Чакане

Чакам пред гише в българското консулство в Берлин за легализация на училищното свидетелство на дъщеря ми.* Пред мен има двама-трима души, но чакането продължава повече от два часа, време, през което служителката се тутка с двама човека пред мен. Разтакаването е невероятно - разговори на служителката с нейната колежка, на която тя помага да върши нейната работа, разговори (съвсем частни) и с други нейни познати, безцелно сноване насам-натам, вътре и навън от стаята, бавно действане с документите, ненужно разпитване на клиента, чудене и маене какво да прави, като че ли няма установен ред за процедиране, или че той е съвсем неясен и оставя повечето на нейно "усмотрение".
Служителката говори с груб, самоуверен, нравоучителен тон, като че ли е сърдита и се кара. Все едно че си малко дете, което нищо не разбира и трябва да бъде поучавано. Или за нещо си виновен. А не е сърдита и не се кара. И тъкмо това е най-лошото - че не е умишлено груба. Просто не знае друго. Не знае, че може (и трябва) да разговаря с обръщащите се към посолството спокойно и любезно. Този тон и тембър на гласа й е непознат - просто не го е тренирала. (Освен повелителния сърдит тон, тя употребява - когато говори с познатите си - и фамилиарно-интимен глас). Но неутралният и любезно учтив тон й е неизвестен. Родна административна култура. Знаеш това и се опитваш да "влезеш в положение" и да не го вземеш персонално. Имаш богат опит с подобно отношение в родината. (Само да не беше това разтакаване и чакане.) Но чужденците-немци не знаят. Те са свикнали с друго отношение от страна на своите чиновници. Любезно и бързо обслужване. Шокирани са (а грубостта на тона е явна и за тях) и макар и да не протестират от разтакаването, помежду си реагират с присмех и презрение. Потъваш в земята от срам, заради нея, заради "българското", с което тъкмо тук (в представителството) идентификацията е пряка.
Първо се вълнуваш и "кипиш" вътрешно. Пристъпваш нервно от крак на крак и правиш нервни движения, хапеш нокти, гледаш строго или иронично, споглеждаш се със съседите и се оплаквате взаимно (но никой не смее да протестира, понеже не знае дали тогава ще го обслужат, а и дали изобщо ще разберат защо протестира). Поемаш дълбоко дъх, задържаш известно време и издишаш. И много пъти така. Мислиш. Проклинаш съдбата, че си се родил българин - в страна, където всеки чиновник (и не само чиновник) може безнаказано да те "разиграва" (както се разиграва мечка или маймуна). Където чиновникът се смята за някаква суверенна благоволяваща или не инстанция, а теб за нищо (освен ако не си познат или с протекции, но тогава защо ще чакаш на ред, нали така?). Където нито времето е особена ценност, нито ефективността на дейността. Ако в този момент ти се представи и най-малката възможност да се откажеш от гражданство, без замисляне ще го направиш. Ще си направиш удоволствието да захвърлиш българския паспорт, давайки израз на своето възмущение и на желанието да нямаш нищо общо с подобна държава, от която си се отчаял напълно и окончателно. Но не можеш. Няма с какъв да го смениш.
Накрая "прекипяваш" и се отпускаш. Вече не бързаш. Всичко ти става някак безразлично. Това вече не е търпение, което предполага някакъв интерес и внимание от твоя страна и има граници, а пълно безразличие. Пред теб е цялото време на вечността. Замираш и повече нищо не помръдва в тебе. Изпадаш в пълна пасивност, душевна обездвиженост и някаква тъпа фиксация. Преставаш да се притесняваш дали ще минеш или не до края на "работното" време, преставаш изобщо да мислиш. Все ти е едно. У теб е настъпила дълбока, "философска" и екзистенциална резигнация. След време започваш да гледаш весело и някак иронично - като незнаещи и нетърпеливи деца - онези, които са след теб и все още са припряни и се ядосват. Чувстваш се като мъдрец пред тях. Те просто не са достигнали твоята степен на мъдрост - разбирането за преходността на настроенията, за напразността на усилията, за безсмислието на нещата, за независещото от човешка, от твоята, воля течение на света. Чакането действа възпитателно. Тренира волята. Възпитава в търпение и примирение. В така необходимите на българския гражданин качества. Понеже, погледнато по-широко, нацията ни е нация от чакащи, нация на опашка (и може би с опашка) - опашкарска нация. Почти всеки човек поотделно чака нещо, и всички заедно също чакаме. Чакаме Чудо.
Идва редът ти. С голямо спокойствие, идващо от помъдряването, излагаш проблема си. Гласът ти е изчистен от всякакво раздразнение и е дори приятен и ласкав. Съчувствено и с разбиране отговаряш на въпросите. Ведро изчакваш, докато служителката се суети наоколо и неколкократно прекъсва работата (лепене на марки, писане и подпечатване) по твоя проблем. С чакане си заслужил да ти се отдели такова внимание, дори си склонен да се обидиш, ако тя свърши работата за по-малко от това на другите време. Накрая благодариш и излизаш. Изпълнен със законно чувство за удовлетворение - след свършената тежка работа. Дори доволен.
________
В психологическата икономика на чакането вече изчаканото време придобива особен смисъл, може би поради необходимостта от осмисляне изобщо - невъзможността да приемем, че постъпките ни са безсмислени. То се осмисля като бонус върху желаното благо. Като че ли когато човек вече е чакал достатъчно дълго, той е създал за себе си някаква "заслуга", която ще му се "зачете", или някакво "предимство", придобил е някакво "право" върху онова, за което чака. Разгръща се своеобразна спирала на чакането, от която трудно може да се излезе. Колкото повече си чакал, толкова по-упорито продължаваш да чакаш, решен да чакаш "докрай" - да дочакаш (въпреки че не знаеш дали и кога ще настъпи този край и дали ще има резултат, който единствено би оправдал чакането). Обратно, страхуваш се да напуснеш "поста си", не желаеш да пропуснеш "реда си" (в редицата) за благото с надеждата, че търпението ти ще бъде възнаградено. Самото съществуване на редица от чакащи пред и зад тебе като че ли демонстрира нагледно смислеността на чакането - не си сам, другите също чакат, дори биха били се радвали ако ти се откажеш, следователно има, трябва да има някакъв смисъл да се чака. Иначе защо ще чакат? Тук осмислянето прави пълен кръг - обяснява себе си със себе си. Чакаш, понеже би било глупаво да допуснеш, че е възможно сам ти и другите около тебе да правите нещо толкова лишено от смисъл.
________
Държавният социализъм - общество на дефицитите (при относително евтини стоки), т.е. общество на наличието на търсене без задоволяващо го предлагане, разчиташе в огромна степен на подобна "опашкарска" психология. Като нареждаше не само реални, но и невидими и въображаеми опашки - особено за жилище и лека кола - при които на отделния индивид бе невъзможно да установи броя на чакащите пред него или да провери спешността на "нуждите" им. (Нека припомним, че редът в опашките се определяше не само от началния момент на нареждането "на опашка", но и чрез "категоризиране" според спешността на нуждите, преценявана от съответни чиновници по начин, който никога не може да бъде проверен от простия чакащ - една възможност за безбройни "вреждания" на "свои хора" или на предложили подкуп.)
Чакането при държавния социализъм бе всъщност гениална тактика на подчинението, на превръщането на индивидите в кротки и търпеливи опашкари. Най-напред понеже се боят да загубят въображаеми блага - нещо, което никога не са имали и за което не е сигурно, че ще го получат. Т.е. хората биват навързвани за въжето на собствените им надежди и мечти, без това да струва нещо на властващите. Второ, чрез тактиките на отлагането на удовлетворяване на потребностите, при което отпусканите на малки "порции" (и дори на други хора) блага обнадеждават чакащите и заздравяват вярата в самото чакане; обратно, започва да изглежда, че при напускане на опашката се "губи ред" и "право" върху благата. По-нататък, струпването на хората на опашка дава възможност да бъдат скарани от онези, които са създали опашката. Чакащите без друго са крайно изнервени и не е трудно едни от тях да бъдат насъскани против други. Накрая, дългото очакване обезсилва волята и прави човек неспособен на адекватна реакция тогава, когато редът му най-сетне дойде. Чакащият е преживявал безброй пъти мисловно момента, премислял е толкова различни варианти, "кипял" е от яд и решителност, но когато най-сетне редът му наистина дойде, той се оказва неспособен да отреагира силно, да мобилизира яда си и дори само да изложи молбата си по убедителен начин. Вместо това застава тих и примирен и вяло говори за предмета на дългото чакане, съгласява се с властите и се оставя лесно да го отпратят. (Не случайно чакането е било прилагано от сталинистките репресивни органи, които са оставяли възмущението на арестувания "да прекипи" и той да започне да преравя паметта си за някаква възможна "вина", докато накрая застане хрисим и примирен пред мъчителите си, в чисто защитна позиция и без мисъл за собствени права.)
Дългото чакане трудно може да се прекрати от само себе си, доколкото човек преминава от състояние на дейна воля в такова на пасивност и "безволевост". То се прекратява само отвън, например чрез прекратяване на работното време, затваряне на учреждението, в което чакаш, свършване на благото и пр. И дори тогава човек някак не вярва, че всичко е свършило и то без резултат.
________
Колко му трябва на човек, за да бъде щастлив? Парче салам и дори само електричество и вода. Само че преди това трябва да му бъдат отнети, и после "дадени". Тъкмо тази житейска истина бе в основата на комунистическото управление. Управление в недоимъка и чрез недоимъка, крепящо се по различни начини върху психологията на недоимъка. И върху идеята за "отнемане" и "даване" от властта.
Една от "добрите страни" на живота при държавния социализъм се дължеше по ирония на самия дефицит на блага и се състоеше в удовлетворенията от малките "победи" при набавянето на някое благо (от салам до лека кола). Както забелязва още в началото на века Георг Зимел, в икономиката на психичния живот интензивността на чувствата (радост, тъга и пр.) е пропорционална не на реалния обект, а на потребността от него и на употребените за добиването му усилия. На бедняка грошът доставя повече радост отколкото нов милион на милиардера; и обратно, загубата на грош по-болезнено го засяга. Обществото на социализма бе общество на големите малки радости, т.е. малки по размер, големи по усилия за придобиване, съответно по радост от тях. Това бе общество на безкрайните молби и борби с разпределящи инстанции, на "ходене по мъките" (напр. при строеж), на чакане по опашки (реални и още по-действените въображаеми опашки за лека кола и апартамент), на всевъзможни спънки и отлагания, които правеха придобивките (психологически) по-ценни. Животът на обикновения човек, на всеки соцподаник беше целево ориентиран и осмислен като "процес на придобиване" на редки блага. Чрез разтягане във времето и затрудняване на процеса, но без благата да изглеждат съвсем нереални, "строят" усилваше търпеливостта на хората и евентуално им даваше удовлетворение в края на живота, че са "постигнали нещо" и "не са живели напразно".
Посткомунизмът разруши това положение на нещата и на мисленето. Понеже за повечето хора във влошените икономически условия придобивките са немислими, а за някои идват твърде лесно, за да доставят радост. А също понеже изчезна идеологическият климат на социализма - обещанията и залъгванията, отлагането и търпението, вярата, че стига да потрае още, човек може да получи желаното, "като му дойде редът".
________
Чакаш някого, който все не идва. Обхващат те съмнения дали не си объркал часа и мястото на срещата. Разхождаш се нервно. Казваш си: нека му/й дам още малко време. Още няколко минути, после още няколко, после още няколко. Разбираш безсмислието на очакването. Никой няма да дойде. Отдалечаваш се бавно и нерешително, като непрекъснато се оглеждаш. После отново се връщаш. Чакането парадоксално осмисля времето. Понеже не е просто стоене, а именно чакане - целево и във всеки случай имащо смисъл действие. Но понеже мисълта се бунтува срещу безсмисленото чакане, опитваш се да намериш резони, рационализиращи мотиви за започващото да се превръща в абсурдно поведение. Казваш си например, да не би да съм сбъркал с един час времето на уговорената среща? А може би този, когото чакаш, те гледа отстрани и изпробва търпението ти (или желанието да го видиш). Чакането повишава ценността на чакания - самото отсъствие го прави по-желан - и така зацикля чакането. С времето то става някак амбицирано и заинатено. Насочено е против нещо. Против какво, впрочем? Против абсурдността на действието, която не желаеш да признаеш и по-точно едновременно признаваш и отричаш. Правиш се, че чакаш някого и сам не си вярваш. Чакането се е превърнало в самоцел, в нещо достатъчно само за себе си. Пренесъл си се в друго времево измерение, извън нормалния "ход на времето" - влязъл си в контакт с вечността. Накрая се вцепеняваш и вече не мислиш, тъй като всяка мисъл би те обърнала с лице към абсурда (т.е. дефицита на смисъл).
Абсурдът на чакането, което е надмогнало целевостта си и е изгубило всякакъв смисъл. Чакане отвъд чакането. Надчакало себе си чакане... Само външен тласък може да те изведе от тази фиксация в нищото.
Мисля си за онази велика книга за чакането - "Татарската пустиня" на Дино Будзати. Освен чакането тук има и друго - човешката потребност от смисъл, психическата невъзможност да се живее без смисъл. Оттук необходимостта от измисляне и обосноваване на чакането, в случая чрез врага - "варварите от юг ще дойдат", ние пазим крепостта и чакаме момента, в който ще потрябваме (въпреки че офицери се пенсионират, без да са видели и следа от врага). Ако се погледне истината в очите - че "варварите" ги няма и няма да се върнат, че крепостта е непотребна и войската, която я брани, също, съществуването би станало непоносимо. Оттук всевъзможните извъртания - "могат да дойдат", трябва да сме нащрек "за всеки случай" - за да се оправдае собственото съществуване, което иначе няма смисъл. Може да се търси конкретен повод за написването на тази книга, конкретни значения и референти на "врага". Но мисля, че не бива. Това е грандиозна книга и трябва да остане на дълбокото ниво на екзистенциалното чакане.

Румен Даскалов



Бел. ред.
С този текст
продължава
поредицата
културологични
наблюдения
на Румен
Даскалов -
вж. бр. 33
и бр. 34
на вестника.





* Описаното
чакане - през
лятото на 1997 г. -
е само едно
от многобройните
чакания, които
съм чакал,
за какво ли не,
и далеч не
най-дългото.
Вероятно само
фактът, че
в Берлин бях
поотвикнал
да чакам
така глупаво,
ме е направил
по-чувствителен
и нетърпелив.
Въпрос на тренинг.