Някога като никога
"Ще се върна..." е обещаващото (на пръв поглед) заглавие на последната за миналия сезон премиера на общински театър "Възраждане". Сценарий - Ангел Ахрянов, постановка - Георги Георгиев и Ангел Ахрянов. Естествено е, че 19 години след смъртта на Владимир Висоцки, неговото духовно присъствие продължава да ни вълнува и чрез театъра. В необременената от "политически дискурси" памет изниква отвсякъде Висоцки-Хамлет (в "Таганка") или Висоцки-арапинът на Петър Велики (на кино), Висоцки-Певецът/Поетът, седнал на стол, с китара в ръка.
Като в многоъгълна огледална зала неговата "широка душа" се отразява различно, но винаги завладяващо. И затова тясното пространство на задушната заличка на пл. "Славейков", макар и без реклама (и дори без афиш), се оказа претъпкано от емоционално настроени (и вероятно рускоговорящи) почитатели на Висоцки.
Иззад кротката, но взривоопасна невидимост на думите, покълнали в музика, се откроява малка камерна сцена, украсена с безмълвна китара, висяща самотно на антикварната закачалка, и два най-обикновени стола. Тази скромна картина (и не в това е драмата на спектакъла!) застива в ауфтакт между спомена и очакването, като разчита явно и най-вече на звукови образи, катерещи се по вътрешната мелодика на всеки от зрителите. Но очакване е едно, а реализиране, както се казва - съвсем друго.
Очаквахме, но не видяхме бунтовния Висоцки, неудобният и неприличният. Очаквахме, но не го видяхме и дръзко играещ по тънкото въже на обрамчилите го обстоятелства. Нямаше го и като актьор, а за поезията му благоговейно бе подметнато, че пишел стихове нощем... И дори голямата (и не само легендарна ) връзка между големия съветски актьор и френската киноактриса бе вживяно разказана, дообяснена и "разиграна" от иначе талантливите Даниел Цочев и Татяна Захова (полагаха им се някакви роли все пак).
Нужно ли е да се повтаря, че Владимир Висоцки е необхватен творец с много профили и с много лица. За разлика от това, което видяхме - накриво изрязан профил, колажно и едва ли не карикатурно събран от вестници и списания, разбъркан с клиширани парафрази върху общоизвестни факти от биографията му - издекламиран, припяван и разигран. Или по-точно - "изигран". Зад гърба му колебливо, а на места и застрашително, се люшкаха смътните сенки на Марина Влади, на Пушкин (любимият му поет) и нелицеприятната (полицейска) съветска действителност, разбира се, не материализирана.
Нито чудесните рецитации в мерена реч, нито останалата, "намерена" реч, в съпровод от заразителни по своята откровеност припявания към магнетофонния запис от влезлите в някаква своя, лична "роля" артисти - не внесоха нищо по-различно в атмосферата на този импровизиран полу-театър, полу-домашен концерт, освен още по-сладникава носталгия. Един почти разхълцан сантимент. При това Висоцки Поетът присъстваше само в преводите на Левчев и Румен Леонидов, а образът на Висоцки Актьорът пък съвсем липсваше (ако не се брои заядливото припомняне на конфликта му с Любимов в театъра).
"Колажът" изглежда направен несръчно и семпло не за друго, а просто защото зрителите му, както се подразбира, са все хора, болни на тема "Висоцки". И най-малкото, ако се съди по възрастта им, поне всеки втори от тях си има собствен "архив" от прилежно събирани през годините снимки, статии и стихотворения, преписвани на ръка, а сетне и книги, записи на "забранените" му концерти и т.н. Въпросът е ще се върне ли на това представлени същият този зрител, дошъл тук с намерението да види Театър или поне една по-нова интерпретация на тази тема? Защото предложените му документална прожекция, рецитал и концертен запис на стиховете и песните той знае наизуст. Защото краят (или кулминацията...) на представлението, разчитащ на някоя и друга сълза по "доброто старо време" - времето на Висоцки, по странно продължителен и натрапчив начин излъчваше подробности от "плачещия пейзаж" - видеозапис от погребението в Москва.
Някога, когато името на Висоцки е било неудобно за споменаване от властта, но значещо много за две поколения (най-младото и средното), такива спектакли наистина биха били сензация. Но някога, когато руската литература, театър, балет са оказвали по-силно въздействие върху съзнанието на българина, отколкото днес обговарянето на баналните до втръсване думи като руска мафия и руска политика. Някога вече просто звучи като никога.
Ще се върне ли времето на Висоцки и какви още подбуди могат да принудят зрителят, свикнал с невидимото му присъствие, отново да влезе в малкото пространство на представлението?
Не му остава нищо друго, освен в такива трепетно носталгични моменти, посветени на любимия му Володя, да си пусне плоча/касета/диск с неговите песни, да разтвори томче с неговите стихове и да си направи силен черен чай "Висоцки" (макар и не руски) - пак в негова памет. И той сигурно ще се върне...
Патриция Николова