Прозаичното събаряне на мавзолея
от понеделник до петък
След трите взрива през уикенда събарянето на мавзолея стана ежедневие. Превърна се в процес с неясен край, но сигурна дата. Поне аз така изтълкувах твърдението, че "до 8 септември мавзолеят ще изчезне". Предстоящата двуседмична неопределеност изпълни населението с очакване. В понеделник сутринта гражданството масово се стече да разглежда и обсъжда упоритата сграда. Огражденията бяха силно редуцирани с цел служителите (ние включително) да достигнат до работните си места в околните здания. И отново с чаши кафе в ръка с мой колега тръгнахме да оглеждаме ситуацията.
Градинката бе отцепена наполовина и в дебелите сенки на дърветата вече се събираше стабилна пенсионерска агитка, възбудена заради мавзолея (а явно и по природата си), допълнително ядосана от това, че не може да седне по прясно боядисаните и украсени с реклами пейки наоколо. Гражданите на средна възраст предпочитахме любопитно-неутралното "туристическо" движение покрай огражденията, сведени вече само до виненочервени музейни шнурове. Те минаваха край Военното министерство, качваха се към "Руски" и завиваха край хотел "България". От този ъгъл се откриваше най-добрата гледка към мавзолея и гражданите го съзерцаваха подобно на Ниагарския водопад. "Ама той прилича на гъбка", възкликна колегата (за мавзолея, не за водопада). И наистина, останал без страничните си колони и с масивните силно издадени корнизи на покрива, мавзолеят имаше стабилен, макар и леко потиснат вид. Отзад, неприкрити вече от колоните, ясно личаха орнаментите (петолъчки) на мозайките (част от тях, казват, са свалени и пренесени за съхранение в Галерията за декоративно изкуство, която пък от 20 години е на склад и никога не е имала изложбена площ... но това е друга история). Отпред, ефектно боядисан в черно заради представленията на операта "Княз Игор" пред него, мавзолеят имаше далеч по-драматичен вид, допълнен от оцелялата стълба към несъществуващата вече трибуна. Там като розовобузо чавдарче съм поднасяла цветя на видните другари...
Поглед от  "Култура ", сряда, 25 август. Снимка Здравка Маринова
От спомените ме откъсна както винаги дългът - този път редакционният. Трябваше да се сглобява техниката*, да се набират материали, да се прави макет и прочие обичайна понеделнишка суматоха, примесена с лека истерия. И всичко това на фона на боботещите долу край мавзолея машини. Не че не сме свикнали. В последните десетина години редакцията ни, разположена на това място, е видяла и чула какво ли не...
Та, понеделник и вторник бяха най-наситените откъм посещение дни за мавзолея. Пенсионерската агитка в градинката сякаш си живееше там, изпълнена постоянно с караници и ръкомахания. Защо ли, след като очевидно са съмишленици, запитах се по едно време и реших да ги послушам. За беда бях със сестра ми, която сбърчи нос към натежалия въздух: "Моля ти се, много са се разгорещили господата", така че не без удоволствие жертвах любопитството в полза на роднинските чувства и продължихме нататък. За да срещнем приятели, художници и дори бивши съученици, разхождащи се край основната столична атракция в момента. Някои бяха възмутени, че камъчета-сувенири щели да раздават безплатно само срещу представяне на партийна книжка. Тъкмо да запитам на коя партия трябва да е книжката и се оказа, че това било виц. А така привично и достоверно звучеше...
В сряда огражденията бяха върнати почти на нивото на тези от уикенда. "Ще взривяват", казах си, и хукнахме с фотографката да заснемем все още наличното от мавзолея. Край президентството заварихме познатата от събота картина, обогатена обаче с трогателни сцени. Английски турист, покатерил се на купчина камъни по примера на нашата фотографка, предложи на две японки да направи снимка и за тях. Полицай гледаше групичката ни любезно усмихнат. След тази идилия в редакцията бях грубо върната към действителността - "Пак ни евакуират", казаха колегите, и отново се хвърлих да разглобявам техниката. Работния ден продължихме в близко заведение, откъдето да чуем евентуалния взрив. Така и не го дочакахме. Вечерта го видях по телевизията - импозантно представление, сякаш осветена от прожектори постановка на Пламен Карталов. Жалко, че го показаха накратко и много срамежливо.
В четвъртък козирката я нямаше, отдолу се виждаше куб от бял камък - от вестниците разбрах, че това е първоначалният мавзолей. Редакционният ден мина под вече обичайното и почти неправещо ни впечатление боботене на машините.
В петък ни посрещна жалка купчинка, която стремително се смаляваше. Това сякаш даде знак за нова вълна от равносметки и обобщения. Например за начина, по който реагираха управляващите. "Нямат въображение", отбеляза колежка, "след като са решили да го махат, можеха да организират веселба за народа, а не той сам да си я прави". Така е, нямат чувство за хумор, затъжих се и аз. Вицепремиерът Бакърджиев със сериозно вглъбен глас (директно препращащ към Левитан) обяви война на мавзолея и каза "няма да напишем чак, че тук ще се танцува". А защо - никой не би се впечатлил, ако едни танци се отложат поради издънка на техниката, но провалът на Грандиозното-Идеологически-На(пре)товарено-Взривяване-На-Мавзолея е съвсем друго нещо.
Поглед от  "Култура ", петък, 27 август. Снимка Здравка Маринова
А как реагираха гражданите - на живо и чрез медиите. Сградата отдавна е лишена от символиката си и няма нищо общо с Георги Димитров, твърдяха едни. Други ги опровергаваха - духът на Вожда и Учителя продължава да я крепи. Можеше да се намери някаква функция на мавзолея, замисляха се трети (и предлагаха най-често галерия?!). Ако можеше, за десет години да се е намерила, разсъждаваха четвърти. Нелепата дискусия почти скара българите, живеещи в чужбина, с тези в България - "на ония им е лесно, това са децата на комунистите", "въобще не ни е лесно, но никой не ни пита", докато поводът за този дебат остана съвсем на заден план.
После се засрамихме, че светът се забавлява с мавзолейното ни взривяване. Вместо да използваме случая да се повеселим и ние - та това е от малкото по-ведри (в смисъл на безкръвни) новини от Балканите от много време насам. Има нещо брьогеловско във факта, че в средата на този толкова изстрадал регион ние се суетим около мавзолея и го драматизираме национално. И все пак, това да са ни проблемите, както се казва.

Диана Попова



* (Бел. а.)
Разглобена в петък
по внушение на властите,
за да не пострада
от взривовете -
вж. предишния
брой на "Култура".