Спасители и благородници
Демократичният телевизионен екран не си пада много-много по героичните образи. Притиснати от многобройните "Бели вдовици", "Еви Луни" и "Касандри", лъскавите спасители и префинените аристократи изнемогват в обкръжението на все по-охкащата и ахкаща битова латиноамериканска сантименталност. Сред любовните и семейни неблагополучия на домакини и красавци кралските интриги и плажните приключения се припокриват със сивия цвят на скуката и досадата. Поне за по-голямата част от българите, за които слушането на чалга (според едно скорошно демоскопско изследване 93 %) не е престъпление за разлика от убеждението на властите в Русе.
Не тази разлика обаче ни интересува. Нито пък противопоставянето на "сапунените опери". Спасителите и благородниците наистина са доста различни от тях, но и сравнени помежду си, те също кой знае колко не си приличат. Успоредното гледане на "Спасители на плажа" и "Графиня Дьо Монсоро" изважда на показ такива крайни разминавания на плейбойския с рицарския темперамент, все едно са същества от различни планети. Шумността на Холивуд никак не хармонира със сдържаността на Версай.
Направо удивително е колко несъобразно на съвременността е аристократичното поведение на кавалерите от епохата Валоа, поне както си го е представял Александър Дюма. Руската адаптация на знаменития роман сравнително стриктно следва оригиналния текст, явяващ ни френското благородничество твърде сдържано, прикрито, подмолно, потайно. Няма пряк път към желаното, няма директно пристъпване към целта, няма грубо реализиране на намеренията. Всичко е фино, деликатно, филигранно. Едно ювелирно присъствие, което много добре знае какво иска, постига го обаче не с брутално действие, а с изтънчена интрига. Тих и дебнещ героизъм. Абсолютно, тотално различен от "булдозеровия" героизъм по плажовете на Малибу. Директен, прям, нетактичен по американски. Докато интригата във френския двор е цялата същност и съдържание на дейността, то край морските вълни на нея й се обръща най-малко внимание. Пет, максимум десет минути, за да се завърже, след което следва устремно движение, action, тупурдия. Никаква деликатност, нито прикритост; действието започва веднага, без никакво отлагане, юмруци хвърчат, ритници тряскат. Мускулите са главният герой на разказа. Напълно правилно, кой ще ти трае плетенето на умни заговори - възлите се разсичат, не се развързват.
Този "шумен героизъм" плътно е попил в нашето "българско" време. Дотам, че дори по-високите етажи на властта го демонстрират с показно дебелоочие. Сякаш най-добрият начин да властваш е да вдигаш врява, да се биеш в гърдите, на веослушание и всегледание да ревеш като Тарзан. Крясъкът - най-същностен атрибут на властта, гръмовността - най-голямо доказателство за притежанието й.
Точно такова разбиране за управлението съвсем наскоро ни сервира един самозабравил се висш държавен чиновник. Без задръжки, без такт, без тънкост, с амонит и фадроми на абордаж. Типично като холивудски спасител, хвърлил се грубо да върши това, което според него трябва. И дори целта да е благородна ("спасяването от комунизма" например), бруталният начин на нейното постигане ерозира достойнствата й. Да гръмнеш мавзолея не е голямо геройство, по-голямо геройство е да направиш така, че да го забравят. Но за това се иска аристократична сдържаност, която, за съжаление, тук е рядкост. А по-високите етажи на властта видяхме, че хич я няма.


Митко Новков