Михалков
 отвръща на удара
Кадър от "Сибирският бръснар"
За "Сибирският бръснар" на Никита Михалков се шумеше и гърмеше далеч преди да бъде завършен. Разнесе му се славата на най-скъпия филм в историята на руското кино с бюджет над 40 млн. щ.д. (предишният рекорд принадлежал на "Война и мир" на Сергей Бондарчук). За създаването на "Сибирският бръснар" бил осигурил пари уж самият Черномирдин (в битността си на министър-председател). За достоверността му Михалков загасил дори петолъчката на Кремъл (за първи път след 1941-ва)... И в България още преди две години отекна част от тази слава - попаднали в Прага и студия "Барандов" по време на павилионните снимки на "Сибирският бръснар", Карин Янакиева и Евгений Михайлов разказваха за видяното въодушевено, респектирани от постановъчния размах и желязната дисциплина на снимачната площадка.
По-късно стана ясно, че рекламната стратегия за "Сибирският бръснар" на руската продуцентска къща "ТриТэ" на Михалков и френската "Camera one" на Мишел Сейду е изпипана до последния детайл с много пари и блясък: от цял брой на "Premiere", посветен на филма, през одеколона "Юнкерский", създаден по рецепта на самия Михалков, и шала "Сибирският бръснар" на Hermes, та до премиерата на филма в кремълския Дворец на конгресите с водка "Русский стандарт", произведена специално за случая.
Така че още с пристигането си през април в Москва нетърпеливо се втурнах към киноцентъра на "Красная Пресня". Филмът вървеше вече трета седмица, но само в три киносалона и тарапаната беше обяснима. Прожекцията е от 21 часа. Още на входа от монитора връхлита Михалков в едър план - запис на телевизионно ток-шоу. Говори напевно - с цялото обаяние, на което е способен, и с цялото високомерие, което притежава - за националното самосъзнание, самочувствие, за особеностите на руската душа, за православието, за завистта и любовта... Водещата, нахакана иначе девойка, почти не се дорежда до думата. Той владее ситуацията. Непоколебимо. Посетителите се скупчват пред монитора, по-жадни за поредната порция имперска проповед, отколкото за чаша вода в кафенето след изтощителната априлска жега.
Криволиците, възходите и паденията на същата тази руска душа Никита Михалков е изследвал, интерпретирал, идеализирал и иронизирал във всичките свои предишни филми - "Свой сред чужди, чужд сред свои", "Робиня на любовта", "Незавършена пиеса за механично пиано", "Пет вечери", "Няколко дни от живота на И. И. Обломов", "Роднини", "Без свидетели", "Очи чорние", "Урга" и "Изпепелени от слънцето". И независимо дали съсценарист му е Александър Адабашян или Рустам Ибрахимбеков, дали разказва за руснака в Русия или в Монголия, дали екранизира Чехов или Володин, дали в кадър е Юрий Богатирьов, светла му памет, или Елена Соловей, дали зад камерата е Павел Лебешев или Вилен Калута, дали пуска "Любовен еликсир" или "По върховете на Манджурия", дали разказва за аристократи или сталинисти, дали самият той е на екрана или не, филмите му се възприемаха като елегантни, артистични, макар и неравностойни предизвикателства срещу грубия трафарет на соцреализма. Независимо дали бяха страдалци или догматици, дворяни или шофьори, кинаджии или селяни, любовници или съпрузи, наивници или негодници, генерали или присмехулници, героите му преодоляваха на екрана такива психологически трусове, че атмосферата на иронична печал приковаваше зрителските емоции като фина паяжина, от която обаче измъкване няма. Това, което се случваше във филмите на Михалков, сякаш нямаше чак такова значение, колкото начинът, по който той го пресъздаваше. И най-делничния детайл превръщаше в уникат; и най-незначителния жест - в метафизичен код; и най-прашния ъгъл - в олтар на радостта от киното-игра... Руската душа във филмите на Михалков се скиташе с цялото могъщество на славянската си неукротимост и през колизиите й във времена и пространства преоткривахме не само нея, а и собствените си житейски нагласи.
Когато за първи път щурмува Запада с руско-италианския "Очи чорние" (Награда за мъжка роля на Марчело Мастрояни от Кан '87), Михалков разочарова повечето от верните си поклонници на Изток заради рекламно-карикатурното представяне на Чеховия свят пред света. Когато за втори път атакува Запада с руско-френския "Урга" ("Златен лъв" от Венеция '91, "Феликс" за най-добър филм през годината, "Ника", номинация за "Оскар" за неанглоезичен филм), Михалков очарова и най-бетонните си врагове с филигранния артистизъм в обиграването на експортния сюжет а ла Чингиз хан и националистичното послание (вече е с Ибрахимбеков и с продуцента Мишел Сейду). Когато за трети път щурмува Запада с руско-френския "Изпепелени от слънцето" (Голямата специална награда на журито от Кан '94, "Оскар" за неанглоезичен филм), Михалков разбуни задрямали негодувания срещу заниманието му с темата, но предизвика и нескрити възторзи заради мащабността на внушенията и болезнено-ироничната интерпретация на сталинизма (независимо от полуусмивките към нарцистичното автоцитиране на атмосферата от "Незавършена пиеса...").
Михалков не скри дивото си разочарование от журито в Кан, дало "Златна палма" не на него, а на Тарантино за "Криминале". Затова пък на церемонията по раздаването на "Оскар", с дъщеричката си на рамене, той благодари на Академията с достойнство. Още не бяха отшумели страстите около мълвата за президентската му кандидатура и по - времето, когато беше съветник на Руцкой - Михалков замести академик Лихачов като председател на Руския културен фонд. А от май 1998-ма е председател на Съюза на руските кинематографисти. Видимо наедрял, побелял, оплешивял и смръщен в сравнение с едновремешните си харизматични изкусители Альоша Устюжанин от "Сибириада" на брат му Андрей Михалков-Кончаловски, Андрей от "Гара за двама" или Паратов от "Жесток романс" на Елдар Рязанов, Никита Михалков е все още достолепен красавец, макар и на близо 54. Но вместо хулиганската усмивка, изпод мустаците му изскачат само патетичните фрази на говорителя на имперското руско мислене, за какъвто сам се е провъзгласил - заради древното си дворянско потекло, заради бетонното си самочувствие, заради невероятната си енергичност... В Русия Михалков е популярен почти колкото футбола, но като че ли феновете му са повече от тези на "Спартак" (М). Е, има и клетници, които си позволяват да го презират или да не го забелязват. Тях той се прави, че не забелязва, но им отмъщава с неуморимо медийно присъствие или с успеха на "Сибирският бръснар" - с него бе открит тазгодишният Кан, с него ще се открие и "Любовта е лудост" във Варна.
Най-сетне филмът започва. Трае 3 часа. Седемдесет на сто от репликите са на английски, а руският текст се чете от самия Михалков. Недвусмислена е амбицията му да атакува Американската филмова академия, за да подреди още статуетки до "Оскар-"а на "Изпепелени от слънцето". И нещата не опират до единия английски език, разбира се. Още повече, че звукът на Dolby SRD е перфектен.
Никита Михалков и Рустам Ибрахимбеков са написали сценария десетина години преди премиерата на "Сибирският бръснар" (по идея на самия Михалков). Оказва се, че далеч преди да ни тресне сълзливостта на "Титаник" или да ни изопне национализмът на "Спасяването на редник Райън", те са конструирали своя проект според жалоните на холивудския блокбастер - сърцераздирателна мелодрама, разказана в два времеви пласта (1885-та и 1905-та) и в две държави (Америка и Русия), декорирана с многолюдни масови сцени и величествени пейзажи. И през цялата тази двойственост - уникалността на руската душа с цялата й гордост, страстност, жестокост, задръстеност, величавост...
1905-та. Америка. Интериор. Прозорец. Огледало. Жена в гръб. Пише. Гласът на Михалков пояснява, че е писмо...
Океан. Военна база. Портрет на Моцарт. Войничета и техният командир. Той, простакът, не знае кой е Моцарт и, естествено, мъсти за невежеството си на собственика на портрета. Наказанието е тичане с противогаз (?!). Онзи хуква. И без гласа на Михалков се досещаме, че е син на жената в гръб...
1885-та. Русия. Влак. Купе. Жената с писмото, но вече анфас, т.е. по-млада - американката Джейн (Джулия Ормонд) с "Ана Каренина" от Лев Толстой в скута. Внезапно връхлитат юнкери в отпуска. Сред тях е Андрей Толстой (Олег Меншиков). Очите на американката и руснака се срещат. Полуусмивки. Любов от пръв поглед...
Москва. Юнкерското училище. Началникът генерал Радлов (Алексей Петренко) е витален, строг и тъп. Подопечните му младоци непрестанно се възползват от особеностите на неговия нрав. Следват гегове, заимствани от нямата комедия...
Междувременно узнаваме, не без помощта на Михалковия глас, че мисията на Джейн в Москва е много отговорна. В ролята на дъщеря на американския авантюрист Макрекън (Ричард Харис) тя трябва да обае руската Комисия по технически нововъведения и да му помогне да сбъдне заветната си мечта - задействане на изобретената от него парна дървосекачка в девствените сибирски гори...
Юнкерското училище. Кабинетът на генерала. Във връзка с изпълнението на задачата Джейн се явява там, обайва го без напън, изпраща амурни стрели към непослушния Андрей (той й ги връща облещено), застъпва се за него пред шефа...
Кремълският площад на Масленица - езически празник на простолюдието, по време на който всички пият, свирят, въргалят се в снега, подават си гърбините за бой и мазохистично цвилят... Генералското епикурейство е в своя апогей - водка след водка, мъжествеността му запращява и, за да се изкара още по-велик пред американката, подгонва нещастен циркаджия, дегизиран като Наполеон...
Юнкерското училище. Бал. Излъскан до блясък паркет, върху който десетина минути се нижат смехотворни пируети. Този път заемките са от Братя Маркс, но преекспонирани...
Юнкерското училище. Всички са въодушевени, строени и изнервени. Пристига самият Александър III (Никита Михалков), яхнал бял кон и гушнал сина си Михаил. Повелява на юнкерите да обичат родината. И се оттегля...
Домът на Андрей. Беден. С истеричавата му майка (Марина Нейолова) и влюбената в него слугиня Дуняша (Анна Михалкова). Родителски тиради. Идва Джейн. Отива си. После пак идва. Най-сетне се целуват. Тя разкрива пред Андрей цялата истина за себе си, която неизбежно включва психологическа травма заради инцест. Дуняша става свидетел на тяхната страст. Страда...
Юнкерското училище. Нощна свада. Андрей е ранен. Добричкият капитан Мокин (Владимир Илин) се опитва да потули нещата. Андрей е настанен в лазарет. И там с хитрост го посещава Джейн...
Юнкерското училище. Младежите репетират "Севилският бръснар". Андрей играе Фигаро... Мечтае за Джейн, която вече е отвъртяла всички бурми в главата на генерала. Макрекън е близо до заветната цел...
Домът на Макрекън. Малък, но красив. Генералът идва да иска ръката на Джейн, пред входа се сблъсква с Андрей, повлича го след себе си, дори му повелява да прочете писмо до любимата му на глас. Докарват го до ситуация а ла Сирано дьо Бержерак...
Театър. Висшето общество на Москва начело с императорския син Михаил и великия княз Алексей Александрович (Евгений Стеблов) е сбрано за премиерата на "Севилският бръснар". По време на представлението - нещо като травеститска буфонада, горещата кръв на Андрей кипва при самодоволния вид на омразния генерал, седнал до любимата Джейн. Младежът размахва сабята и връхлита върху съперника си като побеснял Тарзан. Суматоха.
Улиците на Москва. Обречени на сибирска каторга се тътрят отчаяно в своите окови и сиви дрехи. Тълпата ги изпраща с възгласи и ругатни. Сред тях е Андрей. С вдигната глава. Ситуацията недвусмислено препраща към сталинските лагери...
Гарата. Джейн се лута по перона в търсене на Андрей. Локомотивът запуфтява. И без да отвръщам поглед от екрана, виждам "Летят жерави" и трескавата Вероника на Самойлова...
Сибир. След години. Парната дървосекачка на Макрекън е задействана. Вековни стволове се срутват. Природната хармония е разрушена. Американецът ликува, сибиряците се дивят на чудото като на железен Кинг Конг...
Село, близо до събитието. Джейн пак се лута - пак търси Андрей. Влиза в къщата му. Няма го. Оглежда наоколо. Зад вратата се е спотаила онази, същата Дуняша - с едната ръка стиска бебе, с другата размахва сърп, а за полата й се е залепил по-големият син. Храбрата рускиня охранява семейството си от американката-натрапница...
Малко по-късно брадясалият Андрей и отчаяната Джейн се разминават, без той да подозира, че е посял руско семе отвъд океана.
1905-та. Америка. Войниците. Младежът продължава да тича с противогаза. Не се отказва, докато командирът не склони да изкрещи пред всички: "Моцарт е велик композитор!". Гордата руска душа надвива американската сила. Джейн пътува с кола към сина си, за да му признае истината за неговия корен...
Неподражаемите сибирски гори се извисяват въпреки посегателствата на чуждата цивилизация. Сякаш са изскочили от "Сибириада", само дето отникъде не се пръква Вечният дядо...
Стотиците зрители в големия салон на "Красная Пресня" хлипат, а от очите им свистят искрите на великоруския шовинизъм. И страдат, и вярват във величието на националния си дух - въпреки бедността, въпреки отчаянието, въпреки НАТО дори. Ако през цялото време в "Спасяването на редник Райън" Спилбърг изтиква на преден план непобедимостта на американското знаме, в "Сибирският бръснар" Михалков отвръща на удара с имперски апотеоз на руското достойнство, при това в Америка.
Филмът наистина е създаден с умопомрачителен постановъчен размах - екстериорите са снимани в Сибир, Москва и Португалия (американските епизоди), а интериорите - в Прага. Участват около 250 актьори и няколко хиляди статисти. И всичко това е показано отчетливо на екрана - вижте, че и ние можем да снимаме мащабно, пищно, разточително... Камерата на Павел Лебешев фиксира лакомо всеки жест или мимика на героите, достолепно се спуска по диплите на роклите или се стрелва към кубетата на църквите. Изображението по дефиниция е лъскаво, пъстро, спретнато - от време на време напомня руската живопис от XIX век, по-често препраща към рекламната фотография, а най-често към стерилния перфекционизъм в картинката на холивудските суперпродукции. Няма и нюанс от виталната живописност на визията, реализирана от същия оператор в "Незавършена пиеса за механично пиано" или "Няколко дни от живота на И.И. Обломов" например.
В "Сибирският бръснар" участват много звезди. Но блясъкът им се оказва тенекиен заради отказа от сериозна драматургия - почти никой, с изключение на Алексей Петренко, Анна Михалкова и самия Михалков, няма какво да играе отвъд бутафорията. Дори за уж съдбовните, прокълнати чувства между Джейн и Андрей по-скоро се досещаме, отколкото виждаме или чувстваме - и двамата актьори стоят като диреци и само очите на Меншиков проблясват понякога с френетичен заряд. Няма и помен от страховития актьор в "Изпепелени от слънцето" или "Кавказки пленник" - дебелият пласт грим, с който са покрити двадесетте години повече върху лицето на Андрей, вероятно е изострил до кръв суетата му, заради което лицето на Меншиков изглежда като откраднато от музея на мадам Тюсо. Джулия Ормънд пък изобщо не разбира за какво става дума - кипри се, усмихва се като овехтяла кукла и като че ли бръчиците й са най-истинското нещо в поведението й...
Всъщност всичко в "Сибирският бръснар" - от фараонщината до наивността, е впрегнато желязно в юздите на Михалковата воля за блокбастер. Все едно да обвиняваме Джеймс Камерън, че страстите в "Титаник" са псевдо, след като филмът разрева половината свят.
Михалков знае къде и защо се цели. Направо улучи десятката - четвъртият му щурм на Запада се оказва с двоен ефект: там са респектирани, у дома са очаровани. Който не е гледал "Незавършена пиеса...", "Урга" или дори "Изпепелени от слънцето", разбира се. Или който си пада гигантоман. Парадоксът е, че филм като "Сибирският бръснар", абсолютно лишен от душа, се превръща в част от митологията за руската душа. Михалков умее дори и това.


Г. Д.