Актьорът трябва
да е малко егоист


За броени дни в Москва вероятността да се добереш до някое екранно величие е дори по-малка, отколкото да видиш усмихнат митничар на летище "Шереметиево-2". Но благодарение на Василка Бумбарова на мен ми се случи. При това не с кого да е, а със самия Сергей Маковецки - един от т.нар. "4 М" на днешното руско кино, разговор с когото публикувахме миналата година в превод от руски (вж. "Култура" бр. 50 от 1998 г.).
Маковецки подрани за срещата в Дома на киното с десет минути, ухилен и ведър, за разлика от повечето си филмови персонажи. Предупреди веднага, че не пие и отрупа масата с вкусотии, кафе и минерална вода.

Геновева Димитрова и Сергей Маковецки в Москва
- Не пиете, значи. Открай време ли?
- Какво говорите? Обожавам вкуса на добрата водка. Или на "самотното" уиски - без лед, без сода, просто уиски... Пиех, пиех, дори издържах много. Но не съм бил нито алкохолик, нито дори пияница. Имах си желязно табу - никога преди спектакъл или по време на снимки не съм близвал и глътка. Но прекрасно си гуляйджийствах - по ден, два, дори три...
- Така наречените запои?
- Не, непрекъснато се започваше отначало. Грубо казано, след тежката нощ махмурлук нямаше, а просто се отваряше нова бутилка. Тоест подходът към пиенето е съвсем друг. По едно време се замислих дали не мога да мина и без пиене - ей така, без никакви сигнали за болести. Просто усетих, най-вече на сцената, че след пиене запасът от енергия не ми стига. Особено по време на гастроли, когато след всяко представление те чака банкет. Едва ли не всяка вечер. Защото по принцип, ако човек не пие изобщо, хората си мислят за него, че или е болен, високомерен или "зашит". Не вярвам на никакви други ходове, освен на собственото желание да се откажеш.
- Кога престанахте да пиете?
- Преди около три години. Дори не смятам дните, както правят мои познати. Една от тях например обявява всеки път, когато се видим: "Не пия две години, четири месеца и петнадесет дни". И разбирам как се измъчва, горката, как интуитивно се надява скоро да падне забраната и да си пийва отново. Смятам, че човек сам трябва да се справя, въпреки че какво ли не се случва. Е, ако се наложи, мога да пийна чаша прекрасно вино или изискан коняк, но толкова.
- Изглеждате изключително нормален човек за звезда от вашия калибър.
- О, много ми е приятно да го чуя.
- На мен пък ми е още по-приятно да ви наблюдавам.
- А какво всъщност имате предвид?
- Ами толкова сте естествен, засмян, непринуден. И не изглежда да е поза... И тъй като тук, в Русия, системата на звездите е мощна, но по-различна от холивудската, бих искала да чуя мнението ви за живота между звездността и нормалността...
- Смятам, че между звездността и нормалността все пак има граница. Или поне би трябвало да има. Защото стават странни неща - ако звездата е недостъпна, това предизвиква раздразнение: "Гледайте го, колко е ва-а-а-жен! Колко е ве-е-е-лик!" Но пък тогава човекът/звездата е защитен/а. Всичко, разбира се, опира до характера: някой се затваря до пълна недостъпност, дори интервюта не дава. И това несъмнено предизвиква интерес. И когато най-сетне излезе от черупката, оказва се, че е просто надут балон. Аз пък съм човек комуникабелен. И все се наблюдавам, и все се питам: докъде мога да си позволя? Защото когато се държиш прекалено свойски и позволиш да те потупа някой си по рамото, онзи мигновено губи интерес към теб: "Че той е наш човек, бе, съвсем като нас!" Разбирате ли, това са според мен двете крайни степени на затвореност и отвореност при нашите звезди. Убедил съм се в това от собствените си експерименти в непозната компания. Звездата не бива да пие със своята публика. Странна работа е тая, но е заложена в човешката природа - най-любопитно ти е това, което не можеш да докоснеш. Нека ви разкажа виц. Руснак попада на необитаем остров, прощава се с живота, но изведнъж към него някой плува - не някой, а самата Клаудия Шифър. Поживели те заедно седмица, две, месец. Изведнъж Вася се натъжил. "Какво ти е, Васенка?" "Виж какво, Клава, обуй моите панталони." "Ама защо?" "Моля те". Обула тя панталоните. "Клава, облечи ми ризата". Облякла тя ризата. "Прибери си русите коси". Прибрала ги. "Клава, нарисувай си с въглен мустаци". Нарисувала си тя мустаци. Погледал я той, погледал и рекъл: "Братче, чукам самата Клаудия Шифър". (Смях.) За какво му е цялото това вълшебство, ако не може да го сподели... Всеки артист си има игра. Разбира се, при нас тя е доста по-различна от тази на холивудските звезди. Там например задължително се движат с охрана - иначе е невъзможно. И на мен тук ми харесва, когато си вървя с някого просто така, а случайните минувачи си шушукат: "Маковецки тръгнал с бодигард". (Имитира ситуацията. Смях.) Без умора повтарям на младите актриси: ако нямате вечерна рокля, намерете си; ако нямате огърлица, намерете си - по-добре приятелките ви да се пръскат от завист, отколкото да се успокояват, че изглеждате обикновена като сива мишка. Нека си мислят, че всичко ви е наред. Някои актьори така се заиграват, че понякога сами си създават легенди.
- Вие самият кога се почувствахте звезда?
- Аз лично до ден днешен не се чувствам звезда.
- Добре, кога почувствахте, че за публиката сте звезда?
- Някъде от началото на 90-те, а иначе в театър "Вахтангов" играя от 1980-та. Ужас, скоро ще станат двайсет години, как бързо лети времето. Не съм оставал без работа - и в театъра, и в киното, а бях неизвестен. Не ме пускаха в Дома на киното, защото нямах карта! А тя ми беше необходима, за да вляза в ресторанта. Водех съпругата си и се молех като просяк да ни пуснат. Когато най-сетне получих заветната карта, вече никой не ми я искаше. Някъде през 1991-ва, когато Роман Виктюк постави "М. Бътерфлай" в Москва, като че ли станах популярен. Никога не съм мислил за това, но господа журналистите непрестанно ме тласкаха към този въпрос: "Защо именно през 90-те? Защото се промени самото време ли?".
- Може би са били нужни вече нови лица?
- Нали ви казвам, и в театъра, и в киното имах зад гърба си достатъчно звездни роли... Например жандармеристът в "Майка" на Панфилов - ролята не беше голяма, но имах две големи сцени и много спокойно арестувах болшевиките. Героят ми ги ненавижда до смърт, но се държи изключително акуратно - харесваше ми да си играя с начина, по който вади перото, мастилницата и изведнъж така поглежда Ниловна, че... Моят син до ден днешен казва за тази роля: "Ама че характер".
- Той на колко години е?
- На 20.
- ?!
- Ами аз съм роден през 1958-ма, защо да нямам голям син? Това е нормално, съвсем нормално.
- Да се върнем към началото на 90-те. Вие самият как си обяснявате бума от роли в театъра и киното, който ви превърна в явление?
- Смятам, че тогава дойде времето, на което му пасна моето умение - нещичко да остане неизговорено, да няма размахване на пръст, да създавам ролята си, оставяйки многоточие, да пресъздавам всеобщата разсеяност... Смятам, че така е трябвало да стане. Ако ролите ми през 90-те бяха дошли по-рано, едва ли би било същото. Можех и да не се справя. Страдах наистина, защото примерно искаш да играеш Моцарт, а ти дават... слепия музикант. През 1989-та дори отслабнах петнадесет килограма, за да играя Моцарт в "Моцарт и Салиери", очите ми грееха като половин лице, толкова бях изпусталял, бях млад, сияещ и изведнъж - слепият музикант. Но всичко се развива, както си му е редът. Дойде новото време и аз бях подготвен за него.
- Навярно и ролите от 90-те нямаше да съществуват през 80-те.
- Да, да, как ли пък не щяха да допуснат "М. Бътерфлай" или "Шостакович" например...
- Доста рядко се усмихвате на екрана, за разлика от живота.
- Нима?
- За първи път ви гледах в "Прорва" на Иван Диховични. Там бяхте покъртителен "стоун фейс".
- Много добър филм! Обичам го.
- Според мен е малко неравен, но вие в него сте направо поразителен - застинало лице, бушуващ поглед, отмерени жестове...
- О, благодаря! Страшно исках да получа тази роля. И когато Диховични ме покани и ми даде да чета сценария, рекох си, че мога да изиграя и Степан, и Василий, но все пак тази роля беше най-добрата: крачка надясно - идиот, крачка наляво - мерзавец. Болезнена, гранична ситуация. На другия ден отивам, казвам, че сценарият ми е харесал много, а Ваня отвръща: "Искаме да ви поканим за ролята на..." Пауза. "... на Приятеля". Извиках. Вече си я бях избрал. По принцип обичам да играя мъже в гранични стиуации. Обичам да хулиганствам пред камерата.
- А как се отнасят към това режисьорите?
- Тези, с които съм работил, ми се доверяват. А те са сред най-добрите в руското кино: Абдрашитов, Балабанов, Муратова, Хотиненко, Прошкин, Тодоровски, Диховични, Урсуляк, Панфилов, Титов, Филатов...
- При Никита Михалков не сте играл.
- Той си има свой актьорски отбор. Все пак ми се струва, че съм негов тип актьор, че ако бяхме се срещнали в "Незавършена пиеса за механично пиано", който обожавам...
- Аз също. Според мен това е най-добрият филм на Михалков.
- Всеки път, когато го гледаме, се възхищавам на начина, по който е пресъздадена тъгата на 35-годишния Платонов - такава мъка, такава самота, а филмът не предизвиква безутешност, след финала ти остава приятен вкус, като от скъпо вино... Та, струва ми се, че ако с Никита Михалков се бяхме срещнали в добър, голям филм, имам чувството, че бих го "чул", бих му се доверил. Най-сложното в професията на актьора, който работи с различни режисьори, е да умее и да слуша, и да се самосъхранява, а не да се разтваря съвсем. Актьорът трябва да е малко егоист. Длъжен е да "влезе" в стила на режисьора, разбира се. Затова много обичам предварителните разговори - лаком съм да чуя думите на режисьора, за да проумея какво предлага. А дали се чувствам комфортно или не - това е друг въпрос. Има режисьори, с които от самото начало ми е дискомфортно - не можеш да го усетиш, прекалено умен е за теб. Но, слава Богу, има и такива, като гореспоменатите, с които е рай да се работи. Да оставим, разбира се, това, което после влиза в ролята и за което не е мислил нито сценарист, нито режисьор, нито самият изпълнител - тайнството на импровизацията. Уверен съм, че във всичките ми роли има по нещо от самия мен и това лесно може да се извади, та дори да е без думи. И навярно то е магията, с която приковаваш интереса на някакво поколение, а друг твой колега, не по-малко талантлив, не предизвиква никакви емоции. И въпросът не е само до майсторство, умение, лицедейство - по-скоро е нещо лично, да не говорим за същност, че е гръмко, но очите, очите - те са твоите, с тях гледаш на света, променят се заедно с теб самия...
- Що се отнася до вашите очи, те са един от най-полезните ви актьорски инструменти на екрана - големи и присвити, дълбоки и пронизващи, жестоки и тъжни...
- Обичам да правя всичко с минимални средства. (Смях.) Трябва да ви призная, че след четиридесет филма и двайсет главни роли, след толкова и награди и заглавия, от които в никакъв случай не се срамувам, като "Макаров", "Пиеса за пътник", "Три истории" или френския "Цигулката на Ротшилд" на Едгард Катерински, където изиграх Шостакович и на екрана, всеки път се изненадвам от видяното на екрана свое изпълнение... Между другото, именно в "Цигулката на Родшилд" за първи път в историята на киното руски актьор изиграва Шостакович, а никой от нашите разпространители не го купи - този тип кино не ги интересувало. Представяте ли си, унгарци, естонци говорят и пеят на руски и това не било интересно?! С този филм бяхме в Локарно, в извънконкурсната програма, пред екрана под небето седят седем хиляди души, ако прибавим и съседните кафенета - осем хиляди; излязох на сцената, дори ги приветствах на италиански, защото реших, че така е редно, а от екрана струи руска реч, звучи музиката на Шостакович. Почувствах неизразима гордост. И колко родни журналисти имаше там? Само двама: Сергей Шолохов и съпругата му Татяна Москвина. Филмът много им хареса и те после направиха прекрасно предаване по телевизията в рубриката си "Тих дом". След това телефонът ми прегря от въпроса къде може да се види този филм - никъде. Честно казано, не съм някакъв патриотичен патетик, съзнавам какви ги вършат в държавата, но зазвучи ли руският химн, когато нашите побеждават в спорта например, си се гордея истински... Доста се отклоних от темата за очите, но ужасно се изнервям всеки път, като се сетя за този случай.
- На фестивала на руското кино "Кинотавър" в Сочи миналата година изпълнението ви в "За изродите и хората" на Алексей Балабанов остана без награда, но затова пък през януари т.г. получихте за него "Златен овен".
- Да, това е награда на критиката. Досега беше част от "Кинотавъра", а вече е национална награда на кинопресата.
- Престижна ли е тази награда?
- Важна е, но най-престижната все пак е "Ника" - имам една за "Макаров", а сега останах само с номинация, пак за "За изродите и хората". Тук се опитват да сравняват "Ника" с "Оскар", но не бива, неправилно е. "Оскар" си е местна, американска награда.
- Местна, местна, ама световна.
- Да, разбира се, защото именно американците са измислили киното, носещо пари. Те са го превърнали в империя. Затова всеки знае западните артисти, следим биографиите им, ролите им... Аз например знам всеки филм, в който се снимат Джак Никълсън или Мерил Стрийп, защото ги обичам, а те изобщо и не подозират за моето съществуване.
- А навярно това си е техен проблем, а?
- Ами да, да ме знаят. (Смях.) Шегата настрана, те са наистина номер едно за мен в киното.
- Те влизат в днешната анкета на 25-те киноактьори на века, публикувана във в. "Комерсант".
- Мен има ли ме?
- Не.
- Има ли изобщо някой руснак?
- Не. Няма ги и Де Ниро и Ал Пачино... Но пък присъстват Мери Пикфорд, Лилиън Гиш, Рудолф Валентино, Грета Гарбо...
- И у тях, и у нас има огромно количество талантливи актьори. Не се наемам да анализирам кои са по-добрите. Друг е въпросът за умението да превърнеш киното в империя.
- "За изродите и хората" реализира ли печалба?
- Не знам.
- Изобщо има ли филмът зрителски успех?
- Не знам. Струва ми се, че тук го показват много рядко. Нито една от телевизионните компании в Русия не го купи. Според тях е много добър, но е малко опасен, защото предизвиква негативни емоции. Не мога да разбера тези опасения - за мен филмът е гениален и като стил, и като жанр, и като звучене. Не знам защо хората си мислят, че това не е филм за любовта. Тъкмо обратното е. "За изродите и хората" показва какво става с човека. Балабанов може и да не се е стремял към това, никога не е споделял, но става дума именно за вътрешното движение на човека, за задействането на механизми, които дори не сме предполагали, че съществуват у всекиго от нас. И садизмът, и мазохизмът, и странната любов - това сме ние. Но всичко е направено като оживяла стара фотография.
- В едно интервю Никита Михалков признава таланта на Балабанов, но оспорва нравствеността на филмите му.
- Бог да съди Никита Сергеевич - защо Балабанов да не прави, каквото си иска? Той е изключително талантлив. В "Брат" създаде просто нов герой.
- Да, гледахме го в София. Неговият герой е страшно обаятелен, но и доста страшничък.
- Именно - не умее нищо друго, освен елегантно да убива. Не разбирам защо се дразни Михалков. Изобщо всичките тези заявления за съдбата на руското кино ми се струват твърде съмнителни. Изобщо какво означава националното кино? След като самият Михалков се бие в гърдите, че снима национално кино, защо в "Сибирският бръснар" 70 на сто от репликите са на английски език? Да не говорим, че по времето на Александър III е бил на мода френският. А тук и пъдарят говори на английски.
- Гледахте ли "Сибирският бръснар"?
- Все още не. Знам, че трябва, затова и все отлагам. Но ще го гледам непременно - при това в кино, а не на касета. Първото гледаме на филм предпочитам да е на широк екран. Повтарям ви, всичките тези разсъждения за спецификата на националното кино са продиктувани от нечисти помисли. Балабанов е много фин, тънък художник, той има право на свой мироглед, точно както и Кира Муратова. Тя има право да се отнася към хората така, както са заслужили - и към децата, и към старците... Та дори и към животните. Преживяла е толкова много, да е жива и здрава. Дори не от нея самата знам за сложната й съдба след "Дългите раздели" - как са я отлъчили от киното, как е работила в библиотека, как не са й подавали ръка, и въпреки това се е съхранила... Ето, сега и Балабанов. В "За изродите и хората" показва изключителна, пределна откровеност - не лична, естествено. Въпреки че във филма спокойно човек може да открие какво обича и какво не обича самият той - например ненавижда морков със сметана, а моят герой непрестанно хрупа морков; обожава Петербург и го показва красив, застинал, незаселен... Прекрасно разбирам, че "За изродите и хората" е Балабановото предизвикателство. Дори по вариантите на заглавието можем да проследим това: първо беше "Пътуването забранено!", после "Тихи хора" и накрая "За изродите и хората". И когато мой приятел започна да се пени, че филмът е гениален, но пошъл, или по-скоро мерзък, аз го контрирах: "Какво би казал, ако беше отишъл да гледаш "Тихи хора?" И той се предаде: "Прав си, акцентът щеше да е съвсем друг". Та Балабанов наистина провокира. Но талантливият режисьор има право на всичко, некадърният - на нищо. Все пак киното не е животът, нали.
- Филмът беше показан миналата година в Кан, в "Петнайсетдневката на режисьорите". Как мина там?
- Страхотно! Имаше три прожекции с претъпкани зали. Веднага го купиха французи. Изобщо, както казва продуцентът му Серьожа Селянов, филмът има прекрасна екранна съдба в чужбина. У нас вървеше в кино "Домът на Ханжонков" и дотам. Вече излезе на касети.
- Купих си я. Ще я гледам в София. Успяхте ли да видите филма на Герман "Хрустальов, колата!"?
- Да, миналата година в Кан. Изгледах го до края, тъй като пред мен цял ред напусна. Честно казано, едва издържах. Това не е естетическа оценка, разбира се. Когато светнаха лампите, бях потресен от усещането си - аз, в страхотния тоалет на Клод Белучи. Тъй като филмът на Герман беше в конкурса и съответно в голямата зала на Двореца, трябваше да мина по Канската стълба. И аз поех, облечен от Клод Белучи в суперкостюм. Но не ме пуснаха, защото бях без папийонка...
- Там продават.
- Именно, отидох и започнах да обяснявам, че съм актьор, че това е моят тоалет, че папийонката ще ми стои като на свинче звънче, но бяха непреклонни - купих си я, сложих си я върху връзката, минах по стълбата, свалих я и я пуснах в джоба. Клод Белучи така беше подбрал нюансите на блейзера, ризата, жилетката и връзката, че по-шик не можех да се чувствам. Той много обича киното и руските актьори. Когато се срещнахме, ме попита бил ли съм и преди в Кан. Отговорих, че ми е за първи път. "Не е възможно! Аз съм ви виждал!". Обясних му, че филми с мое участие са идвали, но не и аз. Незабравимо преживяване е фестивалът в Кан. Нечовешки хубаво е усещането, че целият град работи и диша за киното: господа в смокинги на опашка за билети; тълпи от фенове в очакване на звездите; фестивален механизъм, отработен до последния винт, а не като някои наши фестивали - напъват се да докажат, че са необходими... на самите себе си. А, да, на всичкото отгоре бях закаран с мотопед до Двореца и добре, че стана така, защото иначе нямах шас да се добера до лелеяната стълба. Представяте ли си, с тези дрехи, развени на мотопед! Незабравимо.
- Да се върнем към "Хрустальов, колата!"...
- Извинете ме за отклонението, но наистина това са доминиращите ми асоциации, свързани с него... Филмът на Герман навярно е много сериозно произведение, но поне на мен ми се струва, че стилът му е демоде. Може би греша, може би нищо не разбирам от кино, но такива наситени кадри, въздействащи като преса, вчера може и да са били гениални, но днес... Да не говорим, че самият той вече е правил такова кино, при това наистина гениално, в "Моят приятел Иван Лапшин" или още по-преди в "Проверка по пътищата". "Хрустальов, колата!" мен лично ме измъчи. Не емоционално, а физически. На моменти ми ставаше противно. Струва ми се, че Герман е преминал границата. За какво са му толкова много сакати в кадър? За да ни докаже, че по онова време Русия е била до такава степен осакатена? Може и така да е, но за да ми въздейства емоционално това, оставете ми поне миг за фантазия, оставете ме да си поема въздух! Съзнавах, че трябва да съпреживявам, а останах напълно безучастен. При това знаех сценария, бях на проби за този филм, дори си мечтаех за ролята на журналиста, която после изигра Ярвет-младши. Герман тогава ми каза: "Съзнавам, че ролята е за вас, но на мен ми трябва западен артист". Разбрах го - западняшки очи са му нужни. Ние може и да си приличаме, но се различаваме във всичко - по погледите, по свободата, дори по стойката. Това е въпрос на среда, възпитание... Неведнъж съм се сблъсквал с този проблем. И напълно разбирам защо Герман взе чужденец. Но филмът не ме хвана, да не говорим за чудовищния звук... А аз наистина отидох, за да го подкрепя, не само защото помнех своето собствено състояние в Локарно, а защото искрено се вълнувам за колегите си. Особено пък в Кан. Още повече, много обичам Герман. Навярно филмът трябва да се гледа повече от един път. А аз не искам.
- Кой чуждестранен филм ви е направил най-силно впечатление напоследък?
- За съжаление, рядко ходя на кино. Може да е грях, но не съм гледал все още и новите хитове - нито "Спасяването на редник Райън", нито "Влюбеният Шекспир". Все се каня. И досега си спомням, че след "Списъкът на Шиндлер" имах чувството, че ще ми се пръсне сърцето. Много ми хареса "Английският пациент". Както и "Мостовете на Медисън".
- Навярно заради Мерил Стрийп?
- И не само - хареса ми как разиграват историята. А, много ми хареса английският "Време за мъже"! И, срам не срам, май за нищо по-ново не се сещам. И това не е, защото примерно съм много зает - не, за кино имам време. А не отивам. Но обещавам, ще наваксам.
- Случвало ли ви се е, когато се подготвяте за роля, да се вгледате в огледалото и да си кажете: "Бих искал да изглеждам като Хъмфри Богард в "Казабланка" или като Ал Пачино в "Серпико" например? С други думи, улавяли ли сте се, че посягате интуитивно към някакви модели?
- Не, никога не съм се стремил да изиграя нещо като някого някъде. Дори подсъзнателно мисля единствено за своите роли. Когато чета сценариите, дори не се налага да гледам в огледалото, а си мисля какво днес мога да дам от любимия себе си и доколко тази роля ми е интересна. Друг е въпросът, че когато готвим някаква сцена, понякога ни хрумва да си направим подарък от някой крупен майстор. Например, нямахме финал за "Патриотична комедия" и предложих на Хотиненко да цитираме края на "Градинарят" - актьорът не може да произнесе фразата си и започва да се смее, титрите вървят, той се залива от смях и нищо не може да изрече... Така и стана. Понякога сам си слагам "шапчица" а ла Джак Никълсън в "Полет над кукувиче гнездо", но никога не съм и помислял да му подражавам. В последно време непрестанно ме сравняват с Джеръми Айрънс, казват, че помежду ни има нещо общо. А най-удивителното е, че ние сме играли едни и същи роли...
- Вярно, "М.Бътерфлай" - вие в театъра, а той в киното.
- И Хумберт Хумберт в "Лолита" - пак аз в театъра, а той в киното. Често се шегувам, че сме изиграли едни и същи роли, но с различни хонорари. Защо пък някога да не ни съберат в общ проект, би било интересно. Няма значение дали на сцената или на екрана. Независимо от твърденията, че си приличаме, ако ни разгледа човек внимателно, ще открие, че сме абсолютно различни: Джеръми Айрънс е висок, аз съм чипонос, но явно има нещо отвътре...
- Навярно меланхолията в погледа...
- Много е забавно. Когато тук дойде филмът "Лолита", и режисьори, и актьори ми повтаряха, че през цялото време не ги е напускало усещането, че гледат мен. Та едва ли не преживях московската премиера на "Лолита" като собствена. (Смях). По-важното е, че сме играли едни и същи роли - той там, аз тук. Това вече не е случайно. Пък може и да се срещнам някой ден.
- Имате ли актьорски приятелства?
- Хм... Замислих се. Не мога да кажа, че ни свързва велика дружба поне според моите разбирания - да споделяш всичко, да звъниш по всяко време, да изливаш болката си в кухнята... Не, нямам такива приятели. По-скоро ни свързват топли отношения. Аз лично към всички се отнасям добре. Пък и не мисля, че актьорите могат да бъдат истински приятели помежду си. Неизменно съществува съперничество, съществува рингът, на който, естествено, се стремиш да си победителят. Още повече, ако си на фестивал и дават награди. Ако нямаше награди и звания, славно щяхме да си живеем - да вписват на всеки в трудовата книжка "Благодарности!" или пък на всеки да раздават по рубла - би било още по-шик.
- Според статия, която четох за филма "Мама" в "Известия", днешните звезди на руското кино са сведени до "4 М": Маковецки, Меншиков, Машков и Миронов.
- Само фамилията ми е спомената, така ли? Значи, да не го купувам.
- Както искате, но там пише, че само Маковецки от звездните "4 М" отсъства в "Мама".
- И го замества Мордюкова! (Смях.) Ако искате да съм още по-нагъл, според мен в руското кино има само "1 М". (Смях.) Да, да, така е в момента - нас четиримата ни цакат като козове в белота.
- Играли ли сте заедно с Меншиков?
- В някакъв древен филм през 80-те, казаше се "Полоса препятствий". Олег играеше главна роля, а моята беше малка. Вече съм забравил този филм. Никога не сме поподали заедно в кадър.
- Играете ли в театъра?
- Да, с пълна сила в родния "Вахтангов". В няколко спектакъла. Задава се "Отело".
- За Отело или за Яго се готвите?
- Режисьорът Марчели иска да играя Яго. Казват, че имал невероятна трактовка. Не знам, още не сме се виждали. Нямам търпение да се срещнем и да разбера за какво става дума. Интересна работа, аз чета страшно много пиеси - и нови, и класически, но все става така, че постановките не се осъществяват. Така се разминах преди време с Хамлет. Много се бях запалил, но по-възрастните колеги убедиха Михаил Улянов, че това не било интересно днес. И постановката, чийто режисьор щеше да е южнокореец, падна. А щяхме да сме направили нашия "Хамлет" преди Щайн с Евгений Миронов и преди Стуруа с Костя Райкин. Но какво да се прави, провидението ме лиши от тази роля... А може би защото аз самият някак си не я исках кой знае колко. За мен не е важна толкова пиесата, нито дори ролята, а как днес се произнася "Да бъдеш или да не бъдеш", къде е акцентът. И когато режисьорът ми предлага Хамлет или Отело и предизвиква у мен див интерес, тогава се залавям. Общо взето, към работата си се отнасям спокойно. Но все ми се струва, че от нашия "Хамлет" можеше да излезе нещо. Английски драматург, южнокорейски режисьор, руски актьори - нещо като коктейл "Молотов". Пък ако беше събран в час и четиридесет минути - блясък! Днес дългите спектакли не са нужни на никого, според мен е лудост да си изгубиш шест часа, гледайки театър. Макар че веднага ще се опровергая - аз самият съм гледал толкова дълго представление, което минава като миг.

17 април 1999 г.

Разговаря Геновева Димитрова



Непринуден
разговор
със Сергей
Маковецки