Ние сме негрите на света

Лилия Абаджиева открива Берлинер фествохен с виртуозната си инсценировка на "Страданията на младия Вертер" - едновременно комичен и извънредно сериозен подход към класика. И тъй като, по Бекет, няма нищо по-комично от нещастието, Абаджиева превръща романа на Гьоте за една провалила се любов в бързосменящ се колаж на великите чувства, във водевил на романтичната страст.

- Какво интересно намира днес в Гьоте човек, който живее в България и е на 30 години?
- За мен това е огромният ужас от срещата с любовта, страха от отдаването на собственото Аз в любовта. Неосъществената любов води Вертер към екстремното, което е смъртта. Тази неосъществена любов е паралел към неосъществения живот. "Вертер" не е само някаква любовна историйка с целувки и сълзи.
- Този копнеж по големите чувства до саморазрушение в Западна Европа изглежда анахронизъм. Обикновено към чувствата и към утопиите се поглежда от известна иронична дистанция.
- Но "Вертер" е писан по времето на романтизма. Знам, че днес, за да прекараш една вечер или нощ с някого, не е необходимо да знаеш дори името му, тъй като на другия ден ще си отидеш и ще забравиш. Може би нервните ни окончания са ампутирани. Това, което ме интересуваше във "Вертер", беше невъзможната любов. Той не може да види момичето, което обича. Всяка сутрин напразно протяга ръцете си към нея, нощем напразно я търси в сънищата си. За мен това е израз на нашата самотност - и това е метафизичен проблем. И даже да не искаме да си признаем, по един или друг начин изпитваме носталгия по романтичната епоха.
- Театър изпълнен с носталгия ли правите?
- Всички носим носталгията по изгубени в детството неща. Спектаклите ми носят тези образи, които са и многозначителни, тъй като чрез тях успявам да погледна и с ирония към света. За да започна да работя върху който и да е текст, трябва да имам дълбоко лични причини. Все пак поставянето на пиеса не е обикновена всекидневна работа. Наричам този начин на работа егоистично удоволствие.
- Говорите за лични неща - любов, самоубийство, метафизика. Не търсите ли начин чрез театъра да реагирате на ситуацията във вашата страна? За вас театърът затворено за изкуството пространство ли е?
- Опитах се да превърна живота си в театър. Може би това е илюзия, но аз предпочитам да живея с нея. Вярвам, че щом нещо е интересно за мен, значи ще бъде интересно и за зрителите. Връщам се към въпроса за анахроничния театър. Струва ми се, че театърът трябва да отваря нещо в зрителя, да му предлага нов поглед към света. Ние сме във времето на постмодернизма. Животът ни се върти в забързан ритъм. На сцената по време на едно и също представление еклектично застават една до друга различни театрални форми, които обаче не се изключват взаимно, не се изблъскват, не се поставят под въпрос, те просто са една до друга - лиризъм, комизъм, поетизъм, абсурдизъм или романтизъм. В днешната епоха, мисля си, че малко хора имат желание или пък търпение да прочетат целия "Вертер", за да го изследват в дълбочина.
- Досега сте поставяли Шекспир, Молиер, Гогол и Гьоте. Защо все класици?
- Защото тези творби говорят за големите въпроси на човешкото съществуване. Чела съм много нови пиеси, но те не си заслужаваха отделеното време. Нямаше нищо съществено зад думите или поне такова, което да ми се стори интересно.
- Някои автори на ХХ век като Бекет или Кафка например не са така едноизмерни.
- Бекет и Хайнер Мюлер са велики драматурзи, а Кафка е един от любимите ми писатели. Две от неговите писма до Милена са цитирани в постановката "Вертер". Може би не съм стигнала в развитието си дотам, че да се осмеля да ги инсценирам. Хайнер Мюлер ми напомня на Шекспир. Исках да поставя "Машината Хамлет", но в България не се намери смел театрален директор, готов да приеме предизвикателството.
- Как се промени театърът в България след 1989 г.?
- В момента в българския театър съществуват различни стилистични направления. Съществува традиционният, ориентиран към Станиславски театър, така както е било преди 20 години, има групи, които правят експериментален театър. Съществуват държавни театри, в които се поставят репертоарни пиеси. След срутването на социалистическата система естествено много неща се промениха и в театъра. В България има 56 професионални театъра заедно с куклените, което е прекрасно за страна само с 9 милиона население. Но за държавата е невъзможно да изхранва всички тия театри. Някои театри бяха затворени, от други се обособиха свободни трупи, които вече не разчитат на държавни субсидии, много творци останаха безработни. Но проблемът не е как театралите да си осигурят екзистенцминимума. По-важното е, че все още се намират значими причини, за да се прави театър.
- Наистина ли?
- Да, абсолютно. В момента в България има опасност от пълното разрушаване на ценностната система. Театърът се опитва да спечели неравната битка срещу упадъка на моралните стойности. Но това са процеси, на които аз не бих могла да влияя. Аз само живея сред тях. По-рано театърът беше място за забавление. Днес по-малко хора ходят на театър, тъй като се появиха други форми на удоволствието. Те са в по-голямата си част низки, вулгарни и всъщност водят към разрушаване на самосъзнанието. В стремежа към свободата бяха отритнати ценности, които трябваше да бъдат запазени. Надявам се да се лъжа, но ми се струва, че надеждата ми е напразна. Заниманието с изкуство е едновременно бягство и протест срещу тази действителност.
- Това са радостите на свободната пазарна икономика. Описвате процеси на разпад, значи ли това, че изпитвате носталгия по времето преди 15 години?
- Преди 15 години започна съзнателният ми живот, което означава, че аз съм израснала и възпитана в онази система, която днес наричаме разрушена. Не искам да се впускам в анализ на социалистическата система, пък и със сигурност не бих намерила аргументи в нейна защита. Но потисничеството през последните 45 години роди такъв копнеж по свободата, че той експлодира в несъвсем дозирани отделни свободи.
- Това деструктивен процес ли е?
- Не само че е деструктивен, но е и лишен от ориентири. Представата за свободата, разбира се, не е еднозначна. Ние все още продължаваме да бъдем негрите на света.
- ...негрите на Европа.
- Не, не само на Европа. И това се отнася не само до България, а до всички бивши социалистически страни. На летищата на Европа има различни входове за граждани на държавите-членки на ЕС и за другите, които не идват от ЕС. Явно тия, вторите, са по-малко ценни. Затова казвам, че сме негрите на света. В някои аспекти действително сега изживяваме свободата си, но в други сме напълно потиснати. Богатите страни просто ни избутват встрани.
сп. Тип
Петер Лауденбах

Превод Жанина Драгостинова