Новото суеверие
или как вестниците
свършиха света

12 август на година 1999, брой 218 (2873) на вестник "24 часа", страница първа, челен материал със заглавие "Черното слънце опари очите". Неподписаният текст, появил се още на другия ден след слънчевото затъмнение, с подобаваща отговорност се е наел нагледно да обясни колко много са били Тома Неверниците, "направили се на тарикати", загърбвайки редакционните предупреждения и съответно колко много са си изпатили заради това. Прочитайки и препрочитайки статията обаче, нещо силно ни смущава: написаното в нея виси някак във въздуха; и с просто око се забелязва липсата на каквато и да е конкретика и статистика в текста. Единствените фокусирани реалии са "Пирогов" и ИСУЛ, докато проверяемите, ясно и точно документирани факти отсъстват. Говори се общо: "много българи", "мнозина", "първите оплаквания"; все количества от тоя мътен род. Цялата тази свенлива неопределеност е колкото многозначителна, толкова и недвусмислена - материалът, личи си, е "патица", долетяла да оправдае апокалиптичните видения, очертани от вестника преди грандиозното астрономическо събитие. "24 часа" - eдва ли това може да се отрече от някой - беше сред авангарда печатни медии, превърнали слънчевото затъмнение от интересен природен феномен в откровение от Патмос. Изглежда, неговият трудов колектив осъзнава своята отговорност за това.
Защото журналистическата "простъпка" никак не беше невинна, нито безобидна: вестникарската истерия преди скриването на слънчевия диск разкри на бял свят новото суеверно цунами, заляло ни до гуша благодарение на жълтите трусове в българската преса. Страхът от затъмнението се изроди в информационно затъмнение: хиляди българи бяха изманипулирани и се свряха по домовете си вместо да наблюдават на живо уникалната гледка. Докато по-голямата част от гражданите на Париж, Щутгарт и Мюнхен ликуваха, изпълнени с патос и въодушевление, София - апатична и пуста - страхливо се криеше.
Всяко суеверие се гради върху два основни фундамента - очакването за беда и необходимостта от табу. Ако черна котка ти мине път, не трябва да пресичаш (табу), защото ще те сполети нещо лошо (беда). Когато някой почине в твоя дом, не трябва да оставяш огледалата открити (табу), защото мъртвецът няма да се пресели окончателно в отвъдното (беда). Ако се върнеш (табу), когато си тръгнал за някъде, късметът сто на сто ще ти изневери (беда). И така нататък до безкрай. Суеверие е непредприемането или задължителното предприемане на някакви точно определени действия, стриктното изпълнение на които ще те предпази или ще те подпомогне в близко, непосредствено бъдеще. То следователно бива негативно (защитно) и позитивно (насърчително), като и двете се проявяват в реализирането на някаква активност или в застопоряването в някаква пасивност. Насочеността е не към настоящето, а към бъдещето; предполага се обаче, че то може да бъде управлявано, формирано, предопределено именно от настоящето. Или, както би казал Джеймз Фрейзър, суеверието е предизвикване на (желани) последици. Но с една твърде парадоксална "активна пасивност": очакването е не толкова за предизвикване на желани, колкото за недопускането на нежелани последици. Предстоящето е изобилие от беди, от които суеверните действия бранят като щит.
Именно щит, не крепост. Суеверното действие е винаги индивидуално действие, насочено е към предпазването на индивида, не на общността. То се извършва в самота или най-много от двама - посветения и непосветения, водача и следовника, гностика и профана. Гледане на карти, на ръка, на боб - всичко това засяга една-единствена конкретна личност в нейното бъдеще, предупреждава нея, само нея и никой освен нея. Хороскопи, нумерологии, хиромантии, екстрасенсии още в древността са захранвани от егоизма на своите клиенти, а днес направо са преяли от него. Под всеобщата "наука" за "узнаване и направляване" на близкото бъдеще прозира индивидуалистичната и заслепена грижа за своето, само своето благополучие. Суеверието е индивидуализъм, суеверният е индивидуалист. За него няма нищо по-важно от собствената му драгоценна личност. Суеверното действие е плод на убеждението, че егото е свръх-ценност.
Суеверието е ритуализирано, но не е ритуал. Ритуализирано е, защото е повторение, извършване на едни и същи действия в строго зададен ред; не е ритуал, защото, от една страна, е само за себе си, откъслечно, невключено в цялостна мирогледна система, а от друга - е не възстановяване на образцово действие, а установяване на (или по-скоро предпазване от) определено бъдеще. При суеверието в никакъв случай не можем да срещнем това, за което толкова много говори Мирча Елиаде: че значението и ценността на човешките действия "не са свързани с непосредствената им физическа даденост, а със свойството им да възпроизвеждат някакъв първоначален акт, да повтарят митичния първообраз". Напротив, като негова същностна характеристика можем да отделим именно откъсването му от първоначалния мит, именно загубата на памет за началото; суеверието е ритуализирано действие без митологична основа. То тотално се откъснало от миналото, няма спомен за него, но въпреки това произлиза от него; то е остатък, relictus, fossilis на мита. Суеверието е винаги сегашност - не, разбира се, като tempus, нито като новост, а като забравеност-на-преди.
Тъкмо в този смисъл и победилата Църква говори за "езическо суеверие". Новопокръстените са попили вярата в Иисус, запазили са обаче старите си обичаи, системата от обреди, фундаментирани от съвсем различен религиозен светоглед. Последният от астрален се е трансформирал в инфернален, от теистичен - в демоничен, което от своя страна формира по-късното своеобразно "манихеизиране" на "народното християнство", разпределянето на света между двама могъщи господари - Бога и Дявола. Прочее, тъкмо Сатаната улеснява западната Църква да събере и синтезира предишните езически вярвания в теоретичните рамки на християнската теологична система, с което доста й помага да се разправи с тях. Дяволът е фигурата, позволила на Църквата да вмени еретическо единство на вещерството (което мнозина изследователи провиждат като еманация и есенция на "народното християнство" - вж. Бърк, Гуревич, Кланичай) и така да го обяви за цялостно антихристиянско учение - догматически с известната була на папа Инокентий VIII "Summis desiderantes" ("С всички сили") от 1484 година, а схоластически с не по-малко известния труд на монасите-доминиканци Хeнрих Инститорис и Якоб Шпренгер "Malleus maleficarum" ("Чук срещу вещиците"), видял вероятно бял свят през 1487 година.
Това, което прави Сатаната за "езическото суеверие", вестниците го правят за "новото". Ако приемем, че суеверието е индивидуалистично несистематизирано ритуализирано действие, откъснало се от своя първообраз, сиреч от миналото и насочено към предпазване от нежелано бъдеще, то печатът променя кардинално неговото случване. Пресата го включва в система и това е Голямата трансформация на суеверието. То бива вписано в квази-митично цяло, дарено е с единен "теоретичен" фундамент, конструиращ неговото легитимно и систематично съществуване. Ако предишните суеверни действия нямат обосновка, нямат свой концентриран носител/внушител, сега те са вече осмислени, легитимирани и субстанционализирани, превърнати са в необходима, от-само-себе-си-разбираща-се деятелност. Актът, жестът на "новото суеверие" винаги е елемент от цялост, винаги е част от система.
Вестникът всъщност прави това "чудо", за което говори Бенедикт Андерсън по отношение на национализма: вкоренява въображаемия свят във всекидневния живот, създавайки по този начин "въбразените общности". Фактът на почти едновременно четене на едно и също от "хиляди (или милиони) други хора" ("масова церемония") задава не стихийното усещане за някаква произволна общност, но организираното усещане за част от цялостна общност, членовете на която, така да се каже, научават едно и също по едно и също време, за да се предпазят от едно и също в едно и също бъдеще време. А ако обърнем активното отношение - не от пресата към читателя, а от читателя към пресата - забелязваме, че той е не просто присъединен от нея към общността, а, напротив, всяка сутрин доброволно се присъединява към общността, отивайки на будката за вестници. В този смисъл фактът на повторението, на "възпроизвеждане на някакъв първоначален акт", който толкова много ни липсваше в традиционното суеверие, сега е налице: реповете са новите форуми на митичното. Печатът играе ролята на аед, който разказва мита с тази разлика, че съдържанието всеки ден е ново. Не е ново обаче внушението на "мита"; ако вестникът се различава по новините, то той не се различава по представянето на новините. "Добрата новина е лоша новина" е този основополагащ принцип, който прави от вестника всеки ден един и същ повтарящ се разказ.
Стигнахме до същността: вестникарските митове са страшни митове. Общността е обединена (съ-общ-(е)на - "медиата е съобщението") от страха. Печатът захранва общия страх, но и е захранван от общия страх: единственият начин той да бъде в крак с общностните настроения е да бъде обезпокояващ, зловещ, плашещ. Има някакъв изначален ужас дълбоко вътре в социума, едно структуриращо и конституиращо го безпокойство, което е неговата спойка, неговият хоросан, свързващ отделните тухлички в цялостна сграда. В самия фундамент на социалното е заложено ужасяващото, застрашаващото; Хобс много добре е разбирал това, след като е кръстил своята теория за обществото на едно от най-страшните библейски чудовища - "Левиатан". "Новото суеверие", макар и интуитивно, също е постигнало този horror-генезис: след своята политическа и удоволствена релевантност, вестникът се сдобива и със страшна релевантност. Той концентрира, синтезира, абсорбира в себе си страховете на своята публика така, че "започва да определя нейните дебати" (Хабермас). Но - важно уточнение - това определяне винаги е обладано от ужас, винаги трепери от страх.
Тази е причината четири дни преди скриването на слънцето "24 часа" да излезе със стряскащото заглавие "Затъмнението иде, става страшно". Описанието е апокалиптично, дори фаталистично:
Внезапен мрак по обед, природата се обръща и започват да се случват странни неща. Предметите нямат сянка, птиците лягат в гнездата, страховити нощни твари излизат от бърлогите си, животните пощръкляват. Личи си, че всичко не е наред. Мисълта за свършек на света е най-близко до ума.
Къде да се денем? - пита тревожно вестникът и продължава "обществения дебат" в същия дух:
Да гледаме или да не гледаме? В цяла Европа очни лекари и астрономи се препират дали, как и колко да се гледа слънчевото затъмнение.
Текстът е красонеречив сам по себе си: неговото предназначение е не да активира разумния скептицизъм, а да дразни чувството на безпокойство. Атаката е не към интелекта, а към предразсъдъка; желанието е не да се размишлява, а да се внушава. Вестникът обединява в себе си страховете на гражданите, но не за да ги елиминира, а за да ги мултиплицира. Така "новото суеверие" се превръща в идеология, в система, която пронизва всички кътчета на масовата и индивидуалната психика, стимулира страховете им, опасенията, очакванията за беда. И за да не виси злокобността във въздуха, се дава и доказателство - разказ на потърпевш, ослепял от "черното слънце". Само че материалът за Линда Бърдън, макар този път локализиран точно, не е цитиран със своя първоизточник, което отново прави поднасянето на информацията некоректно и манипулативно. Примерът обаче е налице и "новото суеверие" без проблеми може да го посочва, да се осланя на него, да го навира в носа на скептиците и неверниците. Всеки, прочел "24 часа", излиза със знанието: "Убийствената светлина прогаря дупки в макулата в центъра на ретината..."; "първоначалният акт", "митичният първообраз" е вече тук, ако и като обратност - само (не)повторението ще ни предпази: "Съветът й е всички да го гледат по телевизията, а не на живо". Който иска да оцелее, да чете и изпълнява или да чува и изпълнява. Предстоящето нещастие може се победи единствено от ритуализирано действие: да не се излиза навън и да не се гледа слънцето. Всичко останало ще завърши с непоправимото: загуба на "зрението, професията и цял живот страдание".
Тук проличава интензитетът на "новото суеверие" - то също е обладано от индивидуалността, преклонено е пред егоизма. Целта е да се защити собствената личност, да се предпази едничкият индивид, "самият човек". При цялата си генезисна детерминантност по отношение на "въобразената общност", вестникът - проводник и глашатай на "новото суеверие" - я подрива на отделни атоми, всеки от които е сам за себе си, движи се по собствена траектория, която брани както може. Пиршество на егоистичността, пик на индивидуалистичността, пресата както създава, така и разбива общността, елиминирайки и анихилирайки възможностите й за общо действие в наистина повтарящи се, но в същото време и отделени, несвързани и некоординирани една с друга персоналистични акции. Вим Вендерс го е казал изключително точно, макар и по друг повод: "Всеки за себе си, Бог срещу всички", като Бог е тъкмо това неизвестно и пълно с беди бъдеще, от което се пазим и което се опитваме да формираме с ритуализираните суеверни действия. А за целта дори можем да седнем и да си направим "хартиено руло", както, прочее, "24 часа" с настоятелна грижовност съветва.
Ако и светът да свършва, аз трябва да оцелея. Това е кредото на "новото суеверие", пропагандирано от печатните медии и тъкмо на тази струна свиреха те, за да внушат, че затъмнението е Апокалипсис. Мелодията отекна повсеместно: в центъра на света световноизвестният моделиер Пако Рабан избяга на стотици километри от Париж, за да се спаси от предстоящото срутване на станцията "Мир"; накрай света, в някакво затънтено балканско село, един световнонеизвестен козар отказа да изведе добитъка, защото "черното слънце" било много опасно. Ефект на глобализацията: "новото суеверие" владее света.
Цялата тази вакханалия обаче пагубно срива реномето на пресата. Тя престана да бъде изразител на общественото мнение и стана негов манипулатор. Абсолютно забравила своя рационален произход, с това тя загуби тотално и своя веритативен авторитет, превръщайки се от обществена трибуна в спиритическа масичка. Четенето на ежедневник вече не е търсене на истина, а сеанс при врачка; не случайно склонението в бъдеще време заема все по-голяма част от печатните заглавия и текст. Знаменитата фраза "Така пише във вестника" бе заменена от нелицеприятната "Вестниците лъжат". Медиите пропиляха доверието на публиката, с което пропиляха и своята възможност да й въздействат и да я активират в социално-значим план. Край с политическото влияние на четвъртата власт; оттук насетне полисът е не неин субект, а неин обект: прицелът е не в неговото гражданско стимулиране, а в неговото суеверно галванизиране. Обществените токове вече не са определени от отговорността, а от предразсъдъка. С което пресата унищожава сама себе си: там, където словото е ритуализирано, неговата свобода е под въпрос. Колкото повече светът свършва в медиите, толкова повече свободата свършва за медиите. Зад вестникарската истерия около слънчевото затъмнение страшно дрънчат веригите, сковали публичността; "новото суеверие" е цензура, която вестникът - без никаква принуда и без никакъв натиск - си налага абсолютно сам. Властващите могат да спят спокойно, свободата на словото вече не е тяхна грижа: медиите са ги заместили успешно, доброволно запушвайки "невъздържаната" й уста с хороскопи, предсказания и мистика.

Митко Новков