославската федерална структура, обяснява Детре, бе базирана на етническата принадлежност. Няколко народа - сърбите, хърватите, словенците и т.н. разполагаха в рамките на федерацията с нещо като свои национални отечества. В Югославия за съжаление не се получи развитието на един югославски граждански национализъм. Впоследствие всеки конфликт веднага получаваше национални измерения, и всеки проблем незабавно се превръщаше в национален проблем. И щом е така, всичко бързо влиза в реториката на национални врагове и на разпродажбата на национални интереси. Ако се бе утвърдило мисленето, че в Югославия живеят само югославяни, тогава финансовата помощ от севера на страната за южната й част щеше да бъде приета за нещо естествено. Но след като се засили мисленето в национални категории, по-богатите северни републики започнаха да изживяват тази помощ като неоправдана жертва за сиромасите на юг. Същото впрочем можем да наблюдаваме и в други федерални държави, като в Белгия, например. А споменатият югославски граждански национализъм, доколкото съществуваше, се базираше на югославския социализъм. Този социализъм обаче не функционираше, както впрочем не функционираше и в останалата Източна Европа. Нещата вървяха донякъде, докато траеше студената война, и Западът имаше интерес от стабилна Югославия извън съветския блок. Икономиката обаче функционираше зле, а за държавната корупция да не говорим. Всички опити за реформиране или изцеляване на икономиката се проваляха от съпротивата на съюзните републики, защото всяко решение на федерално ниво се нуждаеше от единодушно одобрение. Самата идеята обаче никак не беше лоша: единна югославска гражданска държава, която същевременно предоставя на всички националности пространство за развитие."
В обясненията си Детре не споменава на днешния югославски президент Милошевич, смятан за главен виновник за поредицата от катастрофи, заредили се от десет години в екс-Югославия. И по този въпрос Детре е на особено мнение: "Втренчили сме се до ослепяване в този Милошевич. Започва да прилича на обсесия. Мнозина едва ли не си мислят, че стига той да се махне, и всичко ще се промени. Но нека погледнем по-отблизо, кой е този Милошевич: един посткомунистически ръководител, който искаше да либерализира и реформира това-онова в стила на Горбачов. Сиреч така да реформира, че комунистическата партия да запази донякъде контрола си върху държавата. Такива ръководители в Източна Европа има много - Йон Илиеску в Румъния, например. Първоначално Милошевич дори бе много популярен в екс-Югославия. Когато например се разправяше с така наречената Титова гарнитура. Помня още с какъв респект говореха за него реформаторски настроените технократи в Словения. И да не забравяме, че не само в средите на югославската комунистическа партия имаше съпротива срещу по-радикални реформи, а и сред голяма част от населението. От тях се плашеха по-възрастните, пенсионерите, ала и селяните. Това е едната страна. От друга страна, Милошевич пусна в своята политическа игра националистическата карта. Не искам да го защитавам, но нека не премълчаваме, че почти всички югославски политици през въпросното десетилетие вършеха това. Само дето сръбската позиция бе по-особена, защото във всички съюзни републики на старата Югославия с изключение на Словения живееше силно сръбско малцинство. Това означаваше, че ако се разпадне Югославия, една трета от сърбите няма вече да живеят в мултинационална държава, а в национална държава, която няма да е тяхната. Милошевич стори всичко според силите си, за да живеят всичките сърби в една държава, държава на етническа основа, наричана от другите "Велика Сърбия". Но тази сръбска етническа държава не беше нещо чак толкова специално. Не искаха ли и всичките останали републики същата държава за себе си? Легитимацията на словенската държава гласи, че има словенски народ, който иска да живее в единна държава. Хърватите също искаха своя държава, досущ като сръбската. Разликата е само там, че в хода на конфликта словенци, хървати и македонци задоволиха искането си, а сърбите - не. Те накрая всичко изгубиха. В целия този конфликт сърбите бяха единствените, които не постигнаха никоя от целите си, което ще да е доста травматично. Освен това не мисля, че някой друг сръбски ръководител щеше да действа много по-различно от Милошевич. Това никак не намалява вината му, но сигнализира, че като се махне той, няма кой знае какво да се промени. В средите на опозицията никой не се терзае от сръбските етнически чистки и сръбската опозиция няма някаква принципно различна визия за Косово. Разбира се, че ще е по-добре, Милошевич да изчезне, защото тогава Югославия може да получи поне икономическа помощ."
Не, Детре не е особено възхитен от намесата на Запада в екс-Югославия. Нито от въздушните удари на НАТО, нито пък от начина, по който Западът сега иска да постигне отстраняването на Милошевич. Без Милошевич вероятно ще е по-добре, но от решаващо значение е как ще бъде отстранен, смята Детре. Най-доброто разрешение би било да се надигне широка опозиция, да дойдат нови избори, и начело да застанат по-демократични фигури. Това е напълно възможно, защото в крайна сметка, въпреки противните твърдения, Сърбия е донякъде и демокрация, смята Детре. Възможно е обаче и някой друг да спечели изборите, ултранационалистът Шешел например, и тогава положението става още по-сложно.
В книгата си "Косово - отложената война" Детре между другото проследява и развитието на албанския национализъм. От анализа му проличава, че всичките му течения - било привържениците на ненасилствената съпротива около непризнатия официално президент Ругова, или разните му марксистко-ленинистки групички в АОК - искат единствено национална държава, и никакво мултикултурно общество. "Никак не ми се вярва, че АОК ще се съгласи на автономия в рамките на Югославия, каквато си е наумила международната общност, смята Детре. Ала иска ли действително международната общност, както ни уверява Клинтън, Косово да остане в Югославия, за да бъде запазено мултинационалното общество? Що за мултинационално общество ще е това, на което му трябва внушителна военна сила, за да не се хванат хората отново за гушата?"
Фундаменталният проблем на западната политика спрямо екс-Югославия според Раймонд Детре е нейната непоследователност: "Вижте, признавам си, че действително харесвах югославския модел, тази мултикултурна и мултинационална държавна формация. Аз лично и днес съм убеден, че такава държава е в състояние задоволително да функционира. Тя си и функционираше, макар че подобни държавни формации естествено са доста уязвими, защото още от миналия век започнаха да гледат на мултинационалните държави като на нещо съмнително. Но както и да е. Щом обаче си изоставил тази идея, и щом си тръгнал да признаваш новите национални и етнически хомогенни държави като Словения и Хърватия, тогава карай наред и не се спирай по средата. Просто продължаваш етническото разглобяване, разделяш и Босна на една хърватска, една сръбска и една мюсюлманска държава. Странно обаче: това международната общност няма да направи. Първо отписаха бившата Югославия. Не можело повече, хората там само се бият и не щат да живеят заедно, затова дайте да им признаем новите държави. Окей. След това обаче казват, че босненците трябва да живеят заедно. И конструират една крайно нестабилна държавица, съставена от три зони, която функционира единствено благодарение на разположената в нея внушителна армия. Това не е последователно. След като си решил да поделяш Югославия на етническо-хомогенни държави - едно много болезнено решение, но както и да е - тогава продължавай наред, разделяй и Босна. Тогава ще имаш по-стабилно разрешение, и ще можеш да си прибереш войските у дома. Същото се отнася и до Косово. Първо посипват с бомби цяла държава, понеже потискала албанците. Добре, но дай им тогава и независимост, та всеки да знае как стоят нещата, и си прибери войниците обратно".
"Подялбата на Балканите на етническо-хомогенни държави естествено е един отвратителен процес - смята Детре. От най-древни времена хората тук са живели в мултинационални държави: Римската империя, Византийската, Османската. Но през XIX век се ражда идеята, че трябва да се посветиш на своята си нация, и че най-добре ще си живееш в национална държава. Ала каквито и усилия да се полагат на Балканите, границите все не могат така да се прокарат, че да няма малцинства на твоята територия. При това всеки си е взел за идеален модел някаква средновековна държава, и то, естествено, в момента на максималната й териториална експанзия. Всичко след момента на това средновековно величие - Османската империя например - подлежи на безмилостно изличаване. Като започнем от турските думи в езика, та до ислямизираното население. В Сърбия започнаха тази работа още през 1830 година, в Гърция - също. В България през 1878 година изчезна половината от турското население."
"Западната намеса на Балканите - при това засега все още под флага на мултинационалното общество - не спря това катастрофално развитие, а по-скоро го поощри. И краят му не се вижда. Има форми на ескалация, които не бият на очи. Българското правителство например подкрепя намесата на НАТО в Косово, ала 90 процента от населението е просръбско. Българските вестници например пишат: ако нашето турско малцинство поиска независимост, и ние му откажем, НАТО може и нас да бомбардира. Турските вестници в България пък пишат: ако поискаме независимост, НАТО ще ни помогне. През последните десет години в България бе постигнат деликатен баланс между българи и турци. Ще видим, колко сега остана от него."


Жерминал Чивиков