Милчо Левиев. Снимка Виктор Викторов     Разговор
    с Милчо
    Левиев

Пренатоварен
с музика


- Г-н Левиев, бягство или завръщане е музиката за вас?
- Не знам дали съм бягал от музика, защото, за да се завръщам, би трябвало да бягам. Понякога професионалният музикант, особено на моята възраст (62 години), получава пренатоварване от музика. Имам периоди, когато не съм така добре настроен към нея, както обикновено съм. Но не бих счел, че това е бягство.
- Във връзка с "американския" ви музикален период - кой пръв ви подаде ръка в Америка?
- Може да сте чували името Дон Елис. Той беше първият работодател, който ме покани там. Сега, за съжаление, вече не е между живите. Беше гениален творец и аз имах невероятния късмет да свиря в неговия оркестър. Това не беше бигбенд, а именно оркестър от двадесет и двама души, имаше струнни инструменти и т.н.
- Как открихте педагога в себе си?
- Това е труден въпрос. Известно е, че човек се учи цял живот. Аз на моите студенти и ученици им казвам така: "Единствената разлика между мен и вас е, че на мен ми плащат, а вие плащате..." Плащане не само в смисъл на пари, а време, труд, нерви. Обаче музиката е една жива материя, която, подобно на езика, непрекъснато се променя.
- Това ли сближава музиката с театъра?
- Всички изкуства са близки едно с друго. В случая музиката се използва като част от театъра. В оперния театър, да речем, тя е вече главен компонент.
- А театърът в музиката?
- Интересен въпрос. Има театър в музиката, защото тя не само се слуша, но и се гледа. Най-хубавата музика не е консервираната в запис, а точно тази, която се слуша в момента. Може да се запише на лента, върху диск или с лазерен лъч, но това вече е едно минало. Същото е, ако сравните театъра с киното. Последното е "замразено", докато в театъра всяка нощ се играе различно. Макар че текстът на Шекспир винаги е един и същ. Или, да вземем класиката - един цигулар ще изсвири вечерта концерт на Брамс по един начин, а на другия ден ще бъде с ново чувство.
- Вие преподавате не само в Южна Калифорния, но и в България. Срещате ли трудности в тази своя дейност?
- В момента преподавам на хонорар в университета на Южна Калифорния, но само от време на време, тъй като често ми се налага да пътувам. Фактически аз започнах да преподавам първо тук, в България, още след завършването на Консерваторията, когато бях на работа като композитор в Пловдивския театър. И паралелно с това преподавах камерна музика в музикалното училище там. Така че още като много млад имах този опит. Трудността е в това, че музиката е невербално изкуство, което трябва да обясниш пред някого с думи.
- Когато композирате, имате ли видения, образи, сънища или картини, които "задвижвате" в ноти?
- По принцип музиката е абстрактно изкуство, най-абстрактното от всички. Стравински е казал: "Музиката изразява само себе си." Тя е език на емоции, които не могат да се предадат нито с думи, нито чрез визуалните средства. Теоретически казано, композиторът или музикантът не е нищо друго освен "подреждач" на звуци в определена форма, която или се импровизира в момента, или е предварително замислена.
- Как се отнасяте към "закъснелите" награди като признание?
- Най-голямата награда за един музикант или артист е осъществяването на комуникация с този, който не "консумира" (аз не обичам тази дума, както и понятието "консумативно общество"), а комуникира на трансцендентално ниво. Ако можеш, като музикант или артист, да комуникираш истински дори само с един човек и да осъществите духовна връзка, това е вече успех. А наградите са обществени и социални признания. Разбира се, не мога да приемам наградата като нещо ненужно. Но и не мисля, че истинският музикант живее и твори заради награди, слава, пари.
- Преди малко споменахте термина "консумативно общество". Смятате ли, че глобализацията в изкуството може да спаси красотата в света?
- Много интересен и хубав въпрос. Глобализирането носи много обещания и много опасности. А музиката винаги е била интернационално и космополитно изкуство, особено джазът, при това не от днес. Вземете още времето на Бах, а и след това - те всички са се учили един от друг, кръстосвайки италианската, френската и английската школа. Например, Бах е заимствал от Вивалди, Вивалди - от Пърсел в Англия и т. н. Това са съвсем различни култури. Или в по-днешно време, когато вече всички култури се сплитат - индийска, азиатска, европейска, американска, африканска и пр. Така че в известен смисъл глобализация е имало винаги. Но не в такъв мащаб, както днес. Поради простата причина, че средствата за комуникация се развиха в пределна степен, ще се развиват и още повече. Те дори изпревариха това, което си мислехме, че е невъзможно. Опасността е, че изкуството в капиталистическото общество става индустрия, начин за печелене на пари и средство за забогатяване.
- Това е определена политика, от която някои имат интерес?
- Разбира се, разбира се... Тази музикална индустрия (а и не само музикална) е в ръцете на могъщи корпорации, главният интерес на които е печалбата.
- Смятате ли, че тази унищожителна политика спрямо изкуството е навлязла трайно и у нас?
- Да, разбира се. Защото отварянето на системата доведе както хубави, така и опасни неща. По време на така наречения комунистически режим (аз казвам "така наречен", защото това за мен не беше тоталитарен режим, апелиращ към социално равенство, а нещо много по-близко до фашистката идея за общество) имаше една хубава черта. Вярно е, че държавата и партията имаха монопол над изкуството. Но вие сте млад човек и не си спомняте, че от Запад се внасяха само художествени филми, френски или американски. Нямаше ги всички тези пошли работи, които се тиражират сега. Защото знаете, че в едно свободно общество като западното вирее всичко. И най-пошлото, и най-доброто. Пак повтарям, вярно е, че беше диктатура, но имаше по-определено насочване към изкуството. Спокойно бих казал, че не само това, което се показваше и слушаше, а и това, което се правеше, бе на по-високо ниво. Разбира се, в никакъв случай не отдавам тази заслуга на така наречените комунисти. Заслугата е на самите хора, които се редяха на опашки по книжарници, за да прочетат последната преведена книга на Хемингуей, Фокнър или Жан-Пол Сартър. А не като днес, на тези сергии, които са пълни с най-голямата пошлост... Не ме разбирайте криво. И това трябва да се продава. Но след като българинът, а и целият източен блок бе изключително възпрепятстван, сега неизбежното зло е, че трябва да се мине през най-лошите неща на Запада.
- Това част от естетическото ни възпитание ли е или просто неизбежна необходимост?
- В едно общество не може да се говори за нивелирано естетическо възпитание. Възпитанието зависи от функцията на институти като семейство и училище. Но виждате какво става на Запад - децата се стрелят. Защо? Защото няма достатъчно възпитание в семейството поради икономически причини или от бедност.
- А духовната бедност?
- Духовната бедност идва от липса на духовно възпитание. Но не можем да очакваме духовното възпитание да бъде канализирано от държава, партия, мафия и т. н.
- До каква степен съвременният джаз се е комерсиализирал?
- До голяма. Например много неща днес, които минават под знака на Кени Джи, не са никакъв джаз, нито дори духовна музика. Дюк Елингтън каза веднъж, че "има хубава музика и музика от другия вид". Той беше толкова елегантен, че не каза дори "лоша музика". И аз не бих казал, макар че също мисля така.
- Какво ви даде Америка като светоусещане?
- В Америка, която е конгломерат или "Вавилонско стълпотворение", ако човек живее в един град като Лос Анжелис, дори без да пътува много, може да се запознае с културата, в частност музиката, на най-различни етноси. Само там говорят над сто и двадесет езика. И няма нужда да ходиш в Китай, за да слушаш китайска музика - просто отиваш в China Town, където е китайският квартал. Или в Little Italy, където е т. нар. малка Италия, или в еврейския квартал... Аз съм бил в Израел, но вече познавах израелската музика от Лос Анжелис. А тук, в България, нямаше възможност да се слуша нищо израелско, защото имаше скрит антисемитизъм.
- Ако говорим за времето в България преди 10 ноември, с какво е била тогавашната джазпублика по-различна от днешната?
- По време на тоталитарния режим публиката беше много по-непросветена, тъй като имаше "стена". Ентусиазмът беше по-голям, това е естествено. Сега вече почти всички големи джазови музиканти са идвали тук и хората имат възможност да сравняват. Оформя се нова джазова публика, която е по-малобройна от преди (както при класическата музика), тъй като вече не всеки ходи на джазконцерт. А тогава идваха хора, които никога не бяха слушали джаз, просто от любопитство. Покрай всичко, това беше и една специфична форма на протест, понеже джазът символизира свободата. Затова бих казал, че днешната публика е израснала в духовно отношение.
- Кой е най-хубавият ви музикален спомен от тоталитарно време?
- Концертът на "Джаз фокус" - групата, която имахме с Щерев, Петър Славов, Арменчев и Любчо Борисов през 1966 г., в зала "България".
- Смятате ли, че "чистият" джаз като високо изкуство е повече музика за духа, отколкото за душата?
- Може ли, ако съм прав, в отговор да перифразирам въпроса ви: джазът е по-скоро духовно преживяване, отколкото развлечение, каквото е попмузиката например.

Банско, 8.VIII.1999 г.
Разговаря Патриция Николова




Пълният текст
на интервюто
ще бъде публикуван
през м. септември
във в. "Еврейски вести".