Гьоте и театърът

"Успехът на театъра се дължеше повече на личността на актьора, отколкото на стойността на пиесата. Немският театър много скоро се обърна към нравственото. Строгите фанатици държаха на това, че никой свещеник не трябва да ходи на театър. Изискването можеше да се оспори, ако театърът се обявеше за полезен. А за да бъде полезен, трябваше да бъде нравствен и той се разви в това направление в Северна Германия. Хансвурст се беше ориентирал към миловидността и грациозността на италианските и френските арлекини. Дори Скапен и Кристен изчезнаха постепенно."
Това са думи на Гьоте, споделени в автобиографията му "Поезия и истина". Писани са в шестото му десетилетие, но визират театъра от времето, когато майсторът публикува първите си драматични творби, почерпени от немската или световната история. Намерен е и идеалът. Казва се Шекспир. "Неизменният интерес към произведенията на Шекспир така бе разширил духовния ми кръгозор, че тясното сценично пространство и краткото, определено за едно представление, време съвсем не ми се струваха достатъчни за изнасянето на нещо значително. Животът на честния Гьоц фон Берлихинген, описан от него самия, ме подтикна към историческата обработка и въображението ми взе такива размери, че и моята драматична форма надхвърли всякакви театрални граници, стремейки се да се доближи все повече и повече до живите събития." И наистина - тридесет са главните и второстепенните действащи лица, без да се броят масовките. Сцената на Гьоте в "Гьоц" представлява стълпотворение като в съвременен филм. Обратно - в "Ифигения в Таврида" драматичната идея е въплътена само в пет лица. Петима са и героите в "Торквато Тасо". Някъде по средата е "Егмонт" със своите деветнайсет персонажа. "Егмонт", вдъхновила Бетховен да напише музика, а Шилер - едно проникновено есе. И накрая "Фауст" - творбата с общочовешки, ренесансови идеи, най-възвишената рожба на гениалния майстор.
Забележителен е фактът, че Гьоте не само пише пиеси за театъра, а познава основно тайните на занаята - на режисурата, сценографията и костюма, на актьорската игра, на организацията на спектаклите и публиката. Ето два примера: За фарса "Сватбата на Хансвурст" Гьоте споделя: "За да бъде избягнат упрекът за нарушено единство на мястото, в дъното на сцената трябваше да се вижда ярко осветена една кръчма със своята емблема върху фирмата, но така, че - въртяща се на вертикална ос - да може да бъде показана откъм четирите й страни, при което трябваше да се сменят предните кулиси на сцената." В годината на смъртта му - 1832, Гьоте чете либретото на операта "Атинянките" от Спонтини, изпратено му от композитора с молба за мнение и между другото отговаря: "Бих препоръчал критският кораб да пристигне още по-страшен: с черни платна и във всеки случай осветен в огненочервено. За бурната сцена, където Алкезиас намира сина си умиращ, това ще бъде внушителен фон... Зная много добре, че в театралните пиеси и особено в оперите не е нужно всичко да бъде мотивирано и че за контраст могат да се внесат някои изненадващи положения. Нека ми се прости слабостта, че бих предпочел на зрителя да е всичко ясно, дори и тогава, когато очакваме въображението и чувствата му да приемат доста невероятни неща." Към съветите до декоратора четем: "Сред тази мрачна, потънала в пълна тъмнина обстановка, неоценимо хрумване е да се придаде на нишката на Ариадна магическа фосфоресцираща сила, и то такава, че светейки, не само да показва пътя на героите, но също да оставя следата си по стълбовете, стените и колоните, край които те минават. Всичко останало - пълзящите под сводовете мъгли, разноцветните пламтящи изпарения, страшните ревове, огнените езици и шумовете сочи високото равнище, до което машинистите, заедно с останалите майстори и специалисти ще трябва да се издигнат."
Гьоте е умеел да наблюдава живота, да анализира точно събитията и по-късно да използва този си опит в театъра. Ето какво четем за облеклото на делегатите, пристигащи в родния му Франкфурт на Майн за избора и коронацията на римски крал, както е гласяла титлата през 1764 година: "Барон фон Ертал, без да имаше нещо забележително във външността си, много ми харесваше в своята черна, обшита с дантели мантия... Испанските плащове, големите шапки с пера на делегатите и тук-там още нещо друго, придаваха на града наистина старинен вид."
За актьорската игра майсторът ни е оставил един наистина забележителен документ - "Правила за актьорите". Това са 91 съвета, обединени в няколко теми: Диалект - Говор - Рецитация и декламация - Ритмична реч - Държане и движения на ръцете - Жестикулация и мимика - Какво да се спазва при репетициите - Лоши навици, които трябва да се избягват - Заставане и групиране на сцената. Правилата от 1803 година са записани от Екерман през 1824 и са публикувани посмъртно през 1832 година. Забележително е, че и днес, пред прага на новото хилядолетие, те почти без изключение запазват своята валидност. Ще се спра на някои от тях: "Първото и най-важно условие за формиращия се актьор е да се освободи от всички грешки на диалекта и да се опита да постигне напълно чист изговор. Сцената не търпи провинциализми!(1); актьорът не бива да забравя, че е нужно не само да подражава на природата, но и да я представя идеализирано; следователно в своето изпълнение той трябва да съчетава истината с красотата(35); актьорът не бива да забравя, че е на сцената заради публиката(38); сцената трябва да се схваща като картина без фигури, в която предназначението на актьора е да я попълни(83); всички предписания следва да бъдат схващани не буквално, а в техния дух(90)."
Ето още един интересен акцент относно изкуството на актьора. В писмо до Шилер от 2 май 1798 година Гьоте споделя: "Ифланд се изявява като истински творец. У него трябва да се следи живото въображение, чрез което умее да открива всичко, което принадлежи към ролята му... Докато той живее в очите на зрителя като образ, създаден от природата и изкуството, то останалите се показват, макар и да вършат своето дело с умение, като докладчици, които четат чужди написани неща. Наистина човек узнава какво става и е станало, но не може да участва в него."
Гьоте в продължене на много години ръководи Ваймарския придворен театър. През февруари 1802 година ни оставя следния любопитен документ: "Театърът е едно от онези предприятия, които най-малко се поддават на планиране. Всеки миг човек зависи напълно от времето и съвременниците си. Какво авторът ще напише, какво актьорът ще изиграе, какво публиката ще иска да види и чуе - това е, което тиранизира театралните дирекции и почти ги лишава от собствена инициатива. И все пак сред тези течения и водовъртежи на момента зряло обмислените максими могат да ни окажат своята помощ, стига да съумеем да използваме възможностите, които случаят ни предоставя."
Думи, валидни и днес.

Румен Нейков



250 години
от рождението
на Гьоте