Интелектуалецът
в космическото казино

Представяме (със съкращения) откъс от книгата на Зигмунт Бауман "Живот във фрагменти" ("Life in Fragments. Essays in Postmodern Morality"), чието излизане на български предстои в издателство "ЛИК".
По време на войната в Косово "Култура" публикува интервю със Зигмунт Бауман, направено от Мария Димитрова
и Александър Гънгов специално за вестника
(вж. бр. 27 от 1999 г.).
К       


Културната неутралност на държавата означава еманципация на културотворящия интелектуален елит от обидната и често натрапчива намеса на политиката; надеждата беше, че общественото положение и влиянието на интелектуалците ще се издигнат още повече чрез решителното преминаване единствено в техни ръце на контрола над културата, за която винаги са претендирали, че тя е тяхна собствена и естествена територия. Това обаче не се случи, или, поне поради две причини, не се случи за самите интелектуалци.
Първо, разделението между държавата и културата, и изоставянето на държавно прилаганата културна политика лиши културната дейност от предишното политическо значение, на което се радваше, а с това и от обществена значимост. Културните творчество, избор и потребление бяха приватизирани - сведени до частната сфера. Радостта от безпрецедентната свобода на творчеството, придобита с официалното признаване на политическата неутралност на културата, бе вгорчена от чувството, че художествените и литературните вкусове имат малко значение, ако изобщо значат нещо, за някой друг, освен за самите артисти и писатели. Свободата на културата дойде заедно с разяждащото подозрение за нейната незначителност.
Второ, контролният пулт на културата, останал без управление след отдръпването на държавата, не стана собственост на интелектуалците. Вместо това беше превзет от силите на пазара. Докато примката на политическия надзор се разхлаби напълно, властта на пазарните критерии за печалба се оказа не по-малко - може би много повече - изнудваща от политическия контрол, а и досадно несъзвучна с традиционната идеология на интелектуалците. С предишните управници на културата, т.е. с политическия елит на нацията-държава, интелектуалците споделяха вярата в "обективната йерархия" на културните ценности, убеждението, че определен културен избор е по-добър от друг, и предопределението да подпомагат "по-добрия" избор, докато бдят за опасните по-нисши предпочитания. Нито тази вяра, нито това предопределение могат да бъдат открити в културния пазар, който измества държавната културна политика. Всяко фаворизиране в културата върви срещу естеството на пазарните философия и практика. Пазарът не признава друга културна йерархия, освен продаваемостта. Списъците на бестселърите са единствената призната подредба на културно предпочитание и всъщност единственият критерий за превъзходство.
Пазарният избор не е задължително същият, който интелектуалците биха направили съгласно собствените си стриктни и изтънчени стандарти. Само по себе си това вече щеше да е достатъчно основание за тревога. Обаче към раната се добавя нов удар чрез отхвърлянето от пазара - ако не на теория, то на практика - на всички предварително изработени стандарти, които не отчитат вероятния търговски потенциал. От тази нагласа на новите мениджъри на разпространението на културните продукти, социалната значимост на интелектуалците е подкопана в самата основа. При новите условия "философското им желание да решават какво е изкуство и какво не е, не може да бъде удовлетворено". Но интелектуалците "не просто искат да класифицират нещата в полезни категории..., а по-скоро да отделят онова, което е достойно и си струва, и да го направят категорично."1 Тъкмо това право, ако не им е явно отречено, е направено неефективно на практика.
Напредването на пазарната доминация над културата се преживява в средите на интелектуалците като експроприация. Първоначалната интелектуална реакция беше откритото осъждане на комерсиализираната култура - теорията за "масовата култура", доминирала три десетилетия в социалните науки след 1950 г. В тази теория пазарните сили и прицелените в печалбата търговци на културни стоки бяха обвинявани в причиняването на културно еднообразие и "хомогенизация" на различните културни продукти. Както и че така те въвеждат нов вид безцветна и безлика усреднена култура, главно за сметка на качеството, на "високата" култура и културната креативност изобщо.
Обаче тази хомогенизация, от която интелектуалците бяха толкова разтревожени преди около 40 години, не се появи. Напротив, културният пазар, изглежда, процъфтява от разнообразието и бързата смяна на модите. Подредена от пазарните сили, културната сцена напомня повече водовъртеж от разноцветни, често взаимоизключващи се продукти и образци, отколкото затъпяващо и стандартизирано еднообразие. Именно отсъствието на привилегировани стандарти, а не тъпата усреднена монотонност, е най-сериозното предизвикателство към ортодоксалната роля на интелектуалците и към някогашния им неоспорван авторитет по въпросите на вкуса, на културния и на етичния избор. Изборът е приватизиран - станал е атрибут на индивидуалната свобода и на изграждането на идентичността. Прокарването на какъвто и да е отделен културен образец като съществено по-добър или някак "по-висш" от други налични или въображаеми модели се наказва и презрително се отхвърля като акт на потисничество. С неочакван обрат пазарът е издигнат в ранга на главна опора на свободата. Модерната основа на колективната власт на интелектуалците е подкопана: малко е търсенето на уменията, с които те се гордеят по протежение на модерната история - да бъдат етични и културни законодатели, дизайнери и пазители на правилните културни стандарти.
Заместването на уеднаквените "проекти за живота" с поток от потребителски избори има още един неблагоприятен ефект върху традиционната функция на интелектуалеца. След приватизацията и фрагментирането на конструкцията на идентичността, фрустрацията, която следва неуспеха на усилията, и породеното от това недоволство също се "приватизират". Лицата, опитващи се да играят традиционната роля на интелектуалеца, са разделени сред безбройни партии, каузи, религиозни секти и пр., на които предлагат услуги или водачество. Разнородните и разпръснати недоволства по отделни въпроси нямат "общ знаменател". Политическите програми, насочени към подкрепата на мнозинството, могат да бъдат съставени само като "многоцветни коалиции", неспособни да надживеят проблема, който ги е събрал за момента. Най-важното е, че недоволствата от пазара, обработени по каналите на частния живот, прерастват в още по-голямо търсене на услугите на пазара. Така те затягат, вместо да разхлабват, примката на пазара около социалната и културната сфери. Разрушен е още един стълб на социалната значимост на интелектуалците - ролята им на говорители на общите каузи, на теоретици на "доброто общество" и дизайнери на алтернативни социални подредби.
Нещо повече, пазарът налага културата на "максимално въздействие и моментално овехтяване."2 Пазарът не може да просперира, без постоянно да ускорява смяната на моди и обществени настроения (както язвително отбелязва един френски критик, ако Емил Зола можеше да получи достъп до телевизията, в най-добрия случай би имал време само да извика "J'accuse..."). Самото обществено внимание, бомбардирано с противоречиви предложения, е станало главен залог на пазарната игра - най-скъпата и най-рядката от стоките. Преместващото се внимание замества чувството за исторически процес с усещането за наслагване на несвързани и непоследователни епизоди; то сплесква историческото време в "безкрайно настояще" (изживяване, което получи изкривено отражение в неотдавнашните съобщения за "края на историята"). Според тъжното обобщение на Джордж Стайнър, ние се намираме в "космическо казино". Играят се само реторични игри. Понякога се случва те да се задълбочат, но за да бъдат играни пред публика и да имат поне привидно въздействие, те винаги трябва да бъдат занимателни - да имат "развлекателна стойност" - така че да могат да уловят, макар и за миг, общественото внимание. "Човек съществува само доколкото другите говорят за него - възхваляват го, цитират го, критикуват го, клеветят го, осмиват го и т.н."3
Славата е заменена от знаменитостта: не като като награда за постиженията или като отплата на публиката за служене на обществена кауза, а само като артефакт на пробиване към общественото внимание с всякакви достъпни средства, разчитайки на кредитите на забавлението или на шоковото значение на посланието и/или на предаването му. Ако интелектуалците се брояха за избрано малцинство, което би могло да претендира, че е специално удостоено със славата, те вече нямат привилегии в претенцията за знаменитост. Напротив, традиционните интелектуални търсения не могат да бъдат осъществявани пред погледа на публиката и не са предназначени за моментални аплодисменти. Когато по-скоро знаменитостта, отколкото славата, е мярка за обществена значимост, интелектуалците се оказват в конкуренцията на спортисти, поп-звезди, победители в лотарии, както и на терористи и серийни убийци. В това съревнование те нямат много надежда за победа. За да се състезават, трябва да участват в играта на знаменитостта според правилата й - т.е. да нагаждат собствената си дейност към принципа на "максималното въздействие и моменталното овехтяване". Справедливостта и достоверността на интелектуалните идеи стават все по-маловажни за насочването на общественото внимание. Брои се само техният отзвук - количеството медийно време и пространство, които са им отделени, а това зависи преди всичко от техния потенциал на продаваемост.
Много е вероятно историческата слава на интелектуалците да е тясно свързана с други, вече в значителна степен изчезнали фактори от модерната епоха - големите утопии за съвършено общество, проектите на глобалното социално инженерство, търсенето на универсални стандарти за истина, справедливост и красота, и институционалните сили с екуменически амбиции, желаещи и способни да работят за тях. Високият ранг на интелектуалците като агенти и арбитри на историческия прогрес, като пазители на колективното съзнание на самоусъвършенстващото се общество не би могъл да надживее вярата в прогреса и да оцелее в приватизацията на идеалите за самоусъвършенстване. (Затова, според някои автори, в атмосферата на "американската мечта", която представя усъвършенстването главно като лично, а не толкова като обществено постижение, интелектуалците никога не са се радвали на социалния престиж от европейски тип.) Интелектуалците не могат да предложат много за приватизирания живот на "задоволеното мнозинство" в богатите страни, докато не се появят на комерсиализираната "културна сцена", предлагайки идеите си просто като още една стока в претъпкания магазин с комплекти "направи си сам идентичност". Съвсем сигурно те са загубили своята роля на културни законодатели, надявайки се най-много да направят необходима новата си функция на интерпретатори - преводачи в текущия обмен между автономни, разнородни, но равносилни културни стилове. Колапсът на комунистическата алтернатива на потребителското пазарно общество нанесе допълнителен удар върху осанката на интелектуалците като арбитри в реалния и осезаем избор между алтернативни социални уредби. Вече няма "истинни" (казано на политически език, подкрепяни от властта и въоръжени до зъби) алтернативи, сред които да се журира.

Зигмунт Бауман




1. Howard Becker,
Arts Words
(Berkeley: University of California Press, 1982),
pp. 151, 137


2. George Steiner,
Extraterritorioal
(Harmondsworth: Penguin, 1975),
p. 174


3. Debray,
Le Pouvoir intellectuel en France,
p. 168






От английски
Мария
Димитрова