Театърът, Балканите и младежта

- Защо от всички антични пиеси избрахте точно "Антигона"?
- Може би защото сравнена с останалите творби на античността тя носи най-голяма тайна. Действията на Антигона противоречат на всяка логика. На философско или друго ниво може дълго да се спекулира, но нейното действие си остава тайна.
- На кой текст се опирахте?
- Основата ни беше оригиналният текст на Софокъл. Опитвахме се да се изплъзнем от повърхностното му тълкуване, т.е. от това, което знаем от училище за Антигона или за борбата между човека и свободната воля. Целта беше да се намери подходящата форма, конфронтираща въодушевлението от античните измерения и насилието на реалността с насилието на изкуството.
- Каква беше изходната ви точка към пиесата?
- За мен изходната точка е човешкото общество, което живее в хаос. Някъде съществува някаква личност, която иска да създаде ред, така че животът да стане по-поносим. Това е Креон. За мен това е позитивен импулс в пиесата, тъй като действително трябва да си доста смел, за да се наемеш да свършиш работата на Бог. И след това се явява това изключително ранимо създание, това момиче, което дръзва да каже "Не, аз няма да участвам!". Наистина най-нелогичното събитие в цялата ни културна история. За мен действието на Антигона не може да бъде символ, не може да бъде метафора на нещо конкретно. Това е абстрактна представа, която или приемаш или отхвърляш. Не искам да тълкувам Антигона в рамките на каквито и да е обществени отношения.
- Кои са другите ви герои освен Антигона и Креон?
- Важна роля е отредена на Хора. За мен това е най-интересният феномен от античната трагедия. Намирам за изключително вълнуваща идеята група хора да е движена от едни и същи мисли, които и едновременно се изговарят. А когато въпросът стигне до формално-техническото си решение, тогава идва на помощ хореографията, дизайнът - хубав фон, подходяща светлина, трикове... Това няма нищо общо с философското значение на Хора. Струва ми се, че ние завинаги сме загубили способността да се движим като един и да говорим, сякаш говори само един. Идеята за общността е чудесна, но когато се опита да бъде реализирана, се вижда, че това е ужасно трудно, дори невъзможно. Може би в областта на икономиката и политиката и да е осъществима, но на нивото на разбирателството и толерантността - не. Необходими са още много години. Това казвам на фона на събитията в моята страна като човек, стоящ извън общността.
- Как успяхте да режисирате Хора само с шестима актьори?
- Струва ми се, че бяха достатъчни. В театъра могат да се използват и други езици, други помощни инструменти. Надявам се, че това ще достигне до зрителя. Но ограниченият брой на артистите за мен беше предизвикателство да се захвана с този проект.
- Къде виждате връзката с техно-поколението?
- Под "техно" не разбирам единствено специално облечени хора, които скачат по сцената под звуците на техно-музика. Опитахме се да използваме чисто технически ефекти от електронната музика за тълкуването на текста. По начина, по който един диджей представя музиката. Той взима няколко такта от Бах и ги смесва с всичко друго. От това се получава трети вид музика, която носи нова информация. По същия начин работих и с Хора, неговите части са тайнствени острови, разположени между соловите партии. Затова пък при соловите партии текстът е съвсем прост и ясен.
- Как ви се сториха условията на работа в Македония?
- Всичко започна добре. Отидох и казах, че искам да работя с млади артисти. Финансово изключително трудно е в система в твърд актьорски състав да бъдат поканени гастрольори. Но директорът на македонския Национален театър Георги Йолевски се оказа отворен човек с широки разбирания, ангажиран към дейността на театъра си. Въпреки че почти не ме познаваше, той прие предложението ми и се съгласи дори да направим прослушване. А за мен беше изключително важно да работя с мотивирани хора. В българските репертоарни театри, които също са с постоянен състав актьори, понякога се налага да се правиш на маймуна само и само да ги въвлечеш в постановката си. Но това ги държи до премиерата, след което отново си казва думата рутината.
- Намирате ли големи разлики при работата си в България, Македония и Словения?
- Словения е сравнително богата страна и при работата в театъра може да поръчаш всичко, каквото си пожелаеш. И слон да поискаш, ще ти докарат. Като в Германия. В България е съвсем различно. Почти няма пари за театър. А в Македония е най-зле. Заради войната и многото бежанци (юни 1999) ситуацията крайно се влоши. Икономиката е в колапс. И на първо място бяха орязани субсидиите за култура.
- В Македония чувствахте ли се като чужденец?
- Аз и вкъщи се чувствам като чужденец. Но това е мой личен проблем. В момента се чувствам добре, когато съм на път. Не само във физическия смисъл. Обичам да пътувам. Когато някъде се задържа за по-дълго, обстановката започва да ме изнервя. Засега не мога да назова мястото, за което искам да кажа, че там искам да живея и работя. Известно време се задържах в Англия на следдипломен курс и там се чувствах чудесно. Сега за по-дълго съм в Германия.
- Времето, прекарано в Англия, важно ли беше за вас?
- О, да! Това беше решаващ период в живота ми. За първи път преживях на собствен гръб онова, което преди време беше скрито зад "желязната завеса". Видях съвсем нови и неочаквани неща. Усвоих нов поглед към живота. Днес имам предимството, че познавам нещата от едната и от другата страна. А аз самият стоя някъде помежду "in the middle of nowhere". Мога обаче да комбинирам, да използвам части от винаги другия фон. Така се усещам по-свободен. Човек се научава на толерантност и как да общува с другия. Липсата на толерантност според мен в момента е един от огромните проблеми на Източна Европа. Трябва да мине време, за да се научим на нея.
- Може ли да се каже, че поради присъствието на повече националности обществото в Македония е по-толерантно от обществата в другите балкански страни?
- Навсякъде на Балканите съществува това национално омесване. И въпреки това хората живеят добре помежду си. Докато не се превърна в тема, нямаше малцинства в истинския смисъл на думата. Никой не говореше за тях. Всичко беше естествено, нормално. Но в момента, в който някой се изправя и казва "Тук има такива и такива малцинства и аз ще ви кажа как трябва да се отнасяме с тях", в момента, в който се прави опит за институциализиране, хората озверяват. Нямам обяснение защо се случва така. Хората взимат пушка и нож и тръгват един срещу друг. Това е все едно да вземеш западноевропейските структури, които сами по себе си са добри, и да се опиташ да ги приложиш в джунглата. Там те ще изглеждат просто смешни. Не е за вярване, че Балканите са само на няколко часа път със самолет отдалечени от Берлин. И когато разбрах, че бих могъл да разсъждавам от гледната точка на западноевропееца, че знам думите, разбирам смисъла, но в същото време до болка познавам всичко от обратната страна, в мозъка ми протече нещо като електрошок.
- Какво е балканското във вашия балкански проект?
- Когато си избрал "Антигона", значи си избрал определена тема. Двама братя се убиват взаимно. И това става по определен път, който не може да бъде заобиколен. Но не искам по този въпрос да се спекулира еднозначно. Не съм правил в Македония постановка, за да бъде тя добре приета в Германия. Не искам да работя за експорт. Поне това смятам засега. Травмата, която преживяваме, се усеща навсякъде. На сцената, по време на репетиции - не можеш й избяга. И в спектакъла също. Пиесата започва със следвоенна сцена. Но не желаех да го правя така, че да се разбира еднопланово - тя е албанка, той - македонец. В никакъв случай. Това може да върви за Германия, но на Балканите никой не би го погледнал. Гледните точки действително са съвършено различни. Не исках да използвам сюжета буквално. Не исках да правя директно политическо внушение. Учудващо е, че въпреки политическата проблематика, война и борби, диалогът се състоява като изкуство. Според мен това е смисълът на съвременното изкуство.

в. Тагесшпигел
Карола Дюр
Гизелинд Рин

Превод Жанина Драгостинова



Интервю
с Галин Стоев