Пояснения

Истина звучи сериозно. И някак извисено над света. Изисква се смелост, за да се навлезе в отношенията между истина и власт, наука и социално-политически контекст - особено радикално това прави Фуко (а преди него Ницше). Ние - живелите при държавния социализъм - също имаме известен опит от идеологическата употреба на истината. Господстващата идеология, идеологията на господстващите бе "обективно истинно" учение. Тя узурпира единствено допустимата истина - Истината. Най-големи лъжи биваха представяни за истина. ("Марксическото учение е силно, понеже е вярно" - оттук Н. Генчев, "обратно, то е вярно, понеже е силно".)
На свой ред борбата против "догматичното мислене" също се водеше под знака на Истината, "същинската истина", "истинната истина", като опит за възстановяне на истината от фалшификациите. Хавел призоваваше за "живот в истината". Днес, при демокрацията, мислим различно. По-склонни сме да разглеждаме истината в полето на властови узурпации и контестации (според Фуко противо-реченето на гръцкия тиран е прототип на такава контестация). В по-общ план има игри на истина (в смисъла на Витгенщайн). Те могат да бъдат сериозни игри, с риск на живота. Но това не прави истината Истина, т.е. една и единна.
След толкова много скептицизъм и релативизации, когато някои дори отказват да употребяват понятието, все ще се намери някой да направи следния риторичен жест - говорете каквото искате, но ето простата истина, голата истина (или ето ви "реалността"). Ефектен жест, но само като риторична стратегия и за онзи, който повярва в него. Понеже за разлика от случаите, където "истината" е лесно установима (като например дата на събитие и кой е присъствал на него) и случаите, когато нещо просто се приема за "даденост", има много случаи където "истината" не е еднозначна - и тъкмо те са научно и житейски най-интересни. Понеже социалната "действителност" има символен характер и оттук неизбежен елемент на тълкувание, изгражда се интерсубективно (феноменология); зависи от перспективата и ценностната гледна точка и пр. И все пак трудно устояваме да не се позоваваме на истината, на това как нещата "стоят в действителност" - Както с афирмативни, така и с критически цели. (Впрочем пак Фуко постави въпроса за статуса на критиката.)
При комунистическия режим всеки дискурс - от политическия до научния - се намяташе с тогата на "обективност" (или "принципност"). "Субективизъм" в идеологическия и в научния речник стана стигматизиращ етикет - непозволителна проява на собствено мнение и по-специално на такова, което е различно от официалното или не е "консултирано" с представител на властта. И днес, десет години след държавния социализъм още се плашим от "субективността" (изрази като: "по мое мнение", "считам че" и пр.) и някак се чувстваме задължени да представяме за "обективни" своите мнения, решения, преценки. Иронията е, че най-пълен размах "субективизмът" (и "волунтаризмът") получиха тъкмо при държавния социализъм, където господарите на "обективизма" вземаха най-произволни решения. Впрочем, обяснимо. Колкото по-голям произвол, толкова по-голяма нужда от (представянето му за) обективизъм. Най-силна е нуждата от обосновка на произвола.
Казвайки "обективно", имаме предвид и това, че нещата не зависят от нас - "субекта" или "субектите", т.е. действащите лица, а от непроменими "външни" фактори и обстоятелства (механизми, институции, традиции). Значи с тази дума маркираме - било в извинение, било с примирение - безсилие.
_____________
Култура се употребява в многобройни смисли. Но тук ме интересува скритата интенция на някои употреби. В икономически текстове "културата" е често резидуална (остатъчна) категория, фактор, чието действие е необяснимо рационално (т.е. икономически рационално) и изобщо нещо, на което се приписват отклоненията от предвижданията на икономическата теория.
Или пък "култура" (също "традиция") се използва като синоним на някаква особено трудно променима величина, било "менталност", било обичайни начини на постъпване. Културата в този смисъл обозначава силата на "инерцията" (пред лицето на желана промяна).
Като се каже (друга) "култура", понякога се има предвид наличието на (съществено и трудно преодолимо) различие в разбиранията, различно схващане на нещата, разминаване между партньори. Културата тук сочи към радикална "чуждост" на Другия. (Опитите културните различия да се претълкуват позитивно като културно разнообразие и многообразие, съставляващи културно "богатство", предполагат тъкмо тази изходна предпоставка.)
"Културата" (особено в немския свят) може да има конотация на нещо особено възвишено и "духовно" - храна за "тънки умове" и ценители. Това е понятието за "висока култура" - литература, изкуство и пр. В този смисъл и нашето "културен човек". Във всички случаи трябва да се внимава за интенцията зад употребата на "култура".
_____________
Традицията (също "културата" в едно свое значение) се мисли като "инерционен момент", изобщо онова - можем да го наречем структура, стереотипи, менталности и пр., което се променя бавно и оцелява или се възвръща въпреки промяната. Традицията обозначава факта на запазване, консервиране, упорстване на старото, неговата жилавост. Тя е тежестта на историята. Фернан Бродел употребява така понятието за "цивилизация" (вж. La grammaire des civilisations). Може да се каже, че с понятието традиция обозначаваме факта, че ходът на нещата има своя "логика", която не се съобразява с нашите желания и планове за въздействие и промяна.
Само по себе си "традиция" е съдържателно празно понятие, което казва само, че нещо се запазва въпреки промяната и продължава съществуването си в една или друга форма. В този смисъл традиция е и фактът на предаване през времето, и нещото, което се предава. Но какво точно се предава се нуждае от уточнение във всеки конкретен случай, ако не искаме да говорим преднамерено общо и неясно. Интересно е, че национализмът, доколкото обича да говори за традиции, изглежда консервативен, но като идеология и движение е всъщност сила на промяната и в този смисъл "революционизиращ". (Може би тъкмо затова той остава преднамерено неясен при формулировката на "традициите" или си ги изобретява по целесъобразност.)
_____________
"Идеология" има няколко различни значения. Първо (у Маркс) - като погрешно осмисляне на реалността, в частност изкривено (превратно) схващане на собствения (класов) интерес. Разбира се, това предпоставя възможността да се види "правилното" състояние на нещата. Второ (у Вебер, но преди това и у Маркс) - като оправдание на нечие господство. Трето (Гиърц) - идеологията като обхватна и консистентна мисловна система, претендираща да обяснява света - светоглед.
Пол Рикьор (в Ideologie et utopie: deux expressions de l'imaginaire social) майсторски обединява трите различни понятия за идеология в едно - около господството. Така осмислянето на действителността е универсално явление (всяка социална реалност е интерпретирана реалност), но осмислянето се усеща като "оправдание" или като "изкривено знание" само когато става дума за обществено важни неща, в крайна сметка свързани с факта на господството. Тогава управляващите се нуждаят от идеологията като "оправдание" (легитимиране) на своето господство, а пък контестиращите властта усещат наложената интерпретация като "изкривяване" на представянето на действителността.
Идеологията като "изкривено знание" за реалността (и неправилно осъзнаване на собствения интерес) предполага, че светът се разделя рязко на реалност и осмислящо реалността съзнание (Марксовата играеща и с думите формулировка - Das Bewusstsein is das bewusste Sein - съзнанието е осъзнато битие), които могат да са в хармония, но между които възникват и несъответствия. Кога и как възниква това отместване между реалност и съзнание за реалност? Марксическият отговор е, че господстващата класа налага своите възгледи за реалността върху подчинените класи, кара ги да приемат нейното осмисляне на нещата. (Възможен е и друг отговор - че деформацията на възприятието възниква с времевото и смислово отдалечаване от контекста на възникването на мисловната система, при което възгледите се усещат все повече като чужди на действителността и деформиращи.) Въпросът е, кой казва как изглеждат нещата "наистина" и какъв е "действителният" интерес. Има нещо самоунищожително в идеолого-критичния възглед, понеже няма причина той да не се приложи и към самия себе си - критика на критиката на идеологията и т.н. до безкрай. Иронията на това марксизмът (претендиращ да критикува фалшиви идеологии) да се превърне в идеология в марксически смисъл...
Все пак не можем да се откажем да "прозираме" зад онова, което историческите и социалните актьори смятат за своя реалност, и което се оказва "идеологически изкривено" или пълна илюзия (така зад революционната промяна Токвил разкрива непрекъсната нишка на централизация зад стария и новия режим във Франция; на свой ред Франсоа Фюре посочва неадекватността на теорията на заговора, с която някои тогавашни революционери си обяснявали реалността; същият посочва и разликата между "революцията" като съвсем не неизбежен хронологически ход от събития и необратимата, съдбовна "революция", битуваща в представите на историците). Ако се откажем да търсим "друга" реалност зад ставащото, губим възможността за критичност. Но няма гаранция, че има "по-дълбоко" - нещата понякога са такива, каквито изглеждат.
При естествена врасналост в ситуацията (в едно "традиционно" общество) човек може да говори за идеология - например, че религията е оправдание на съществуващия ред - само ex post facto. Осмислянето на нещо като "идеология" идва едва с възможността за рефлективно и критично отношение към ситуацията, за проблематизиране на социалния и политическия ред. Идеологията като понятие е продукт на рефлексивна и критична епоха и само от нея може (с уговорки) да се проецира назад в нерационализирани епохи.
_____________
Според Клифърд Гиърц отделянето на символното измерение от реалността трябва да се разглежда в развитиен план - едва в модерните общества се усеща "разрив" между реалност и символи. Понеже модерният скептичен интелектуализъм е подложил на разомагьосване такива мощни символни системи като религията и идеологиите, които по-рано са били приемани безвъпросно за самата реалност. Съвременното научно познание ни учи на "инструментално" отношение към символите - използването им като средство за репрезентиране на реалността и нейното "идеализиране" (типизиране, моделиране и пр.), като във всички тези случаи предполага несъвпадане между представяне и представено, изображение и реалност. Обратно, символите не са били рязко откъсвани от реалността в "примитивни" и традиционни общества; тук дистанцията между символ и реалност не се изживява драматично, дори ако се вижда като проблем. В модерните общества специално социалният ред не се приема като общовалиден, а се оспорва и превръща в обект на борби - за интерпретация и промяна - от конкуриращи се групи със свои "идеологии".
И така, реалността има две измерения, респ. трябва да се "чете" в два плана - на обективни структури (икономически, властови и пр.) и на символното им представяне. Социалната реалност винаги и задължително има символен "израз", доколкото човек е културно същество, придаващо смисли на нещата. Не може да се каже, че символното измерение е "епифеномен" на социалната реалност - то влиза в нейната тъкан, конститутивно е за нея. Възгледът за "удвояване" на социалната реалност и "еднаква важност" ("еднаква фундаменталност") на двете измерения се защитава например от Волфганг Шлюхтер в тълкуването му на Макс Вебер, от Пиер Бурдьо и др. С една метафора може да се каже, че социалното случване е шевът, по който физически движения се свързват с осмисляния. После тези парчета се прекрояват във вторични интерпретации.
Връзката между социална реалност и символика е различно тясна в зависимост от това какво мислим под символика - дали първичните език и феноменологични смисли ("жизненият свят"), или някакви "вторични" мисловни системи като религия, идеологии, философии и пр. Например "жизненият свят" на феноменологическата социология е съвсем примарен и е част от самата социална реалност - той е тя. И Бурдьо залага символното измерение ("културата") много дълбоко - то не е някакво "учение", а придобити чрез социализиране в дадено общество и класа схеми на възприятие - "хабитус".
_____________
Понятието "интерес" е твърде интересно. Макар да има както материални, така и идеални интереси, като търсене на житейски смисъл, на религиозно спасение и пр., интересът (в социалните науки) най-често се разбира редукционистки като стремеж към "материални" блага. По-нататък се говори за частичен (личен, "групов") интерес, за разлика от колективен (класов, расов, национален) интерес и в някои системи първият бива изтълкуван като нелегитимен - "егоистичен". Марксизмът е направил много за това обезценяване, а също и национализмът. И то без гаранция против изпадането в плен на така обезценените материални интереси. Мисля, че е необходимо да възвърнем двойното (и широко) значение на "интереса", както и неговата легитимност.
_____________
Въпросът: какво "е" дадено нещо (по своята същност) отвежда към онтологията; как е възможно познанието му - към теорията на познанието (гносеология, епистемология или по-стеснено - методология); какво "означава" една дума или изречение - към семантиката и логиката; какво "изразява" нещо - към изследването на символа и семиотиката; какво "имаме предвид", като казваме нещо - към "философията на езика". И още: от какво е причинено нещо - каузализъм, номотетизъм; от какво е произлязло - "генеалогия"; как действа (за какво служи) - функционализъм, как е устроено - структурализъм; и двата тези въпроса - системна теория.
Въпроси, откриващи пътеки на мисленето, разработени систематично в проблематики и традиции на знанието...
Румен Даскалов



С този текст
продължава
поредицата
културо-
логични
наблюдения
на Румен
Даскалов