Струга -
последният
Вавилон

За мен Стружките празници на поезията започнаха една седмица по-рано, и то като работни софийски денонощия. Официалните организатори на тържествата поетите Бритислав Ташковски и Богомил Гюзел дойдоха за пет часа в родната ни столица, връчиха ми една купчина от току-що излязлата от печат антология на българската поезия, изпихме по две ракии и още същия ден отпрашиха за Струга... Като не забравиха силно да ме замолат, да обадим на сите бугари кои ке доажат, да се яват пред хотел “София” седем и половина сабале. Оказа се, че за нашето гостуване (за първи път откакто съществува поетическият Вавилон в Струга!) не отговаря никой - нито двата писателски съюза, нито Министерството на културата, нито арменският поп... И кой знае защо, моя милост попадна в центрофугата на това историческо гостуване, което се очакваше с много напрежьонки и предчувствия за скандали, провокации, вдигане на гири. Най-вече от страна на нашата делегация, която на практика се определи от вкуса и предпочитанията на съставителя Светлозар Игов. За мен Стружките празници на поезията започнаха една седмица по-рано, и то като работни софийски денонощия. Официалните организатори на тържествата поетите Бритислав Ташковски и Богомил Гюзел дойдоха за пет часа в родната ни столица, връчиха ми една купчина от току-що излязлата от печат антология на българската поезия, изпихме по две ракии и още същия ден отпрашиха за Струга... Като не забравиха силно да ме замолат, да обадим на сите бугари кои ке доажат, да се яват пред хотел “София” седем и половина сабале. Оказа се, че за нашето гостуване (за първи път откакто съществува поетическият Вавилон в Струга!) не отговаря никой - нито двата писателски съюза, нито Министерството на културата, нито арменският поп... И кой знае защо, моя милост попадна в центрофугата на това историческо гостуване, което се очакваше с много напрежьонки и предчувствия за скандали, провокации, вдигане на гири. Най-вече от страна на нашата делегация, която на практика се определи от вкуса и предпочитанията на съставителя
Светлозар Игов.
Защо Игов? Ами защото не членува в нито един от двата писателски синода. Ръководствата на които с пълен консенсус, са се съгласили: Той е! Поради тази причина Игов е включил в антологията си и двама от СБП, едно име добре кльопано и от двете организации, трима никъде нечленуващи, и девет членове от сдружението, но без неговия председател. В предговора обаче са упоменати всички що-годе читави съвременници. Дори във финала на този предговор е включил и имена, които може би стават за резерви в младежкия национален поетически отбор, но Светльо ги именува насериозно, което е още едно негово предизвикателство! Сякаш самият Игов също предвкусваше взривоопасното съжителство на толкова различни манталитети в един рейс и вместо да пътува с нас, забрави да си извади международен паспорт и остана извън борда. Но се сети и се отчете с извинителна телеграма до озадачените организатори.
Оказа се, че македонските ни домакини бяха наели специален автобус с 27 места за нашата делегация, която от 16 души в последна сметка се смали до седмина участници. Но не мислете, че пътувахме като пет пари в кесия, наопаки - куфарите, чантите, инвалидната количка, дисагите, самуните, торбите и прочие неща заеха сума седалки и цялото пространство в този интернационален бус. Защо интернационален? Ами защото се оказа, че с нас ще пътуват българо-американските поети Мередит и Хартайс, придружени от Красен Химирски, манчестерската млада поетеса Белинда Бъртън, страдаща от астма и болни бъбреци, която нямала пари да спи в софийски хотел и направо от летището кацна и пренощува в личния ми дом (на отделно легло, разбира се), трима руски балалаечни поети, двама японци, еди-коя си професорка, която така и не се появи... С една дума - седем божи дни списъкът на пътуващите се допълваше и нарастваше застрашително, докато накрая след десетки разговори по домашния ми телефон със Струга и българската агенция, подсигурила автобуса, след факсове и пощи електронни, нашият малък, но сплотен пред неизвестността екип се затъркаля към брега на Охридското езеро. Към нас в последния миг се присъединиха специалните гости на празниците Ганчо Савов и Светлозар Жеков (поканен като литератор и издател, а не като държавен чиновник с ранг на заместник-министър), Иван Матанов в ролята си на журналист и Рада Шарланджиева като пратеник на сп. “Лик”. Останалите пасажери бяха Н. Кънчев, М. Георгиев, К. Кадийски, Зл. Златанов, Б. Ламбовски, постмодерният й.еф., и моя милост, старшина на ротата по неволя. След точно 12 часа препускане през жегите, прекъсвано от десетки припкания по малка нужда (най-вече от страна на англосаксонската част от тайфата), след нееднократно обилно хапване и пивопиене в македонски крайпътни ресторантчета, успяхме да довлечем крак до хотел “Дрим”, наречен на река Дрим, пропълзяваща през Струга града като леопардова змия. Пристигнахме мокри и потни, мръсни и жадни за душ и чисти дрешки точно когато не трябваше - от всички страни на тълпи прииждаха някакви куфари с бради и очила, някакви чанти и сакове, говореше се на няколко езика едновременно, всичко това придружено с невероятен кипеж пред рецепцията и около нея. Близо 80 перковци, пера и перца от цял свят напираха да си получат заветния ключ и да идат да отдъхват по стаите. Оказа се, че дори за зам.-министъра на културата на Македония няма свободна одая, защото до сетния момент прииждаха участници и гости, а други - от предварителните списъци - или ги нямаше, или въобще не се знаеше дали ще ги има. Милите Ташковски и Гюзел, опаковани и стегнати в сака и вратовръзки, ходеха като лунатици сред врякащото множество, оставили се на лавината от жадни за изява разноезични лирикомани, с надеждата, че тя ке се оттече нанякъде, където иска и където може... След около час и нещо фоайето се изпразни и всеки от нас се затътри към своя руум... Но понеже обущарят ходи бос и аз, след като разпределих всички по единичните им стаи, с мъка разбрах, че за мен стая не остана... И се наложи да ме приюти добродушният и отзивчив Ганчо Савов, който три нощи не успя да мигне от оглушителните апасионати и бурни разходки по всички ладове на грандиозното ми хъркане... Не помогнаха нито резервните възглавници, нито светкавичните му оттегляния, веднага след вечеря, нито моите съзнателни закъснения и примъквания на пръсти в малките часове.
Междувременно всички наши и чужди участници заприиждаха от етажите - изкъпани, сресани и гримирани според пола си и предпочитания свои, а аз още се въртях пред рецепцията като недообран евреин и се чудех къде да настаня готиния Захари, шофьора на автобуса ни... Фестът явно започваше, тълпите поеха към Дома на културата, където мало и големо от Струга беше надошло да зяпа и слуша това велико преселение на поетите... 26.8.1999 г. 20.30 часа местно време. В салона пиле не може да прехвръкне, отвън на огромен телеекран се вижда какво става вътре. Македонската телевизия показва в пряко предаване лунното затъмнение на поезията. Честта пръв да чете се пада на предварително определения за това Уилям Мередит - дошел на празникот заедно с бугарската ни група. Кога успя Хартайс да го преоблече, кога го качи на сцената - злобно си помислих, но се утеших, че след като българско име няма да се появи на откриването, но поне един български поданик, носител на “Вапцаров” и “Пулицър”, с обичка на ушето, да открие гигантскиот фест... По-късно се питах, какво ли щеше да стане с това полубългарско, полуамериканско участие в импозантното “свечено отворанье на фестивалот”, ако бях пропуснал да предупредя двамата влюбени американци, че тръгването за Струга не е в девет сутринта, както им бяха съобщили от македонска страна, а в осем нула нула...
Осма по ред трябваше да чете Блага Димитрова, но нейното неявяване в последния момент поради заболяване осуети възможността македонците да чуят и видят на цял екран някой от нашите. След 17-те най-великите тук пристигнали чуждестранни поети, започна четенето на македонските такива. Публиката се пооттегли извън душната зала и успяхме да надникнем в тази светая светих, където на следващата вечер щеше да дефилира българската седморка, без да се брои лехена...
Вечерта завърши с голема македонска вечеря, по време на която неколцина македонски поети (втора партида) прочетоха по една своя творба. Беше доста нелепо - с нож и вилица в ръце, и салфетка загушена под гушката, да напрягаш ушни мидички и да слушкаш недотам разбираеми поетически слова. Хайде, ние от София, схващахме по нещо и чинно ръкоплещехме, но другите стотина и нещо чужденци биеха лицемерно длани, сякаш наистина разбираха за какво иде реч. По-скоро по този начин благодаряха за чудесно приготвената змиорка и за шарана, който шаваше в стомасите им между трите чаши бело вино... Но без кусури не може - до минала година така се е провеждало, и сега, макар при демократични условия, традициите трябва да се спазват... По-добре е да се кара по коловозите, отколкото да ритнеш новаторски мавзолея на поезията и да си навехнеш за цял живот ногата... А и не се знае как ще се обърне утре политическата палачинка - та со кротце, со благо, и со малко кютек...
Вълненията около нашето централно участие започнаха още с това, кой ще ни представи, кой ще води вечерта, по колко неща ще четем, в какъв ред, да не би някой от нас да се обиди, ако е втори или пред зук... Идеята Светльо Жеков като критик да каже по няколко думи за всеки удари на камък - той категорично отказа. Аргументът му беше жесток - подборът е дело на Игов и на никой друг. Докато умувахме дали Кадийски ще свърши работа като хората, или да се доверим на Николай Стоянов, който ни настигна със собствената си кола по пътя и тук, в Македония, плава свободно със своята фондация “Балканика” като мрена риба из длибокото, организаторите набързо ни отрязаха квитанциите. Ще се чете по едно на български и едно на македонски и само от антологията. И не само от седмината, а от сите по едно, като тези, които отсъстват, ще бъдат представени от местни артисти. Довериха ни, че очакват високи гости и ме помолиха да съкратя предговора на Игов до пет минути, да определя кои неща ще се четат от недошлите и да дялна всичките биографични заметки, някои доста подробни и скучни. Залата се оказа наполовина празна, но нейната огромност - около 1200 места, не ни смути. Пристигна заместничката на Любчо Георгиевски г-жа Доста..., министърът на културата Димитър Димитров, нашата министърка Емма Москова с шефа на протокола и съветничката си по работата с медиите, тук бе и българският шеф на посолството ни в Македония Ангел Димитров, местни хора, чужденци, участници в тържествата, пратеници на родната ни телевизия... Четенето мина сериозно, делово, без импровизации и шоу варианти, бих казал стегнато, по социалистически... Имах чувството, че журналистите от скопските червени вестници ни дебнат с четири очи да кажем нещо, което ще им свърши работа в писанията им срещу младата и неукрепнала все още власт... Но не би! Изпяхме си нещата, чухме ги на македонски, Златанов например така го измънка пред микрофона, че едва когато актьорът го изчете ясно и отчетливо на македонски, го сватифме ова песна. Всеки от нас пожертва суетата си и си остави егоцентризма в хотела - не дадохме никакъв повод да злепоставим домакините, нито за миг не ги притеснихме... Представихме се като много добър отбор, независимо своите междуличностни отношения. Така че да лапат салама двете дами от часовия вестник, които чули-недочули веднага обявиха поредното ни чужбинско участие за провал и пропуснат шанс. Доказателствата бяха аплодисментите, интервютата, специалните поздравления от македонските ни колеги след рецитала, дори Ив Бонфоа дойде лично да поздрави един от нас. Кофти беше, че не се сетихме да подготвим нещата си и в превод на английски, та присъстващите иностранци да не зяпат като невидели, в едно да се бият и живи, и умрели...
На следващата сутрин имаше поетическо матине на брега на езерото, в местността Калище, чете се между две църкви, на открито. Кой знае защо, Миглена Николчина, която взе участие в диалоговия дискурс на тема “Номадизмът като такъв”, бе предвидена да чете и стихове, но нито тя се появи, нито (както и Блага Димитрова) беше заменена с някой от нази - винаги готовите да запушим дупката матросовци. На това матине четоха поети, които досега не им бяхме чули гласа, но имаше и такива, които отново (за пореден път) се проявиха. Ние, бугарите, бяхме се отчели и чакахме някой с тепсия да ни покани, но не би. Челият - чел, дайте път на небратските народи. С тях има по-малко рискове и по-малко се дразни скопската преса. Щях да забравя да спомена, че за първи път някоя национална поезия, в случая нашата, се представя в най-голямата зала в града. Досегашните подобни вечери са се провеждали в заличката на хотела, събираща максимум стотина души, а обикновено се е запълвала до една трета. Дали искаха да ни успокоят с този факт? Едва ли. Защото и в София не бихме могли да съберем тези 500-600 човека, за да слушат нашите енигми и парадигми.
На закриването на фестивала също не беше предвидено българско име. Не знам как, но в сетния миг на сцената на моста над Дрим се появи и Никола Кънчев, който седна редом до най-авторитетните гости на фестивала. Иначе 38 души оглушиха през устите на микрофоните малкото градче на родните си езици. И цялото поетическо войнство пак беше показвано франко по телевизията. Нашата вечер щеше да бъде излъчена в един от следващите дни. Така че родните журналистически папагали да не повтарят ехото на скопските опозиционни издания и да ни твърдят, че сме обърнали фестивала на български празници, и вече вместо стружки вечери сме участвали в стружки вечè ри. Бяхме важни и скъпи гости, но никой не може да обвини организаторите към свалигащинина. Обратно - дадоха на Мередит награда за най-добро стихотворение, четено на фестивала, което беше поклон към Съединените американски държави, а на импровизирания конкурс за стих на тема вино връчиха бъчонката с църно на най-бездарния руснак измежду присъстващите трима поети, подопечни на Елцин.
От всички слухове и приказки, че Блага взима някаква награда, се оказа, че е била номинирана за “Златният венец”, връчен тази година на французина Ив Бонфоа. Домакините са издали неговите стихове на френски и в превод в суперлуксозен том. В отделни томчета, но не толкова луксозни, бяха представени с избрани творби Блага, Вячеслав Куприянов от Русия, Фатос Арапи от Албания, Славко Михалич от Хърватия и Маркос Мескос от Гърция. Явно това са били петте имена измежду които се е разигравала голямата награда. Догодина излиза избрано и на Константин Павлов. Ако не падне владата на Любчо Георгиевски, може би най-сетне и българин ще вземе златниот венец. А както обичат да казват македонците, пътят към Нобел минава през Струга... Кой знае. Ще поживеем, ще видим.

Румен Леонидов