Ботаническо
Българският политик е особен градинар.
Вместо внимателно, сезон след сезон и година след година да отглежда националното дърво, пазейки го от вредители и оформяйки - с всеки следващ леторасъл - короната му, всеки новоназначен българският градинар задължително има забележки по растежа на дървото.
И задължително смята, че короната ще се оформи най-добре, ако той изреже клоните дълбоко.
Което обикновено и прави - колкото по-уверен се чувства, толкова по-дълбоко зарязва.
Задачата на определени хора днес, изглежда, е българското дърво да бъде орязано по модела от 1939 г., като се следват мили снимки от епохата.
В някои отношения това бе постигнато през последните десет години - вече се мяркат рала по нивите. Възможно е и срутването на мавзолея също да ни приближава до милата картинка на царския дворец с царската градина...
Интересно, какво ще пишат след години за срутването на мавзолея на Георги Димитров историците, които винаги придават смисъл на случайно случващото се. Дали мъчително-смешното днес разрушаване след време ще бъде метафора за устойчивостта на следите от "комунизма" в българското съзнание, или ще бъде метафора за неистовите и благородни усилия да се изкорени комунистическият бацил по тези земи? Дали ще се тълкува като знак за силата на новото време? Или ще е пример за немощта на българските управници?
Може би криенето на информация за хода и начина на срутването на сграда в центъра на София през 1999 ще бъде тълкувано като революционен ход и вицепремиерът Бакърджиев ща бъде сравняван след време с барон Осман?
Ако има български историк, който да прави метафорите и сравненията.
Защото българското дърво, така често и така дълбоко зарязвано, линее. От градинарски грижи то така и не успява да оформи корона и коренна система и да се превърне в големия дъб (бук, бор), така мечтан от дедите.
От нещастния български ствол стърчат неколкогодишни клони и всеки следващ градинар точи триона си за тях.

Христо Буцев