Асен Аврамов, снимка Виктор Викторов
Искам
да напиша
опера

Провокиран монолог на Асен Аврамов

Когато правехме политическото кабаре, комунистите тъкмо сдаваха властта и имаше някакво колебание в обществото как адекватно да се реагира от страна на занимаващите се с култура. Имахме сериозни проблеми. Работехме в Смолян и директорът на театъра искаше да спре кабарето, защото не знаеше как ще реагира местната комунистическа управа. Така или иначе, стана хубаво представление. Една година след това гостувахме няколко пъти в София в Малък градски театър "Зад канала". Понеже бе направено като политически пътуващ театър, то се игра на много сцени из страната. Разбира се, беше доста по-християнско от сегашните политически акции. Цензурата беше силна и най-дребните неща изглеждаха много смели. Политически вицове, намеци за политически фигури започнаха да се появяват по-късно в студентското предаване "Ку-ку". По-късно този вид политическа пародия и сарказъм се срещаха по-често.
Сашо получи предложение да направи пиеса на Жари - "Татко Юбю". Това беше вратата, през която и двамата влязохме в театъра. Започнахме да обмисляме заедно, бяхме много близо като творчески търсения. Направихме анонс на пиесата, започнахме да правим колаж от текстовете, да събираме, да строим музикалните конструкции. Работата напредна много, но Сашо получи сериозно предложение за главна роля във филма "Сирна неделя" и останах сам. За да не загине идеята, Борислав Чакринов, по онова време директор на театъра "Зад канала", пое от Сашо правата на адаптацията и продължихме да работим заедно. Написах много музика за този спектакъл, после ни поканиха в Париж на гастрол в център "Помпиду" и по този повод направих още музика. Амбицията ми и тогава, а и сега е да се занимавам с модерна оперна (вокално-театрална) музика. "Татко Юбю" стана като театър-опера, опера в театъра или нещо подобно. Всички партии се изпълняваха от артисти. Оркестърът също беше от артисти. Имаше арии, ансамбли, песни - около 300 страници музика.
___
По мое време нямаше проблеми студентите в консерваторията едновременно да учат и да работят. Това беше една от причините да не се чувствам изолиран от истинското живеене на културата. И у нас, и по света е така - кастово участие на хората в съответната област. Разбира се, че децата на музикантите, които стават добри музиканти (защото някои не стават), много лесно навлизат в професионалните среди. Техните бащи и майки врят и кипят в такива контакти. Така децата първо опознават хората, а после и работят с тях. Когато бях много малък, до 9 часа ми позволяваха да стоя на купоните у нас. Идваха Панчо Владигеров, Васил Казанджиев, Марин Големинов... Слушаха се симфониите на Онегер във великолепното изпълнение на Чешката филхармония, авторски изпълнения на Стравински и др. Това за мен и другите деца беше естествена среда. Както беше обичайно след концерт да отида в гримьорната да поздравя диригента, който за голяма част от публиката бе звезда... Следвайки в консерваторията, участвах в концерти на филхармонията. Професор Добри Палиев искаше да ни вкара в реалния музикален и професионален живот. Свирил съм с Пловдивската филхармония, със Софийската... Бях 20-21-годишен, чувствах се като загубен в гората, но колегите и диригентът ми помагаха. Що се отнася до моите лични проекти, имах няколко веднага щом влязох в консерваторията. Първият беше концерт - дует с ударни инструменти с колежка, която сега е някъде по света (Весела Костова - най-добрата на ударни инструменти). В този концерт имаше няколко мои произведения, които написах специално за случая. Да напиша музиката, да издействам разрешение от консерваторията, да се осигури зала - моят професор ме поддържаше - всичко това ми хареса по принцип и започнах да го правя. Тогава имах и един маниакално грандиозен проект - с мой приятел, който свиреше на орган, и Весела. С нея свирехме на два големи комплекта ударни инструменти, разположени в двата края на сцената. По средата имаше роял, върху чиито струни свирехме като на ударен инструмент. Имаше един огромен там-там, много голям японски гонг, също в средата на сцената, орган, електроника, микрофони, балет, специално осветление. Един мой приятел - Иван Тонев - оператор и режисьор, тогава още студент във ВИТИЗ, направи концепцията за осветлението. Мила Искренова направи хореографията. Може би трябваше да продължа по-настоятелно със самостоятелните си проекти... Сега щях да имам по-голям опит в проектирането на представления, в правенето на спектакли, инициирането на много неща. А аз по едно време спрях да правя това и сега ми тежи, защото се чувствам много ангажиран към чужди проекти и спектакли. Личните ми проекти и личният ми живот остават на заден план. Не изпитвам удовлетвореност, а по-скоро тежест, защото в крайна сметка човек има желание да бъде свободен. Работейки по този начин, аз ставам все по-ангажиран и несвободен.
---
Много хора ме познават като безсъвестен, неизпълняващ планове, закъсняващ. Имам ужасен характер, карам се с хората, с които работя. Не мисля, че начинът, по който действам, е маниакален, но съм много прецизен, обичам да изпипам всичко до най-малката подробност. Обичам съвършенството в която и да е област. Разбира се, онази степен на съвършенство, което човек може да си представи. От тази гледна точка почти никога не съм удовлетворен от резултатите. Не знам дали съм съвестен, но при всички положения се чувствам натоварен от отговорността. Когато приема да работя някаква работа, като видя крайния резултат и какво правят другите участници, ми се струва, че се натоварвам повече с отговорност, отколкото си заслужава. Човеците не се променят кой знае колко. И сигурно нямаше да представлявам това, което съм, ако можех да подхождам безотговорно към нещата, които върша. Наистина страшно много ми тежи, като че ли нямам вече никаква свобода. Много години работя в театъра, макар да изглеждат малко като бройка - реално от 1991 г. "Татко Юбю" е правен тогава. За 8 години съм реализирал повече от 70 постановки - театрални, няколко телевизионни и няколко игрални филма, три балета. Впечатляващо е повече като количество, отколкото като качество.
---
Аз харесвам финансовите въпроси. Нещата се изясняват чрез финансите. Известно е, че съм най-скъпо платеният театрален композитор в България. Всички театрални директори и мениджъри, когато говорят с мен, казват, че трудно могат да си позволят да ме наемат, защото съм много скъп. Да, действително получавам най-високия бюджет за музика, но това не винаги означава най-висок хонорар за музика. Например музиката за "Бурята" съм записал със 70 души оркестър. Няма театрална постановка, записана с толкова голям оркестър. Музиката за "Спомен за една революция" и "Дон Кихот" е записана също с оркестър от 70 души. По тази причина наистина бюджетите ми за музика са големи, но това още не значи, че аз вземам многото пари.
Понеже работих едновременно "Дон Кихот" и "Спомен за една революция", можех да събера двата бюджета и това бяха 4000 долара, което за 1994-95 г. бяха страшно много пари. Обикновено театралните директори си представят хонорара за музиката в рамките на 500 000-600 000 лв., което е около 350-400 долара. Хонорарът на режисьора - 1000 и 2000, а за най-скъпо платените до 3000-4000 долара. За музиката на един спектакъл, а не хонорара на композитора, си представят разход до 500 долара. Спрямо тези хонорари театралните режисьори наистина получават много, но аз смятам, че те трябва да получават много повече, защото те са авторите на целия спектакъл и реално работят 3-4 месеца върху него. Един добър режисьор може да обмисля идеята си, докато я превърне в творба, с години, понякога дори десет, но не по-малко от една. От тази гледна точка, когато човек получи 2О00 долара за една година и я разбие по месеци, получава се заплата от 180 долара. Не можеш реално да си творец на високо ниво, ако получаваш 180 долара на месец заплата. Какво да правиш с тях? Да не говорим за композиторите в театъра, които също работят много. Ако наистина искат сериозна музика, а аз знам, че има много сериозни творби за театър по света, тя не се пише за пет дена. А какво са 250 долара за цялостна музика?! От тях като извадим разходите, които композиторът прави, за да запише тази музика - за музиканти, за студио, за някакви консумативи, какво ще му остане?
И за да могат да живеят с парите, които им дават, театралните композитори непрекъснато снижават обема и нивото на музиката си. Получавайки 250-300 долара за музика, те не изхарчват нито долар за запис. Всеки композитор разполага с някакъв инструмент и свири на него - пиано, китара, електронен инструмент (тези отвратителни електронни инструменти) и произвежда музиката си като бисквити. Изхарчва около 150 лв. за ток за своя синтезатор и така взема 250 долара хонорар. Това снижава много качеството на музиката, не дава възможност за нищо сериозно. Тогава за какво я правят? По-добре да се закрие целият театър и музиката за него. Няма никакъв смисъл да се прави катедрала от картон.
Три типа музика за театър се прави у нас. Единият е бедната, евтината музика. Не само защото за нея се дават малко пари. Тя е евтина като резултат, бедна на идеи, тя се прилепя към театралното представление. Няма какво да крия, аз не харесвам тази музика. Много хора, които ме познават, а и аз ги познавам, могат да видят себе си в това изречение. Това е музиката, която връща театъра 30-40 години назад, тя по никакъв начин не дава нищо на съвременния театър и не може да е съвременна, независимо че може да използва някои съвременни интонации и може да бъде малко по-естрадна или по-попмузика. Но това не е ярка музика; това е полумузика, която прикрепят към полуспектакъл и се получава полупроизведение. Друг тип театрална музика правят някои известни попизпълнители. Тя може да бъде великолепна и да не е непременно театрална, но е много модерна, съвременна. Имам предвид Дони, Стефан Вълдобрев, Мариус... Тяхната музика идва вън от театъра, витална е, модерна е, носи съвременен дух, който харесвам. Третият вид музика за съжаление аз, поне засега, колкото и да наблюдавам, не виждам някой друг освен мен да прави. Вторият и третият вид музика са добрата, същинската. Първият вид е полумузика. Тя е направена така, че да потъне в представлението. А не е тайна, че аз настоявам да има съчетаване между музиката и театъра, а не музиката да е прикачена към театъра.
___
Сблъсквал съм се с много хора, които казват: "Абе, няма пари, няма пари!". Това признание принизява мащаба на мисленето. Няма пари и затова аз, видите ли, трябва да мисля на дребно. Гарантирам 100 %, че може и с малко пари да се направи ярка, пищна музика. Може и да не се записва музика със 70 души оркестър, както за "Дон Кихот" или за "Бурята", но мога да изкарам на сцената един барабанист с много голям барабан и тимпан и да направя ярка музика. Това няма да струва много пари, но мисленето в дребен мащаб - тук да се направят някакви песнички, там някакво музикално оформленийце, някакви преходчета... Това умалително отношение към музиката е много лошо и пречи на театъра да бъде съвременен. И все пак по-добре е да има повече пари.
Разбира се, освен самия композитор, който мисли на дребно, се намесват и други хора - полуобразовани, получувствителни и полуистински творци. Навсякъде по света има по-малки хора. Понякога те са много приятни и мили. Преди 30-40 г. някои театрални директори, композитори и режисьори сами са започнали да прилагат тази умалителност. Много посредствени хора, които се занимаваха с музика и театър, започнаха да приучват на такова отношение към музиката в театъра.
___
Причината да казвам това и да се чувствам прав се дължи на моя характер и себичност. Опитвам се да отстоявам тази позиция. Човек трябва да бъде максимално субективен в мненията. Когато настъпи смъртта му, той ще отговаря пред Страшния съд от свое име. А ако не е действал от свое име, тогава какво ще отговаря? Да си субективен е опасно. Можеш да сбъркаш в поведението си, но може и да не сбъркаш. И по-добре е да провериш дали ще сбъркаш, отколкото да се притесняваш дали ще сбъркаш или не. Така целият ти живот ще премине в непрекъснато колебание кой си, какъв искаш да си. Аз мога да "чуя", че съм сбъркал, мога да се вслушвам. Дано и другите да мислят така за мен. Не съм самонадеян, но съм себичен. За работата ми повече се говори. Смята се, че съм най-добрия по чисто механичен принцип, направил най-много постановки. Нещо като Макдоналдс - всички знаят, че го има навсякъде, но не се коментира толкова дали е добър или лош ресторант. Голямото количество произведения, които съм написал за театъра и киното, е наложило името ми, но малцина знаят точно какво правя и реално усещат чувствителността, която придава моята музика. Имам само една награда - "Аскеер" през 1997 г. Приятно е някой да следи и оценява какво правиш. Съществуването на Академията е много важно, според мен. От една шега, закачка, тя се превърна в истинска Академия. Оценките й взеха да придобиват особена важност в театралните среди. Работещите и обичащите театъра не бива да се чувстват неприятно изненадани от "порастването" на детето Академия в налагащ вкуса и оценката си авторитет. Човекът на изкуството е чувствителен и, най-общо казано, иска да бъде обичан, оценяван, признаван.
___
С няколко приятели имаме студио за музика за кино, радио, телевизия, видео - Arts Digitals Studio. Това е едно капиталистическо предприятие, с конкретни търговски и капиталистически изисквания. Производството ни има инвестиционна програма, стратегия...
В предприятието Аrts ние искаме да сме от страната на добрите. Искаме то да работи като модерно студио, като предприятие, което да печели, да е с европейска атмосфера, да е прецизно в изпълненията си, да е по-различно. В студиото направихме първите пълни дублажи на детски анимационни пълнометражни филми на "Туенти сенчъри фокс", "Уорнър брадърс", "Колумбия" и др. Превеждаме ги, адаптираме ги, каним артисти за озвучаване - в тях има песни, които се правят на български. Така тези филми стават български продукт. Човешкото присъствие в тях става българско. Работихме върху "Принцеса Анастасия", озвучен в САЩ от Мег Райън и други звезди. Това е продукт от областта на високата киноиндустрия. Работим за една видеокъща - "Александра груп", която е представител на тези големи американски къщи, а също и с други. Клиентите ни са известни във филмовата и видеоиндустрия. Досега сме озвучили на български много видеофилми. Екипът, който работи върху "Принцеса Анастасия", е от 65 души - хор, солисти, артисти, моите сътрудници.
Подобни неща преди се правеха от държавни предприятия, не беше задължително те да печелят, защото се прилагаше механизмът "социална поръчка".
А това, което ние правим, е чист бизнес, чиста търговска сделка. От една страна, американската компания продава касетите си у нас, българският представител "Александра груп" разраства своята видеоимперия, от друга страна, ние получаваме пари за това. А откъде идва печалбата, принадената стойност? Този продукт може да бъде направен добре, но може да бъде направен и зле. С една и съща печалба. Ние го правим добре! Работим предимно детски филми, защото при тях това е наложително за пълноценното и лесно възприемане на произведението. Децата не могат да четат субтитрите, не разбират английски и за тях е изключително важно да чуват репликите на български. Детето не може пълноценно да преживее удоволствието от историята, ако някой му превежда и описва случващото се. Така се улеснява и обменът на култури. Намирам това производство, което е чист бизнес, за много важно по отношение на образованието и възпитанието и на чувствителността. Това е пак принадена стойност, но с друго измерение. Аз вярвам, че това, което правим, ще даде резултат след време. Много съм вложил, за да изградя необходимите точни взаимоотношения с "Александра", за да разберат, че е важно да се правят добри озвучавания. Един сътрудник на Джордж Лукас беше у нас за финалната част на озвучаването на български на "Анастасия". Дойде в студиото ни, присъства на последното смесване и финалните монтажи, записа на една песен. В няколко интервюта за български и чужди вестници той каза, че от създаването на оригиналната версия на анимационния филм "Принцеса Анастасия" досега са направени 28 адаптации на различни езици. Българската е най-добрата. И това не е казано от любезност. От българска страна, за съжаление, никой не обърна никакво внимание на направеното от нас, като че ли нищо хубаво не се е случило.
___
Лично не познавам нито една знаменитост. Е, като стигна до Кан, до Холивуд... И ако стане случайно... Аз съм притеснителен човек, няма да отида да се представя. Работя си нещата по начина, по който смятам, че трябва да се правят, пиша си музиката... Що се отнася до личността ми, тя се разделя на две главни части: личността, която произвежда, която работи технически, и вътрешния ми кръг. Не бих отишъл да се запозная с някого, ако нямам конкретни въпроси към него. А ако някой ходатайства за връзка между мен и някой друг, бих говорил, ако имаме общи човешки теми. Случи се така, че мои приятели започнаха да ме уговарят да се срещна с Майкъл Наймън. Казах, че не желая, защото съм убеден, че нямам технически въпроси как прави това или онова, както биха го питали журналисти, например. Аз съм достатъчно чувствителен като човек и музикант, за да мога, слушайки неговата музика, да разбера как той прави едно, второ, трето. Техническите въпроси биха имали стойност, ако много искам да разбера какво и как работи, би ли ме поканил при него на работа поне за шест месеца, за да видя как записва музиката си, как работи с музикантите, с певците си, как си търси текстовете, да живея близо до него и да наблюдавам творческия процес. Но дори да успея да навия такъв човек да се съгласи на този вариант, аз нямам средствата да го направя. А и вече възрастта ми не ми позволява да се чувствам като ученик, като студент, за да мога да "загубя" половин година. Имам мои неща, които трябва да движа, да напредват.
А иначе колеги уредиха срещи за интервю с Майкъл Наймън само за три издания и за мен. Отказах да правя интервю, защото не съм журналист и нямам журналистически въпроси към него. Казаха ми, че приел да говори с мен като с колега. Срещата ни беше приятна, говорихме за неща, които ни интересуват. Това, че по някакъв начин се занимавам с минималистична музика, или че моята музика е близка до минимализма, не ме сближава толкова много с Майкъл Наймън, защото мисля, че като чувствителност сме абсолютно различни, особено в последните ми неща, в музиката към "Квартет" например. Там има една техническа близост - минимал мюзик с ротационни мотиви. Като чувствителност той е материалистичен. А аз по-скоро в реализацията си съм материалистичен, обичам големите материи, големите материали, които да се строполят на едно място, за да образуват някаква сграда. Но намирам, че понякога моята музика е много по-сантиментална от неговата.
Разбира се, музиката на Майкъл Наймън в никакъв случай не е някакво редово събитие в културния ни афиш. По принцип минималистичните композитори са утилитарните класически композитори. Излизащи от областта на класическата музика, те успяха да дадат нова територия на съвременната публика, в която да се слуша класическа музика. Най-голяма привързаност към класическата музика има Арво Пярт, а най-малка - Филип Глас и в този смисъл той не е особено сериозен като минималистичен композитор. Ако се изразя като футболен коментатор, Майкъл Наймън заема средна позиция с това, че, от една страна, музиката му е мощна като саунд, тя звучи почти като попмузика, от друга страна, не само използва класически мотиви и интонации, тя е класическа вътрешно, не стара обаче. Смятам, че той има произведения, които съвсем се отделят от попмузиката или утилитарната музика и са класически. Мисля, че го интересува материалното признание, не паричното, а конкретното. Впрочем той много говори за това, че композиторите са добре платени. Но и Майкъл Наймън изпитва огорчение от режисьорите, от публиката, която като че ли не се интересува от музиката към филма, която го доизгражда. А няма защо да се огорчаваме толкова, защото продуктът в крайна сметка за съвременния човек се представя именно в своято визия. И ако сме недоволни, трябва да започнем да се занимаваме с визия, а не с музика.
Познавям и други големи композитори: Енио Мориконе, Нино Рота, композиторът на "Криле на желанието" Юрген Книпер... Когато бях малък, харесвах много музиката към филма на Олтман "Три жени"... Харесвам Арво Пярт, който също е минималистичен композитор; Стравински с неговата ирония, с вътрешната му мащабност; Лигети, Берио, модерните композитори, бароковата, старинната, предбарокова музика, ренесансовата, Моцарт... Ползвам етническа музика, звученията изобщо - вятъра, вълните... Всяка музика дава хляб за писането на музика. Композиторите се изразяват със звуци, а не просто с тонове и мелодии.
Обичам да рисувам, да пиша, но сега нямам време...
___
Парите за музика са инвестиция в нов продукт. А печалбата от него невинаги означава пари. Това е възпитание на публиката, език, някакъв стил, нов човек, нова звезда, която се ражда. Не бива да се прави сметка, че са получени 7 млн. лв. и трябва да се върнат 7 млн. лв. Много често не се връща нищо, но след 5 години имаме един добър режисьор, един композитор, двама артисти и един нов език в театъра. Това ще бъде много по-голяма печалба. Трябва да се разбере и оцени точно какво означава инвестирането в културата. Много искам правителството ни да разбере, че България има нужда от Златен век, че трябва да се инвестира в културата, независимо че икономиката ни е много зле, че няма големи възможности. Ако това не се прави, може да дойде време да живеем в икономически развита страна, в която няма да можем да си поемаме дъх, защото няма да има никаква зеленина, никакво изкуство. Трябва не да се дават подаяния от време на време, а реално да се направи структурната реформа, да се промени манталитетът, да се работи занапред, а не на парче. Знам как във Франция на държавно ниво подкрепяха Жан-Мишел Жар, който е истински бизнесмен.
___
Последните години в театъра се появиха представления, в които виждам, че има живот. Разбира се, театърът и киното се различават много и най-големият "живот" е в киното. В България няма пари за кино и затова творците търсят повече изяви в театъра. През последните няколко години има мощна тенденция към филмов вид на театралното пространство, извън игровия театър, който се развива вътре - визуално това е като кино.
С доста режисьори съм работил. Със Стоян Камбарев направихме "Три сестри" и "Времето и стаята". Работил съм много с Борислав Чакринов, Сашо Морфов, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Пламен Марков и Явор Гърдев. С Теди Москов сме много добри приятели, но не сме работили заедно. В киното съм работил с Николай Волев. С Борето, Грети и Иван съм направил по еднакъв брой постановки.
Сега се занимавам със "Стъклени топчета" на Иван Черкелов, с "Пясъчният часовник" на Георги Дюлгеров, с първия комичен телевизионен сериал на Николай Акимов "Клиника на третия етаж", готови са три серии, заснета е четвъртата и се монтира. Тринадесет серии трябва да са готови до края на септември. От края на октомври те трябва да са на екран по една серия седмично. Може да се направят 30 серии, ако имат успех. С един приятел имаме телевизионен проект, който няма нищо общо с културата и изкуството.
Ако трябва да правя нещо, което не е свързано с театъра и киното, то ще бъде образователна телевизионна поредица, в която става дума за акции, фондови борси, за това как се инвестира на борсата и т. н.
___
Обичам много да пътувам. По Коледа със съпругата ми бяхме на гости в Рим на нашата приятелка Милена Кънева. Около 40-50 дни в годината гледам да не съм в София, обичам морето, ходя в Балчик или на юг. Тази година обаче може би няма да мога да изляза извън София. С Борето Чакринов се опитваме да направим "Татко Юбю" в Бургаския театър съвместно с операта, с оркестър, хор и солисти. От края на август ще започнат репетиции със солистите на хора, оркестъра на операта, балета и т. н.
"Татко Юбю" беше култово представление в онези доста мрачни години, когато го правихме за първи път, беше един особен "театрален цирк". Има малък риск, но дано стане. Татко Юбю е опера комикс и на мен много ми се ще, ако успеем да го направим като опера комикс.
С Георги Тенев направихме компактдиск и касета на саундтрака на "Квартет" и може би сега ще направим един компактдиск и касета на един аудиоораториален проект по "Сънят на Одисей". Махнахме обаче текста на Мюлер и остана само този на Георги Тенев. Нарича се "Атолът", в известна степен има отношение към войната в Югославия и изобщо към войните. Този проект работим съвместно с БНР. Искам още да направя подборка от нещата, които най-много харесвам и смятам за най-добри. Ако сега трябва да кажа, май че ще е "Юбю", защото харесвам комиксите. С Иван Добчев правихме в Народния театър "Дантон" и аз много харесвам тази наша съвместна работа. Спектакълът се игра твърде малко, но музиката бе с голям обем. Харесвам си някои песни, музиката, която направих за "Бурята", за "Квартет" - много ми е близка. От всичките ми работи досега философското ми усещане към света е най-точно намерено в една ария там. Другаде не съм успявал така точно да го направя. Като цяло харесвам работата си в "Апокриф". Това е музикално-театрален спектакъл, в който музиката не е музика, говорът не е говор. Когато обсъждахме в началото идеята за "Апокриф" с Маргарита Младенова и Иван Добчев, искахме да намерим този звук, който хората са чували, преди да започнат да разбират понятията, преди да ги изгонят от Рая. На много места в спектакъла има усещане за акустическата същност на света. Харесвам и един балет, който направихме с Георги Арнаудов - "Пресичане на пространството" - постмодерен полистилистичен колаж между негови и мои творби и др.
Искам да напиша опера. Липсва ми сюжет, либрето на нещо модерно. Но търся, а може и нещата да дойдат сами.
Нещата, които съм правил досега, започват да ме консервират в една черупка. Преди време можех да си позволя да не правя нищо. А сега ме обзема страх, че няма да успея да направя нищо от планираното, че няма да стане добре, че няма да успея да го запиша... Времето ме тегли, влачи и аз не мога да спра. Вярно е, че музиката дава възможност да се излезе извън времето. По много странен начин тя, която се развива изцяло във времето, пресъздава микромодели и макромодели на времето и много рядко се движи в самото време.
___
Ако ме поканят в Холивуд да пиша музика, ще отида с голямо удоволствие. Там теренът за работа е много голям. Но нещата, които аз правя, нямат нищо общо с Холивуд и не биха могли да имат. Впрочем, ако случайно някой ме покани в Холивуд, много бързо ще ме изгонят оттам. Има и втора възможност, аз да се науча да бъда като другите там. Но в продължение на девет години не съм се опитвал нито веднъж да направя нещо като в Холивуд - масово, утилитарно. Правенето на музика в Холивуд е доста незабележимо. Ако искам да печеля много пари, може би ще трябва да опитам, но не знам как. Винаги съм разглеждал нещата така - човек трябва да има много пари, за да може да прави нещата, които иска без пари, да може да си го позволи. Аз действително получавам много пари за работата си, но и харча много, за да работя в театъра. Музиката, която съм написал за "Квартет", е с висок бюджет. След като изплатих хонорари на оркестър, хористи и т.н., аз "спечелих" 150 000 лв., т. е. това е моят хонорар за музиката за "Квартет".

5 юни 1999 г.
Монолога провокира
Маргарита Гочева