Аполония: улягането

Най-сетне нещо се промени в Аполония. Имам предвид главно изобразителното изкуство, защото то и като вид, и като тип представяне е новост за фестивала. Но промените, макар и по-трудно уловими, са и в града, и в контекста, и в медийното присъствие на събитието.
Градът години наред се опитваше да запази артистичния облик от легендарното си минало, залегнало в песента на Георги Минчев и в паметта на артистичната общност, която всяко лято се преместваше от София в Созопол - днес повечето от тази публика идва само за дните на фестивала. За мен преломният момент бе превръщането на долнопробната (и затова привлекателна) кръчма с "нелегалното" име "Пъци бар" (малко хора знаят, че легалното беше "Първомай") в нещо като виенска сладкарница с лъскав унифициран дизайн и с доста нелепото вече название "Пъци бар", изписано със златен курсив на огледален фон. Това своеобразно официализиране на бохемската артистична традиция вървеше през 90-те успоредно с тенденцията към превръщането на Созопол в туристически център от ориенталско-средиземноморски тип. Днес най-сетне градът се е "предал", откровено е прегърнал курортната идея и в атмосферата определено се чувства умиротворяване. Там, където преди имаше една кръчма, вече са три; там, където доскоро имаше само сергии, се реди низ от спретнати магазинчета (и пак си има сергии - просто главната улица е силно стеснена); там където беше "жълтото" кафене (поело донякъде функциите на едновремешния "Пъци бар"), сега е мащабно заведение в три части. Напълно в духа на промените е и фактът, че по-евтино е да вечеряш, отколкото да пиеш кафе - например айс-кафе в "жълтото" е един и седемдесет, а коктейл миди в една от многобройните малки кръчми струва два лева.
В този вече успокоен и помирен със себе си град фестивалът Аполония някак улегна. Той също имаше дългогодишните си противоречия, породени от спомените за едно разкрепостено, максимално свободно за времето си, почти революционно минало. Преходът към официалност, също както при града, се бореше с артистичната традиция и бе допълнително утежнен от зараждащата се "медийна" псевдохудожественост. Днес като че ли нещата са отишли по местата си и принципът "за всекиго по нещо" вече не дразни толкова. Публиката се разпредели според предпочитанията си и просто престана да забелязва това, което не я интересува. Новата стратификация има определени удобства - родителите изпращат тинейджърите си на концерт на "Уикеда" или "Конкурент", за да посетят някоя "сериозна" постановка или представяне. Аз пък за първи пък имах повод да се съсредоточа само върху изложбите, затова ще отбележа накратко акцентите в другите области според отзивите на колеги и худижници. От театрите (към 9 септември) най-добри бяха отзивите за постановката на пазарджишкия театър "Епични времена", реж. Петринел Гочев; най-голям бе интересът към "Самият човек" на Мариус Куркински и "Квартет" на Театрална работилница "Сфумато", реж. Явор Гърдев (и двата с преди седмици изкупени билети), сред най-трудните за издържане е бил "Ликьор за две откачалки" на Отворен театър, реж. Андрей Аврамов. От концертите силно впечатление е направил този на джаз трио "Приказка" (Теодоси Спасов, Анатоли Вапиров, Стоян Янкулов), известно озадачение предизвика Иълдъз Ибрахимова с "Песните на циганите" (коментарът за необичайното й амплоа беше "това гласище всичко може да изпее"). Общо взето, слабо посетени са били издателските представяния в Художествената галерия, някои не са се състояли поради липса на публика. Със сигурност знам обаче, че към "Автострадата" и към автора й Йордан Радичков интересът беше голям - представянето й беше веднага след лекцията на Ами Барак (за нея ще стане дума по-късно).
В отразяването на Аполония също се забелязват промени - сякаш петнайсетгодишнината на фестивала е помирила медиите с него. Телевизията, очевидно набрала опит от отразяването на Европейския месец на културата в Пловдив, в аполонските дневници се стремеше да съчетае хрониката с артистизма. И в началото успяваше, докато към края нещата се поразмиха и понякога не ставаше ясно за какво събитие говорят интервюираните. Не само обществените, но и частните радиа имаха свои дневници от Аполония. Цели политически предавания се превръщаха в културни, посвещавайки се напълно на този форум.
Вестниците ежедневно отразяваха фестивалните събития, но, важно е да се отбележи, съобщаваха ги в кратки материали, докато само преди година ги критикуваха на цели страници. Доскоро репортажите се разпростираха върху уличните забавления - да си припомним онзи така фотогеничен питон, който лениво позираше в снимките по всички вестници, превръщайки се едва ли не в символ на фестивала; или пък културистът (май беше Херкулес), който късаше вериги пред чешмата. Атракциите от този тип сега бяха спестени, а не бих казала, че липсваха. (Един огнегълтач е имал представление на кея, но съм го пропуснала). Този път отзивите са за самите събития, като те се отбелязват протоколно, следвайки написаното в каталога - "По случай юбилея е учредена ежегодна награда Аполон Токсофорос за изключителен принос в развитието на българската култура и представянето й зад граница. За 1999 г. статуетката на покровителя на поезията и музиката ще бъде връчена на пианиста Людмил Ангелов за цялата му изпълнителска дейност и множеството му български и международни отличия". Сериозността на юбилея отдели фестивала от созополското ежедневие, до миналата година неразривно преплетени в медиите. Така съобщението, че "три бика нахлуха на плажа Харманите, спасител ги разгонва с ритници", вместо да допълни например отзива за концерта "Сто години Дюк Елингтън" с диригент Вили Казасян, сега се появи отделно в страницата за куриози (където всъщност му е мястото). Дали пък (и това е само предположение, а не обобщение) улягането на фестивала не се дължи на съответния процес в обществото по отношение на културата. Тоест че вече няма съпротива към традициите, които са успели да оцелеят досега...
При всеки случай в съставянето на изложбите тази година се забелязва умело балансиране между традицията (собствена на фестивала и в изобразителното изкуство въобще) и новите тенденции. Изложба акварели отбелязва сто години от рождението на Дечко Узунов на горния етаж на галерията. Експозицията е част от целогодишната програма за честване на събитието и предоставяше "класичност" в изобилие за тези, които обичат и почитат нашите класици. Откровено казано, твърде много любители нямаше. За разлика от долния етаж, където потокът от посетители не секваше, силно подпомогнат от облачното време. Лишени от плаж, зрителите се връщаха по няколко пъти, за да догледат някое видео или да се впуснат в занимателния свят на Недко Солаковия CD-ROM. Камерната, но иначе богата изложба бе осъществена от АТА Център за съвременно изкуство. Куратор е Десислава Димова. Названието е "Обръщане на страницата" - колкото конкретно, толкова изпълнено със символика. По отношение на фестивала изложбата, както пише в концепцията, "внася нови идеи и виждания в Аполония, представя изкуството в края на века такова, каквото е - многообразно, противоречиво, всеобхватно във формите и средствата...". По отношение на изкуството "изложбата е онзи жест между края (на една страница) и началото (на друга), който напомня, че историята продължава" - жест, който носи "напрежение и усещане за промяна". По отношение на поколенията в българското изкуство, изложбата представя две - "най-активните и тепърва започващите автори", като включва и "някои от най-добрите чуждестранни автори, за да потърси съизмерване и универсалност на езика". Забележителното е, че всичко, залегнало в тази концепция-програма, бе изпълнено на високо професионално и техническо (благодарение на организаторите и спонсорите) ниво. С което не искам да кажа, че всички произведения в изложбата са равностойни като качество и въздействие. И в концептуално издържаните изяви (като тази), и в недобре изведените (като изложбата на центъра "Сорос" във Варна) има силни и по-слаби произведения.
Несъмнено представянето на инсталации, акции и видео е едва ли не революционна новост за фестивала. Сред "най-активните участници" са Недко Солаков (представен самостоятелно и заедно със съпругата си Слава Наковска), Лъчезар Бояджиев, Калин Серапионов, Правдолюб Иванов, Расим Кръстев, Кирил Прашков, Надежда Олег Ляхова. "Започващите автори" (родени през седемдесетте) са Иван Мудов, Иван Николов, Симеон Николов, Александър Герганов, Петър Райчев, Михаил Димов. Предпочитайки извънгалерийните пространства, те бяха открили прекрасното (в смисъл на запуснато) промишлено хале "Комина", където представяха своите видеотворби. Тримата от "най-добрите чуждестранни автори" са Пипилоти Рист, Грация Тодери и Родерик Бюканън - произведенията им са предоставени от г-н Ами Барак със съдействието на FRAC Languedoc-Roussillon.
Аполония '99, Правдолюб Иванов, "Половин".
Аполония '99, Правдолюб Иванов, "Половин".
Изложбата е била открита с "Ванитас" на Надежда Ляхова (видях акцията по телевизията). Класическият алегоричен натюрморт (от vanitas - суета), напомнящ за преходността на човешкия живот, бе интерпретиран като сладоледени отливки от лицето на художничката, гарнирани с плодова салата, с които зрителите охотно се гощаваха. Тези, които си спомняха предишната употреба на калъпите, сигурно са хапвали с противоречиви чувства - в софийската изложба в галерия "АТА" сапунени отливки бавно и миризливо се разтапяха във вани с вода. Не може да се отрече, че Надежда Ляхова е открила в лицето си силно изразно средство, което може да пресъздаде и предизвика широк диапазон от смисли и чувства.
В първата (вляво) зала на галерията са представени три произведения, две от които не ме впечатлиха особено. Инсталацията "@" на Недко Солаков и Слава Наковска, представя знака в уголемена форма, изпълнена от текстил и разположена на пода на галерията. Разбирам смислите, към които трябва да ме наведе - връзка между хората, спасителен пояс, детско басейнче и т.н., но въпреки това работата ми се струва самоцелна и недостатъчна. Това се отнася и за видеото "Копие" на Расим Кръстев. Филмът представя автора в процес на репродуциране на класическа картина. Като изключим факта, че за първи път виждаме художника да рисува (така се е издържал, научих от куратора), действието върви мудно и пипкаво (като всяко правене на копие). Най-забавен е половината надпис "Половин истина е лъжа, половин лъжа е истина" на Правдолюб Иванов - долната и също така четлива част на текста, изписан върху рекламен транспарант, виси над отклонението на главната улица към пристанището.
По стените в коридора на галерията са разположени два цикъла "текстови" фотоси на Кирил Прашков. Единият е от илюстрациите към "Малки разкази за любовта и писането" на Миглена Николчина: двойки в различни сексуални пози се явяват на най-неочаквани места - в чаша с недоизпито кафе, върху буза изпод пяната за бръснене и т.н. Другият цикъл - "Теленият Пушкин", също е посветен на любовта: "Я вас любил..." и т.н. надписи от тел минават през 21 прозаично-символични натюрморта. Сходна занимателност и неочакваност на прочита откриваме във видеото "ОктоСоф" на Лъчезар Бояджиев и Калин Серапионов, представено във втората зала на галерията. То показва чрез статични кадри маршрута, който членовете на Института за съвременно изкуство, София, изминават от домовете си до офиса на института. Познатият град (а в някои случаи и маршрут) се променя неузнаваемо от индивидуалната гледна точка: тъкмо да разпознаеш кръстовище или сграда и кадърът се сменя с непригледно улично кьоше или оптимистичен строителен кран - и двете широко разпространени в столицата. В един момент зрителят зарязва опитите за директно разпознаване, включва сетивата си на автопилот и се отпуска в монотонния ритъм от сменящи се урбанистични гледки. А ако изпита чувство за действена недостатъчност, в същата зала има възможността активно да движи с мишката на компютъра CD-то на Недко Солаков "The Right Way...". Най-сетне имах възможността да го разгледам открай докрай и да се убедя, че трите инсталации, правени от автора в предишни години - "Черният колекционер", "Крадецът на изкуство" и "Господин кураторе, моля ви...", сякаш са "родени" за дигитален вариант. Тяхната занимателност значително нараства от анимацията и звуковите ефекти. (Разбира се, разгледах работата в извънработно време - иначе не можех да се вредя от младежи и деца, искрено влюбени в крадеца на изкуство Йети.)
Залата с чуждестранните автори имаше също собствена поетично-прозаична атмосфера. Филмите на Пипилоти Рист, посветени на женската идентичност, познаваме от изложбата "Особен начин на живот" в галерия "Ата-рай". Тяхната поетичност имаше сериозен конкурент във видеото на Грация Тодери - авторката, облечена в шлифер, се опитва да отвори чадър в дъждовна вечер - това е първото впечатление. Действието се развива обаче в басейн и във водната среда движенията на тялото се превръщат в бавен и много красив танц. Всичко това е на фона резки звуци от трошене на бутилки, идващи от видеото на Родерик Бюканън: с упорита последователност на пода се разбиват всевъзможни безалкохолни.
Другото видео на Бюканън бе представено на монитор над бара в "Комина": двама души си подхвърлят топка с глава, като целта е да постигнат 1000 подавания, без да изпуснат топката... Иначе халето на "Комина" бе пространството на младите. Там те въртяха филмите си (с неоценимата техническа помощ на Френския културен институт). Като че ли най-добре се възприеха "Диалог" на Иван Мудов и Симеон Николов, някои от по-новите работи на Михаил Димов, киното на Александър Герганов и др. Тук публиката бе настроена не толкова да преценява отделните произведения, колкото да търси реакциите и набелязващата се специфика на новото видеопоколение артисти. За това стана дума и в лекцията на Ами Барак. И за специализираните отдели за видеоарт във водещите музеи за съвременно изкуство. Което отново напомни, че ние все още нямаме такъв музей, да не говорим за специализирани отдели...


Диана Попова