Самоти в края на века

Международният филмов фестивал на Варна “Любовта е лудост” се проведе за седми път. Александър Грозев и Илко Раев (с помощта на всеотдайния екип от Фестивалния и конгресен център) отново превърнаха последната августовска седмица в празник - на киното, на виното, на емоциите... Този специфичен фестивал отрасна пред очите ми и не крия, че ми е свиден. Избраната формула “кино + любов” е доказано печеливша - по света има доста подобни фестивали и един от тях е у нас. Варненци го очакват. Гледат и коментират филмите. Заглеждат се по легендите на улицата: Татяна Лолова се разхожда с Георги Калоянчев, зад тях Стефан Данаилов отмаря в кафенето на хотел “Одеса”, след плажа бодро крачи Рангел Вълчанов, Гинка Станчева неуморно се усмихва, а Ернестина Шинова и Андрей Слабаков са неразделни...
От 11 филма в конкурса 5 бяха селекционирани специално за фестивала (руският “Страната на глухите”, хонконгският “Поетът”, унгарският “Еспресо”, японският “Риби през август”, югославският “...От всички, което съм обичала”). Пристигнаха режисьорите на два от тях (китайската новачка Кейси Чан и сръбският ветеран Пуриша Джорджевич), а чешкият майстор Иржи Менцел долетя за откриването като почетен гост на фестивала и представи “Чучулиги на конец”. Американските заглавия този път бяха 3 (”Целуни ме”, “Тя е толкова прекрасна” и “Сън в лятна нощ”). Съпътстващите програми бяха 4: “Класиката е модерна”, “Блясък от световните екрани”, “Ехо от големите кинофестивали”, “Нови български филми”. Изкушената варненска публика се тълпеше както за “Сибирският бръснар” на Никита Михалков в голямата зала на ФКЦ, така и за “След края на света” на Иван Ничев в зала “Европа”; както за новия “Танго” на Карлос Саура, така и за класическия “Последно танго в Париж” на Бернардо Бертолучи...
В повечето конкурсни филми тази година любовта е представена не като екстаз или борба, а като терапевтично бягство от отчаянието, независимо дали се случва на Изток или на Запад. Хетеросексуалната двойка като че ли се превръща във все по-механично събиране на самоти в края на века. Тя е раздирана от полумълчания и полужестове, обусловени от: емоционална деструкция в “Страната на глухите”, битова инфантилност в “Поетът”, житейска неудовлетвореност в “Еспресо”, тотална комплексираност в “Цветът на лъжите”, творческа параноя в “Росини”... Независимо дали филмовата история за любов е поставена в политически или социален контекст, тя е натоварена с безгранична обреченост - сетивата не стигат по-далеч от сексуалното протягане, защото егото непрестанно натиска шалтера на страстта. Дори когато не успява и пожарът избухва, героите (обекти или субекти; флегматични коцкари или кръшни старлетки; лудуват или пасуват) почти навсякъде се държат като електрически броячи. И човек остава отново сам - на и пред екрана. Ако вярва на киното.
Най-любовният филм тази година бе “Тя е толкова прекрасна” на Ник Касаветис. Сценарият е писан от покойния му баща Джон Касаветис специално за Шон Пен. Покъртителна с лудостта си любовна история. Морийн (Робин Райт Пен) не може да диша без съпруга си Еди (Шон Пен, Награда за мъжка роля от Кан '97). Те са двама млади маргинали без чувство за хумор, но с взаимна любов за цял квартал. Пият, пушат, гледат се... Той все изчезва, тя преплита дългите си крака на високи токчета, пада, става и тича подире му. Тлъстият им съсед я примамва с уиски, после я пожелава, тя се дърпа, той я пребива, а когато Еди се появява, му го връща тъпкано. В уплахата си Морийн извиква бърза помощ, а когато белите престилки идват, Еди поваля една. И го затварят в психиатрия. Десет години по-късно Морийн е добре гледана съпруга на бизнесмена Джоуи (Джон Траволта) и грижовна майка на три момиченца (най-голямото е от Еди). Къщата им е просторна, но изведнъж става ужасно тясна за нея - Еди излиза от клиниката. За него животът е спрял. В името на статуквото Джоуи се захваща със социализирането на Еди - отива при него в мизерното жилище, води му детето, поканва го на вечеря... Всуе. Морийн захвърля просперитет, спокойствие и деца, и се закълчва с предишната несигурна походка към таратайката на Еди. Както навремето Джон Касаветис отстояваше своето независимо кино в Ню Йорк и с “Жена под влияние” или “Сенки” дълбаеше из страданията и копнежите на героите си по-дръзко от всички обещания на американската мечта, така сега синът му Ник и съпрузите Пен шамаросват достопочтените обитатели на доволния свят. Клиничната алогичност на любовта в “Тя е толкова прекрасна” напомня извисяващото отчаяние на чувствата в “Да напуснеш Лас Вегас”.
Най-концептуалният филм тази година бе “Страната на глухите”. След “Подмосковни вечери” и “Любов” Валерий Тодоровски се е отказал от плавния психологически разказ. Вдъхновен от новела на Рената Литвинова, сюжетът побира страст и страх, изкуство и мафия, слух и глухота в екстремните московски скиталчества на Рита (Чулпан Хаматова). Принудена да се крие заради хазартен дълг на любимия си, в кабаре тя се натъква на глухонямата танцьорка Яя (Дина Корзун), която я приютява в скулптурно ателие, грижи се за нея, учи я на своя език, намира й работа при глухоням мафиот... Рита довежда любимия си, Яя ревнува, съблазнява го... Мафиотската стрелба не е толкова страшна за горката Рита, колкото тъпанарското поведение на избраника й. Оказва се, че думите и тяхното чуване болят много повече. И насред застиналата Москва, свирепа и безчовечна, тя няма друг изход, освен да последва Яя в “страната на глухите”. Филмът e хладен до безнадеждност, рационален до перверзност, тръпнещ до треска, а любовта го прорязва като случаен клаксон в нощта. Със “Страната на глухите” Валерий Тодоровски окончателно къса тъничката филмова връв с баща си Пьотър Тодоровски. Тук няма и помен от безпределната сърцатост на “Военно-полеви роман” например. “Страната на глухите” е измислен до последния детайл, жест, стон. И доказва, че авторът му е наистина откривател на актьорски таланти - смайваща е невинната агресивност в поведението на Дина Корзун в дует с ранимата женственост на Чулпан Хаматова. В софистицираната си жестокост филмът напомня “Три истории” на Кира Муратова, едната от които е написана и изиграна от Рената Литвинова, от чиято пък друга новела Тодоровски е грабнал сюжета за “Страната на глухите”.
Най-елегантният филм тази година бе извънконкурсният “Чай с Мусолини” на Франко Дзефирели. Италия по времето на Мусолини. Ексцентрични баби-англичанки (Маги Смит, Джоан Плоурайт, Джуди Денч), наричани от децата “скорпионите”, и лекомислена американка (Шер) дишат, пият чай, цитират Шекспир и отглеждат дете на италианска шивачка сред прелестите на Флоренция. В началото Дучето ги обайва, после ги заточава и т.н. Филмът е донякъде автобиографичен и естествено - сантиментален. Но какво по-приятно зрелище от елегантно-романтично-оперния стил на един от последните стари майстори Дзефирели, а в кадър да са дивните английски ветеранки и чудната Шер... “Чай с Мусолини” може да е старомоден, и бъбрив, и протяжен, но е излят филм. И сочен. До носталгия.
Най-скромният филм тази година бе “Еспресо”. Пред статична камера в едно кафене режисьорът дебютант Шош (досегашен оператор) поставя, размесва и размества герои, съдби, комплекси, разочарования, ревност, убийство, невинност... Представители на различни социални прослойки, жените и мъжете в кафене “Еспресо” говорят едни пред други като в психодрама, а излиянията, питиетата, маниерите изграждат образ на унгарското живеене от края на 90-те. Филмът е камерен, но не и скучен; нервен, но не и ожесточен; тъжен, но не и безнадежден. И е доказателство, че с малко пари и с добро хрумване можеш да увлечеш добри актьори (Габор Матеи, Андраш Щол, Андреа Шоптей, Кати Лазар...) и да направиш добър филм. Отдавна филмовата ни критика не е била толкова единодушна за наградата си.
Най-очакваният филм тази година бе “Пясъчен часовник” на Георги Дюлгеров. Сценарият е негов, вдъхновен от разказа на Людмила Петрушевска “Случаят в Соколники”. Филмът е създаден в БНТ, но за разлика от предшествениците му “Двама мъже извън града” на Людмил Тодоров, “Духът на баща ми” на Дочо Боджаков или “Сомбреро блус” на Илиян Симеонов, той е заснет не на видео, а на лента, т.е. както правят в цивилизованите страни. Операторите са дебютанти - Борис Мисирков и Георги Богданов, снимали курсови работи на Дюлгерови студенти.
Ревю с екстравагантно-стърчащи тоалети (на Мариела Гемишева) и сред манекенките - Тя, малка женичка, дегизирана като Чаплин или просто клоун (Мария Сапунджиева). Появява се Той (Владимир Пенев), следва диалог за тяхната английска гимназия, взрив, стъкла в тортата, секс сред тръби... Той изчезва с обещание за пари. Тя чува, че е загинал. Шие на машината. Копчето от сакото му е в ръката й. Тя минава по мост с куче. Той звъни на вратата й с куче. Двамата тракат на шевните машини - един срещу друг, един в друг, хармония. Той счупва прозореца. Хукват да поправят стъклото. Спират сред пръст. Студено е. Влизат в нейния лилав пуловер (автоцитат от “Лагера”, но там беше небесносин), правят секс. Междувременно срещат хора и ги принуждават да поздравяват. Лежат в трап, счупеният прозорец - върху им. Пази ги от рукналия дъжд. Наоколо - кал. Не е важно - двамата са. Тя се шмугва под дърво и рови. Следи от катастрофата. Заравя дрехите му. Погребва го. Той изчезва. Филмът трае 59 минути. Изгледах го без напън. Младежите Мисирков и Богданов са се постарали визията да хваща - от авангардно-неонова в началото, тя преминава през отровно зеленикава до разплуто топла; художникът дебютант Кирил Златков (заедно с Боряна Семерджиева и Мариела Гемишева) е изградил бит сред имагинерност; композиторът Асен Аврамов е написал почти отвъдна музика; звукорежисьорът Камен Фердинандов е постигнал саунд, нечуван досега у нас; на екрана са двама много талантливи актьори. Играят страст, при това диаболична... Но тя остава загадка до края за мнозина, защото разказът е по-чуплив от прозореца, който героите мъкнат. За кой ли път Дюлгеров прави филм за любов, скопен от интелектуалното му свръхжелание. Нелепо е да изискваш от зрителя да гледа филма ти два-три пъти, за да може да схване фабулата. И в същото време да търси/открива някакви интелектуални кодове на: мафиотска държава, бездуховност, самотност, амбивалентно съществуване... Още повече, когато този филм е предназначен за телевизията. А Петрушевска какво е виновна...
Героите в любовните филми тази година почти не се целуваха, рядко се докосваха, по-често се разминаваха, а най-често се отбиваха в заведение. Там утоляваха житейските си жажди. И пушеха в несвяст.
А гостите си екипът на “Любовта е лудост” обграждаше с такова внимание, че спокойно можехме и без бира. Защото имаше паралелен Фестивал на виното. А и киното... Дали ще има любовни филми през следващия век?

Геновева Димитрова



Награди от Любовта
е лудост '99