Чистият Вермахт

"Война за унищожение. Престъпленията на Вермахта от 1941 до 1944 г." е изложба, която от четири години обикаля Германия. Била е и във Виена. Изложба, която показва "разтърсващи текстове и снимки, но не казва нищо ново" (Тони Джуд). Защото показаното е отдавна известно, поне на историците. Парадоксалното е, че толкова десетилетия след войната тази изложба предизвиква бурен дебат сред немската общественост и огромни опашки от посетители във всеки град, в който отива. (На последното е свидетел и преводачката на настоящите статии.) Още по-интересна е реакцията в Австрия, която и досега има проблеми с миналото си и т.нар. му преодоляване. Във Виена тя беше показана в отдалечен квартал, но въпреки това предизвика силно възмущение и обвинения в клевета. "Кроненцайтунг" я нарече "сатанинска".
И.И.


Една изложба обикаля Германия и отваря рани. Темата й е щекотлива, заглавието провокативно. От пролетта на 1997 г., когато тя беше показана в Мюнхен, протестните демонстрации на националдемократите и на републиканците срещу нея, не са изключение.*
За първи път изложбата е показана в Хамбург през 1995 г. Медийният резонанс е голям, за разлика от броя на зрителите. Предвиждало се да бъде показана още само в Потсдам и в източната част на Берлин. Но после се струпва цяла лавина от заявки на немски градове, проявили интерес.
В източните провинции, в Потсдам и Ерфурт например отначало откликът е малък. Авторите са се ограничили с рецепцията на историята на Вермахта единствено в западната част на следвоенна Германия и затова се спират на популярни там игрални филми и книги, представящи образа на "чистия Вермахт". Впоследствие установяват, че много хора на изток смятат подобен подход към историята за "западен проблем".
Броят на посетителите на изток започва да се увеличава едновременно с документирането на т.нар. преодоляване на миналото в бившата ГДР. Партията на демократическия социализъм смята, че ГДР е оклеветена. Ханес Хеер - ръководителят на авторския екип, отговаря, че се е премълчавала смъртта на три милиона съветски военнопленнци - Съветският съюз не е искал да се разчува, че е имало толкова много пленници. Изложбата оборва също легендата, че всички бивши военнопрестъпници живеят на Запад. Помощ идва от Паул Хайдер, бившия ръководител на Института по военна история на ГДР, а също и от други експерти по епохата на социализма. Така в бивша Източна Германия започва дебат. Пробивът идва с Дрезден - 50 000 зрители.
Нападки и обвинения не липсват и от други посоки. Мюнхенското новинарско списание "Фокус" обвинява Хеер, че проучванията му са мърляшки. От изложбата трябвало да бъде отстранена една снимка, защото надписът върху нея не бил верен. Презумпцията на изложбата, че евреите върху снимката били водени на екзекуция, не можело да се докаже. Самата снимка обаче не е фалшифицирана. Както и никоя друга от останалите. Фотоотделът на Федералния архив в Кобленц определя като "безпредметни" всички обвинения в подправка.
Не липсват и критики към концепцията. Хорст Мьолер, ръководител на реномирания Мюнхенски институт по съвременна история, казва, че е безспорно - част от Вермахта е извършила тежки престъпления, но изложбата внушавала, че целият Вермахт е престъпен. Между другото споменава, че и неговият институт още преди десетилетия се е занимавал с разкриване и документиране на престъпления на Вермахта.
Изложбата предизвиква дебати в Бундестага и объркване в Бундесвера. Добрите в началото контакти между екипа и тези две институции се прекъсват по настояване на християндемократите и на войнишките съюзи. Има забрани за изнасяне на лекции, които влизат в съпътстващата програма. Нещата се обръщат, когато в Аахен един генерал препоръчва изложбата на войниците си.
Изложбата успява да стигне и до поколението на бившите войници от Вермахта. Отначало те са резервирани, но впоследствие Хеер открива, че изпитват огромна нужда да говорят. Най-после се стига до диалог между поколенията. И макар общественият дебат да се води разгорещено, дори със злоба, авторите смятат, че благодарение на изложбата "голямата история се припознава като семейна". Много от поколението на бившите войници сами изпращат мемоарите си, снимки и документи в института в Хамбург, но не липсват и материали, изпратени от техните деца.
Като свой пропуск Ханес Хеер отбелязва липсата в изложбата на свидетелства за "малката съпротива", за онези, които под една или друга форма са отказали да участват. "Както и в Нюрнберг, тук става въпрос за престъпленията на цяла институция. Ние не смятаме, че всеки един е виновен. Ръководим се от презумпцията за невинност", казва той. Темата за съпротивата вътре в институцията ще бъде следващият му изследователски проект. "Какво щяхме да направим ние", е въпросът, който може да спаси следвоенното поколение от прекалена самомнителност.
К.-Л. Б.
* До демонстрации се стигна и през февруари т.г. в Кил - бел. пр.


Война за унищожение

Неопетнен от фронта - така би могъл да се охарактеризира образа на германския войник, който той сам си създава след Втората световна война. Още през 1945 г. висши генерали от Вермахта, като Ерих фон Манщайн например подчертават в един меморандум, че винаги са се държали на разстояние от Хитлер и че са изпълнявали войнския си дълг почтено и с чест. През 50-те години безбройни романи, публикувани в илюстрованите списания, и игрални филми популяризираха тази представа за историята. Аполитичните немски войници, зле предвождани от самозабравил се военачалник с мания за величие, воюват чисто в една нормална война и не участват в жестокостите.
Това е лъжа, легенда, резултат от колективно изтласкване, подчертава от своя страна Ханес Хеер от Хамбургския институт за социални изследвания. Ханес Хеер заедно с екип от историци e авторът на изложба със също толкова лапидарно и недвусмислено заглавие "Война за унищожение. Престъпленията на Вермахта от 1941 до 1944 г.". Целта на изложбата е да покаже, че германската армия активно и като единна организация е участвала във всички видове престъпления и в никакъв случай не е била "аполитична". Ударението пада на партизанската война в Сърбия или т.нар. заложническа война; на нападението на Шеста армия и участието й в избиването на евреите; и на тригодишната окупация на Беларус.
Посетителят на изложбата отначало минава покрай познатите списания с романизирани истории за войната - от "Кристал" до "Ревю" и плакатите на филма "Кучета, вечно ли искате да живеете", които и до днес определят представата за германския Източен фронт. Накрая стига до голо помещение, където се намира същинската изложба. Там има безбройни фотографии, най-често аматьорски снимки, правени от войници, както и изрезки от заповеди, съобщения на Вермахта, свидетелски показания от следвоенните процеси и невероятно количество писма от фронта. Освен това може да се изгледа цяла поредица документални филми. Утежнената текстово, подчертано трезва изложба явно иска да започне борбата с твърдоустановената представа за неопетнения Вермахт като ни засипва с изобилие от доказателства.
При това изложбата не се стреми нито към сензационност, нито към провокативност. Според Хеер, тя показва само нивото, до което са стигнали изследванията, останало незабелязано досега от по-широката общественост. Пак според Хеер, Отделът за военно-исторически изследвания към Бундесвера във Фрайбург (днес в Потсдам) е свършил много работа, но не е прекрачил една "невидима граница", а именно, участието на Вермахта в унищожаването на евреите.
Организаторите на изложбата твърдят, че задача на Вермахта е било да регистрира евреите и да строи гета. При настъпленията се е стигало до спонтанни разстрели. Най-често са били избивани представители на местната еврейска интелигенция, за да се всее ужас сред останалото население.
Писмото от фронта на един ефрейтор от 354-ти пехотен полк свидетелства, че са се предприемали акции за избиване на цели групи - жени, деца, старци. "В село Крупка имаше приблизително 1000 евреи и всички трябваше да бъдат разстреляни днес. Малко от тях запазиха самообладание. Децата се вкопчваха в майките си, жените в мъжете си. Там обаче нямаше блато. Само една яма в пясъка, в която бяха натъпкани евреите."
В официалните съобщения акциите се маскират, в тях се позовават на заповеди. (Според заповедите "евреите трябва да се третират като партизани или мародери"). Историците смятат, че в първите, неразкрасени съобщения на прочутите "щурмови групи", които не са принадлежали към състава на Вермахта, често могат да се намерят данни, кои войскови части са се включвали в разстрелите. В Беларус двайсет хиляди евреи са били избити от Вермахта. Общо през трите години на окупация от 10,6 милиона жители на Беларус умират 2,6 милиона.
Повече от половината руски военнопленници загиват - 3.3 от 5.7 милиона (през Първата световна война загиналите руски военнопленници са били пет процента). Според данните на изложбата повече от един милион военнопленници са се намирали в лагерите на Вермахта. Загиват половината. Историците са открили заповеди на Висшето командване на Вермахта, с които се забранява построяването на бараки. Изрично се казва, че пленниците трябва да бъдат транспортирани в открити вагони в мразовитата зима, че е забранено болните да бъдат лекувани от съветски санитари и със съветски лекарства. При "опити за бягство" не се позволяват нито предупредителни викове, нито предупредителни изстрели.
Изложбата представя борбата с партизаните като безпощадна война с цивилното население. Когато през декември 1941 г. генерал Бьоме е отзован след три месеца от мястото на военните действия в Сърбия, Вермахтът е оставил 160 убити и 278 ранени, а според изчисленията на научните работници е разстрелял между 20 000 и 30 000 мъже - евреи и цигани. Хиляди жени, деца и старци са били обявявани за помощници на партизаните. Когато не се намерят виновниците - така е според заповед на 62-ра пехотна дивизия от 21 юли 1941 г. - "трябва да последват колективни мерки. Те могат да се изразяват в разстрели на местни евреи или руснаци, опожаряване на еврейски и руски къщи".
Този начин на действие, казва Хеер, не е бил реакция на партизанската борба, а е бил обявен още преди нападението над Съветския съюз в един указ на Хитлер и в един на Висшето командване на Вермахта от 19 май 1941 г. "Директиви за поведението на войската в Русия": "Тази борба изисква безогледни и енергични мерки срещу болшевишките подстрекатели, четници, саботьори, евреи и отстраняване без остатък на всяка активна и пасивна съпротива."
Хеер е убеден, че това жестоко отношение само е засилило партизанската съпротива. В началото населението се е държало изчаквателно или е посрещало приятелски немските войски. В доклад от октомври 1941 г. полковник Ервин Лахоузен пише за опасността, "че добрата нагласа може да се превърне в своята противоположност заради лошото третиране". Напразно един офицер от Генралния щаб се опитва да попречи на разстрела на 90 еврейчета от Белая Церков в Украйна през август 1941 г. Разстрелът се е състоял "по реда си" по заповед на командването на 6-та армия.
С извадките от военнополевата поща авторите на изложбата показват колко много войниците са били повлияни от расисткия светоглед. Писмата са пълни с антисемитски обиди като "чифутин", "еврейска измет" и с ведър тон описват разстрели и убийства, извършени с животинска жестокост. Аматьорски снимки показват обикновени войници, триумфиращи или ухилени до уши по време на екзекуции. Почти цялото общество е било заразено от човеконенавистната мания за величие на националсоциалистите. Това е една от тезите, разработени в дебелия почти седемстотин страници том, издаден в добавка към изложбата. В многобройни кратки статии се проследяват различни военно-исторически, но също и социалпсихологически аспекти. При това цел на изследователския проект е да покаже приемствеността между Първата и Втората световна война. Например в безизходната ситуация от 1916 г. Лудендорф развива концепцията за "тоталната война" и за масовата мобилизация като компенсация на липсващи ресурси. Преживяното като унижение поражение, което с помощта на легендата за "удара в гърба"* бива прехвърлено на сметката на новата република, инфлацията и свързаният с нея упадък на гражданските позиции в немското общество, поощрени от прехласнатата по грубата сила литература на "героическия реализъм", създават през 20-те и 30-те години климат на насилие и готовност за убиване, който Адолф Хитлер лесно е могъл да използва.
Общият проект, който обединява изложбата и изследванията, не се стреми към поглед от тясно немска перспектива. Проучва се "ролята на насилието в цивилизационния процес", а това включва и съветските лагери или заповедта за пускането на атомната бомба, взета от властите в една демократична страна. За Хеер бомбардирането на Дрезден, разбира се, също е военно престъпление, ексцес, до какъвто се стига във всички войни. Докато на Запад войната, водена от германците, е преследвала ограничени цели - като владеенето на пространства чрез марионетни правителства, както това постига по-късно Съветският съюз в Източна Европа, на Изток се е водила унищожителна война, при която се е поставял едва ли не въпросът "да бъдеш или да не бъдеш". Завоевателите не са срещали противник, а бъдещи робски народи. "Темата, обяснява Хеер концепцията си, са престъпленията на Вермахта като част от съзнателна политическа концепция." Не става дума за виновници и отделни извършители. Хеер не гледа на войниците като на престъпници. И "преди и след това" те са били нормални хора. И "това е най-потресаващото".

Карл-Лудвиг Баадер

* Dolchstosslegende - под това се разбират твърденията, че Германия е загубила Първата световна война не поради военни и икономически причини, а заради саботаж в родината. (Бел. пр.)

в. Хановерше
алгемайне цайтунг



От немски
Ирина Илиева