Скици от Дъблин
Осемнадесети век, епохата на Просвещението, е особен период в развитието на Европа, на европейската цивилизация и култура. Или поне така са мислили през 1963 г. учредителите на Международното общество за изучаване на XVIII в. С немаловажната корекция, че Просвещението далеч не е само европейско явление, мнението им е възприето от изследователи от практически всички континенти, където се създават национални дружества. В момента те надхвърлят 30, тази година международната организация прие чешкото, корейското и норвежкото. Българското е учредено по инициатива на проф. Надя Данова през 1992 г. и има своите постижения, които не са за пренебрегване, особено на фона на практически нулевите му "капитали", събрани единствено от символичен членски внос.
Международното дружество за изучаване на XVIII в. доста успешно съдейства за общуването на изследователи от целия свят чрез семинари, издания, комуникации по електронен път и пр. Две мощни организации - Фондация "Волтер" (Оксфорд, Англия) и Центърът за изучаване на XVIII в. (Ферне, Франция) - не само подкрепят международното дружество, но са включили в своите бюлетини и уеб-страници много полезна за него информация: библиографии, текстове от XVIII в., списъци на изследователи, предстоящи конференции, издания и пр. (вж. www.voltaire.ox.ac.uk; www.c18.org). Всички участници в конгреса получиха поредното издание на доста пълния указател на изследователите на XVIII в., който дава възможност за директно и ефективно общуване. При това комуникациите се осъществяват по един естествен и неформален начин, който като че ли не е толкова характерен за всички подобни големи научни обединения.
Едно от най-привлекателните "мероприятия" на дружеството е ежегодният семинар за млади изследователи, на който благодарение на стипендиите са участвали и немалко българи. От миналата година френското издателство Champion започна публикуването на поредица от сборници, в която влизат и дискусиите от семинарите. Но несъмнено най-значителният форум на дружеството са конгресите, провеждани на всеки четири години.
Между 25 и 31 юли Дъблин бе световното средище на изследователите на XVIII в., които дори са измислили и специална дума, за да се назовават по-кратко. На френски тя изглежда така - dixhuitiemiste. Според програмата, която се реализира в учудващо висока за такива форуми степен, участие взеха повече от 1450 изследователи. Благодарение на щедър жест от страна на 10 финансово по-стабилни дружества 53 делегати от "страни с неконвертируема валута", според възприетия тук евфемизъм, а също "изследователи в началото на научната си кариера" и пенсионери (тук евфемизъм липсва, но на европейските езици думата все пак звучи по друг начин) имаха възможност да участват във форума.Невъзможно е да се присъства на всички заседания, не по-малко трудно е да се представи обобщено проблематиката на 250-те кръгли маси или доминиращите методологически нагласи. Ако някакъв подход присъстваше по-подчертано, това несъмнено бе феминизмът, разбиран широко, дори твърде широко. И ако през тази кратка седмица сме изпитали нещо като носталгия, то тя е била по добрите образци на българския феминизъм, който като че ли се опитва да бъде по-задълбочен и не така догматичен. Постмодерните критики към Просвещението присъстваха по специфичен начин - те, общо взето, като че ли не стояха във фокуса на вниманието, споменавани бяха с разбиране, но не и с безусловно приемане. Отношението към големите авторитети също бе в духа на характерната за XVIII в. куртоазия - не се забелязваха някакви несъмнени авторитети, нито пък някакви особени иконоборчески пориви. Малко неочаквано една от интересните и добре посетени кръгли маси, озаглавена "Дефо и преосмислената версия на възхода на романа" доста широко обсъждаше известното изследване на Ян Уот от началото на 60-те години (I. Watt, The Rise of the Novel). Неочакваното бе мекият и снизходителен тон на несъгласията, допълнени с подобни несъгласия към по-новите деконструкции и "gender" прочити на същата материя.
Доминираше, разбира се, интересът към познати изследователски сфери, явления и имена. Това не означава непременно неинтересни дискусии. Една от най-приятните кръгли маси, на които един от нас попадна, бе посветена на Уилям Бекфорд, автора на "Ватек". Повечето участници, членове на малко (1000 души) международно Бекфордово общество, като че ли искрено се зарадваха от неочакваната за тях поява на българин. Ще се повторим, но ще кажем, че искрен изглеждаше и интересът им към българския проект "Преводната рецепция на европейските литератури в България", който като че ли е в по-напреднал стадий от аналогичния проект "Европейската рецепция на английската литература", с който те се занимаваха. Рецепцията и преводът бяха сред често обсъжданите теми, при това не само движението от центъра на Просвещението към периферията. Един лаконичен, но доста поучителен доклад бе посветен на не особено сполучливите френски преводи на Ан Ратклиф.
Ако трябва да се определи най-обсъжданият проблем, това сигурно ще се окажат политическите теории и утопии от XVIII в., разпространението им и опитите за осъществяването им - включително и най-значителният - Френската революция. Не липсваха и отпратки към ХХ в., но и те бяха дискретни и ненатрапчиви, близки до ироничната усмивка на Волтер.
Сред доминиращите теми беше разпространението на просвещенските идеи от центъра към периферията. Но не бе пропуснато и обратното движение на образи - от периферията към центъра. Една от фразите и понятията, които се наложиха, бе "руският мираж". Тя се опитваше да проникне в представите, понякога твърде отдалечени от реалността, които центърът си изгражда за Русия. В подобна светлина бяха разглеждани и взаимоотношенията с далечния Ориент и други, смятани за "екзотични" региони от страна на западноевропееца.
Едва ли има смисъл да се маркира очакваният и традиционен интерес към фигури като Волтер, Русо, Суифт и пр. Може би обаче заслужава да се спомене доста широкият интерес към маркиз Дьо Сад и литературата на либертините.
Определен кръг от проблеми, свързани с универсализма и националната идентичност в периферията на Европа (което ще рече и на Балканите) и дори в колониите бяха обсъждани на различни кръгли маси и на различни нива. Част от тях засегнаха и робството като институция и странното му съжителство с либералните просвещенски нагласи. Във връзка с тази тематика бяха засегнати редица въпроси за политическата структура на обществото от XVIII в. нататък и проблемът за човешкото "щастие".
Българското участие бе съсредоточено в две добре организирани кръгли маси, които до голяма степен обективно представят доминиращите у нас методически и проблемни пристрастия в изследването на XVIII в. Първата от тях бе посветена на "Русия и европейският интелектуален диалог през епохата на Просвещението" и бе водена от Ангелина Вачева. Втората разглеждаше "Идеите на Просвещението: рецепция и реакции на Балканите" и бе водена от Рая Заимова. Наред с участниците от Гърция и Австрия, някои от които с интереси и към българската и балканската проблематика, бяха Галина Меламед и Николай Аретов. С доклад за Оливър Голдсмит се изяви и Веселин Бодаков.
Конгресът продължи с конференция в Неапол, на която Рая Заимова изнесе доклад за "Историята на Паисий в общоевропейски контекст", който се вписваше в секцията за разпространение на просвещенските идеи в Средиземноморието, Централна и Източна Европа. Националната история през XVIII в., подходът към нея в периферията на Европа, както и реформите в образованието в провинциите на Хабсбургите, бяха основните дискутирани теми.
Ако на дадено ниво писменото слово създава определен контакт с "другия" и е съществена част от модерното общество, то музиката, театърът и архитектурните форми свидетелстват за друг тип общувания. Взаимно преплетени във времето и отразяващи и революционните настроения на човека, последните бяха обект на разискване не само на ирландска почва, но и в рамките на неаполската сесия. Умело бе показано, че историята на "републиката" или "революцията" в западното общество еволюира в мисленето на писатели, музиканти, артисти, за да създаде свои образи и подобия.
Центърът на Дъблин изправя чужденеца пред обичайните за всяка европейска столица архитектурни паметници. Едно от най-любопитните събития на конгреса бе вечерта на местно дружество, посветило се на опазване на старините от XVIII и началото на XIX в. Не подозирахме, че реставрацията на старите къщи може да бъде такъв извор на остроумие и (само)ирония. Съгражданите на Джойс са достойни наследници на героите на Шеридан, О. Уайлд и Б. Шоу. Споменът за ирландското остроумие, паметникът на хубавицата Моли Малоун от познатата песен за Дъблин и все пак вездесъщият Гинес неусетно се вмъкнаха между докладите, издателските каталози и другата книжнина, която понесохме към София.
Рая Заимова
Николай Аретов