Епичното събаряне
на мавзолея
в събота и неделя

Желанието да присъствам лично на всяко значимо обществено събитие вероятно идва от опасението да не би историята да мине без мен. Не ми е достатъчно да го гледам по телевизията, а случаят със затъмнението доказа недвусмислено ползата от непосредствения емпиричен опит. Затова не можех да пропусна взривяването на мавзолея, още повече, че за мой късмет бях предварително уведомена.
Късметът всъщност бе съмнителен. Към 6 без 10 в петък с моя колега Борислав Борисов по случайност бяхме останали в редакцията (намирща се в достатъчна близост до мавзолея) и бяхме посетени от полицаи и други длъжностни лица. Обясниха ни, че на другия ден може би (а може би не - това било "политическа тайна") ще бъде взривен мавзолеят, че не се знае по кое време, но ние да вземем мерки: да предпазим техниката, да приберем чупливите предмети, да отворим прозорците, да провесим мокри парцали и т.н. С колегата се загрижихме за долните етажи - по това време в петък вечер едва ли могат да намерят някой друг в сградата. И връщайки се на собствените си проблеми, казахме, че ще направим каквото можем, но ще трябва да довършим сутринта, а именно да провесим мокри стари пердета (добре, че майка ми пази всякакви ненужни неща). Последва двучасово местене и криене на техника под бюра, маси и дори столове. Паниката ни е обяснима - всеки, който е идвал в редакцията, знае, че мазилката бездруго се ръси по главите ни, че при дъжд няма къде смачкан лист да хвърлиш, защото всички кошчета събират водата, че дори гълъбите се изнесоха от тавана, очевидно поради неподходящи условия за живот...
Но да се върна към мавзолея: на сутринта бяхме пропуснати за 15 минути в редакцията - да провесим пердетата, след което си взехме кафе и заехме удобни места на камъните до фонтана пред президентството. И двата обекта са в ремонт, което създава непосредствената атмосфера на строително неглиже, допълвано от смяната на дограмата на бившия партиен дом. В картината се вписваха, макар и отатък огражденията, група машини, предназначени да разчистят останките от мавзолея след взривяването му. Ролята на контраст бе поета от гвардейците пред президентството, чиито караул тържествено дефилираше през "строителната площадка" на всеки кръгъл час за радост на скучаещите ранобудни граждани, очакващи събитието (според първите слухове то трябваше да е в 10.30). Обстановката бе почти идилична: приседнали по камъни и цветарници, тихо беседващи в сянката на малкото дървета или разгърнали сутрешния вестник, всички бяхме като на пикник, а слънцето бавно започваше да напича. Не след дълго идилията бе нарушена - първо, от дама с фанатичен вид, която обикаляше загражденията и защитаваше мавзолея на висок глас, свързвайки го с пенсията си (не разбрах точно как); после, от първите журналисти и репортери, които разказваха това, което виждаме. А именно, че има "едно джипче и една кола с надпис "Полиция"", че няколкото полицаи не са при огражденията, а седят под сянката на дървото... Но най-важното - че взривяването се очаква към 1 часа.
Някъде на този етап колегата ми си тръгна. Аз останах с твърдото убеждение, че след като обичам горещините и слънцето, няма причина да не дочакам събитието, когато и да е то. Съсед по камък ми каза, че слагали герб на Народното събрание (също в ремонт) и към 11.30 реших да се разходя дотам - хем да установя и размерите на "отцепената зона". Но по "Дондуков" срещнах пъстро и весело шествие: колесница с платнен купол, цялата в гирлянди от цветя, предшествана от музиканти и съпровождана от жени със сарита. Листовката, която ми даде една от тях, ме осведоми, че става дума за фестивал Ратха Ярта - "празник с общокултурно значение", организиран от Обществото за Кришна-съзнание, в София се провежда за четвърти пореден път. "Богът се явява във формата на "мурти", скулптурно изображение, возено от поклонници по улиците на града в колесница, която представлява храм на колела. Процесията преминава под звуците на съвместно възпяване на святите имена на Бога в съпровод на автентични музикални инструменти". Върнах се, няма как. Шествието напредваше към президентството и бях любопитна как ще го посрещнат вече отегчените чакащи взривяването. Както и предполагах, всички се втурнаха към него, особено журналистите - събитие е все пак, нещо, за което може да се съобщи при липса на друго, което да се случва. Защото, както една дама обобщи очакванията, "нали трябваше да има тук пенсионери, които да лягат пред мавзолея и да мрат заедно с него"... Но нямаше. "Първанов не си е организирал хората", поясни близостоящ господин. "Не бе, варди си електората, че идат избори, а на това слънце...", включи се трети. После разговорът замря, фестивалното шествие зави край ЦУМ и тръгна да се връща, така че го придружих по "Дондуков" на път за Народното събрание. Наистина беше весело, почерпиха ме с плодове и със съжаление свърнах по "Раковски", водена от историческия си дълг, тананикайки си "Харе Кришна...Харе Рама...".
Гербът висеше от кран над Народното събрание и наоколо му се суетяха работници. На площада нямаше жива душа - аз и един полицай бяхме единствените зрители. И правилно - герба ще си го гледаме и занапред, а мавзолеят ще изчезне. Така че забързах обратно към фонтана пред Президентството, опасявайки се, че ще го гръмнат, докато аз блея по герба. Но не, ситуацията си беше същата, само че по-напечена в пряк и преносен смисъл. В сянката на дървото телевизионна камера, покрита с носна кърпа, бе привлякла като магнит група дискутиращи и един мълчаливец, направил си олтарче от книги на Георги Димитров на перваза на бившия партиен дом. Той и кресливата дама, която сега беше изчезнала някъде, бяха единствените пряко протестиращи против разрушаването на мавзолея. Иначе дискусията беше от общ характер, колкото да минава времето. Когато сянката на дървото се смали съвсем, групичката се премести край фонтана и до мен долитаха фрази от типа: "...а в развитите европейски страни... полиция ли, да знаеш какви полицаи имат хората... карате... аз като бях..." и т.н. Наблизо осведомен господин съобщи дневния ред: "Те сега ще се съберат в Министерството на транспорта, после ще изтеглят хората и чак след 2 часа ще го взривят". Репортерите се мотаеха с фотоапаратите, от време на време снимаха мавзолея от нямане какво да правят, после се снимаха един друг на фона на мавзолея и тогава настъпваше известно оживление. "Айде бе", изнервяше се периодично някой, докато друг си сгъваше шапка от прочетения вестник. Значителна тълпа се събираше в сянката на Президентството и се разсейваше с не знам кой поред гвардейски караул. Най-самоотвержените, облегнати на огражденията, стоически търпяха неистовия пек. Внезапно едър полицай излезе изпод дървото, вгледа се някъде зад нас и избоботи "Хайде бе, Росене!" към свой току-що пристигащ колега. И тълпата бодро поде: "Хайде бе, Росене, само тебе чакаме"... Междувременно до моя камък дойде колега със сина си и аз също се уредих със снимка за спомен на фона на мавзолея. Младо семейство с дете се настани в съседство: "Ето, виж къде е лежал бай ти Гошо". Детето не се интересува и мрънка от жега и досада.
"Дарик радио съобщи, че ще го взривят в 2 часа" - даде знак за сбор новопристигнала госпожа с любителска камера в ръка. Народът се накачули по огражденията, готов да види и заснеме заветния миг. Нещата се проточиха обаче. Нетърпелив, народът започна да ръкопляска и вика, за да подкани представлението да започне. Футболната обстановка развесели всички, дори тези, на които им додея и тръгнаха да си ходят. И точно в този леко разсеян момент се чу дългоочакваният взрив, музеят се килна, разнесе се прах и толкова. След няколко секунди объркване настана дружен смях, снизходително отбелязващ поредния пример за нашата "българска работа". "Един мавзолей не можем да взривим като хората", коментираха наоколо. Точно този момент избра привърженичка на сградата, за да се възкачи на (моя!) камък и да обяви с писклив глас, че всички събрали се там, са луди. "А вие какво правите тук", контрира я младеж. Тя игнорира въпроса с твърдението "Няма да падне!". Нестроен хор й отвърна "Ще падне!". Тръгнах си сред вълни от "Ще падне" и "Няма да падне", които постепенно затихваха зад гърба ми.
Знаех, че ще има втори взрив, но реших да не го чакам. И правилно, както се разбра впоследствие. Споделих с колега, че сме в много странно положение - хем си имаме, хем си нямаме мавзолей. И си спомних за вица, в който българинът трябва или да плати, или да изяде кило сол, или да му ударят 100 тояги. Избрал солта, но когато му останали пет грама, се отказал и поискал тоягите. На 99-ия удар не издържал и в крайна сметка си платил. Така и сега - ще си имаме и взривяване, и демонтаж, и една нелепа постдискусия за мавзолея. А както е тръгнало, той ще опровергае мисълта, че е по-лесно да се руши, отколкото да се строи. Защото, ако е вярна легендата, че е строен за три дни (вероятно укрепванията впоследствие не се броят), то вече два дни безрезултатно го взривяват...

22 август 1999
Диана Попова