С дъх на лято и мавзолей

Само журналистите знаят колко мъчително е да бъдеш интересен през лятото. Ежедневието тече между отпуски и количество събрана реколта, с бегъл поглед към неактуални теми, появили се от немай-къде в медиите. В този почти мъртъв за новините сезон, всяко природно явление (може и бедствие), или внезапно започнала стачка са чиста проба късмет. Цинизмът, за съжаление, не е привилегия само на жълтите хроникьори, не и само на журналистите като цяло. Постоянното желание на аудиторията за все повече атрактивна информация е най-плодородната почва за развитието му. Удовлетворяването на това желание трябва винаги да се получава. Независимо от сезона. Независимо от цената за това. И ако нещо не се получи - виновни остават медиите.
Тазгодишното лято е обагрено с всички възможни екстри, които да помогнат kа медиите да го "избутат" през календара. Почти не се усети обективната информационна празнота. Любопитството от затъмнението се превърна от медиите в напрежение, с примеси на страх и очакване. И след като всичко мина по най-строгите природни правила, рискът да се потъне много дълбоко в бездната на новинарската недостатъчност пак се изостри. Защото потребностите на аудиторията от "по-така" истории бяха нажежени до червено. Пак се намери изход. В лицето на атракцията, която спретна БНТ. Въпреки че чудото наистина запълни медиите само за три дни. После дойде земетресението в Турция. И още нещо - решението за бързо-бързото бутане на мавзолея. За природното бедствие медиите нямаха вина, за управленското решение - също. Свободното, загрижено, критично и задълбочено обсъждане на земетресението беше логично - все пак повечето от медиите ни са професионални за географската ни ширина. Пък и крайният цензор, ако го има, е някъде много високо горе в синьото небе.
Докато около мавзолея се проявиха други особености на медиите ни и взаимоотношенията им с властта. Според теориите, медиите не взимат управленски решения, те само ги подготвят в публичното пространство. В случая убеждаването на обществото трябваше да стане постфактум. Искаше се само добро блъфиране, което да внуши на аудиторията, че именно и само тя държи картите с правилното решение. Но както става в завързаните истории и слабите пропаганди, нещата се объркаха. БНР действително се занимаваше с проблема. С измислени и често безсмислени философски и християнски трактовки за смъртта и вечния живот в центъра на София. С позиции За и Против. Скучно е обаче, когато повечето водещи взимат страна. Нахъсано, със свръхенергия да докажат правотата си. Тогава разговорите с тези, които са се осмелили да смятат, че не са за срутването на мавзолея, се превръщат в агресия. Сякаш водещите още не са разбрали, че когато се правиш на обективен, на непукист, тогава събеседникът излиза от равновесие, а аудиторията застава на твоя страна.
Когато сградата не рухна, БНР млъкна. А не беше виновно радиото, че да се срамува. През емисия, през две, на следващия ден то осведомяваше половинчато, че нещата ще се оправят. Едва в следобедния понеделник се появи смислен разговор на Петър Волгин с проф. Никола Георгиев. Но като цяло БНР гузно забрави за потребностите на аудиторията си. Макар че в случая те дори не бяха толкова политически, че да се притеснява. Слушателите просто очакваха нещо грандиозно, което не стана. И искаха да разберат и най-малките подробности защо така се получи. Но БНР така и не успя да ги изрови през загражденията на отцепения район. Аудиторията се разочарова. Лятото все още не е свършило и гаранции, че ще се появят нови теми, които да спасяват медиите, няма.

Вяра Ангелова














От въздуха
подхванато