Златният Орфей '99
Превъртам визуалните си впечатления от фестивала - и ми светва: хит-аксесоарът този път са тъмните очила! Даже водещите ги разиграха на финала... Пази Боже, не в преносен, а в съвсем буквален смисъл. Казвам го, защото има и такива, които ей така, от “любов към спорта”, гледат все през призмата на тъмното. И току са ме натопили, че правя от мухата слон, че сигурно съм решила да изгледам, изслушам и изкоментирам хит-поп-събитието в края на лятото и аз с тъмни очила - в преносен смисъл, разбира се. Няма такова нещо. Вярно, и аз си падам по тъмните очила, но само в буквален смисъл, а този път въобще не ми бяха нужни нито тъмни, нито
розови.
Гледах фестивала по чехли и на чашка пред телевизора. На спокойствие. Не като едно време, когато сновях из Летния театър на Слънчев бряг, за да не изтърва и най-малките подробности. В онези години, някъде откъм средата на седемдесетте, когато “Орфеят” беше все още единствената трибуна за такъв род музика, изгледах и изслушах на живо доста негови издания - от титулния сигнал, та до последния бис след обичайния по онова време за всяка фестивална вечер рецитал. А после, на също така обичайните неформални приказки в “Гларус” (май така се казваше фестивалният клуб-ресторант, не знам как е сега, след приватизацията), и обикновено на повече чашки, наострях ухо, за да не изтърва нито реплика от коментарите на “печените” асове в жанра. Още тогава бях горещ фен на попкултурата. Усещах, че в нея има нещо, което е далеч по-сериозно, отколкото изглежда, и то си струва да бъде не просто наблюдавано, а комплексно изучавано - но все още не доосъзнавах какво мъчно кълбо от въпроси се задава насреща ми... Тогава, както впрочем и сега, ако съдя от прочетеното по вестниците, доминираха крайните оценки, досущ като в една от отличените таз година песни - “Полюси” (за нея - после).
Шегата си е шега, не правя паралел - но все си мисля, че полярните оценки сякаш илюстрират онази нашенска бабаитска идентичност, бълваща доста безпардонно правосъдия, които продължават да делят нещата само на черни и бели и отказват да забележат нюансите помежду им.
С годините усещането за deja vue започва да ме спохожда доста натрапчиво, продължавам да вярвам, че живите впечатления си остават най-добрият начин за един професионален наблюдател, който се пази от инертни и нетолерантни оценки. От друга страна пък сега, пред телевизора, съм далеч от неизменната суета - част от сладката, колкото близка, толкова и недосегаема илюзия, втъкана в нещото, наричано попмузика. Лишавам се от близката перспектива, сигурно пропускам нещичко и от контекста, от лъскавата, пищна фестивална аура, от пикантните светски клюки. Но пък си спестявам грозните престрелки, за които научавам от пресата. И, надявам се, запазвам вродената си непредубеденост към все пак главното на този фестивал - музиката.

За песните. Крайните експерименти, разбира се, не са патент на този конкурс. Съвсем обяснимо, като се има предвид, че песните тук по традиция общуват като че ли най-вече с ценностите на една “по-усреднена” аудитория (и възрастово, и социално...), която трудно би преглъщала иновации на едри порции. Това е то попмузиката: обляга се повече на изпитаното, търси комфорта и комуникабилността на “познатото”, на “корените” (какво иначе може да означава очакването нова песен “да се запее”?..). Или на онази идиоматика, сублимирала първоначално в контекста на алтернативни или маргинални практики, която тук, на поп-територия, е най-често изчистена от другите си послания, работи “вторично”, като чисто художествен похват. Видяхме това и на последния орфеевски подиум, който поразчупи собствената си стилистика: и с малко рап, и с рок, и даже с малко нещо текно - т.е. с по-модни похвати, отдавна кристализирали в други практики. Но това не го прави по-авангарден. А не е и нужно. “Златният Орфей”, подобно, да речем, на фестивала в Сан Ремо, си е трибуна, която не толкова генерира, колкото интегрира вече уловени, вече улегнали по-нови или пък не толкова нови песенни стандарти. Е, ако пък стандартното се пипне с по-нестандартни ръце...
Но да не се увличам. Рецепти за правене на шлагер, слава Богу, няма. А новите 29 конкурсни песни, представени на юбилейния “Орфей”, от които 19 бяха допуснати за второ пресяване, а 5 - класирани на финала, - запазиха, общо взето, усещането за умерен консерватизъм, в чийто иначе разнообразен стилистически обхват никак не липсваха приятни находки. Такава находка е несъмнено “Полюси” (I награда) на Александър Александров, щастливо поверена на интересно подбран мъжки дует, в който елегантно контрапунктиращите вокали на Орлин Горанов и Васил Петров сякаш шеговито намигнаха и към традицията на бродуейския мюзикъл. Пак Орлин Горанов изпя отличената с Голямата награда “Мъжка песен” на Захари Георгиев и Димитър Светлин (аранжимент Максим Христов). Нейният силен шлагерен рефрен диалогизира с някои интонации, бих казала, от Джон-Ленъново време и доказва освен това, че продължителният опит си дава своите натрупвания и никога не остава без полза. От своя страна “Анонимен човек” (II награда) на Илия Ангелов и Александър Петров донесе нещо от лириката и от симпатичната, непретенциозна лекота, поднесена с езика на един екс-рокаджия. Сред находките откроих за себе си и носталгично решената с кънтри нюанси “Прегърни ме завинаги” (м. и ар. Александър Миладинов, т. Михаил Белчев, изп. Маргарита Хранова и Боян Иванов), “Деца под звездите”, в която авторът Стенли следва едни по-алтернативни представи в комбинация с далечни фолк-намеци (ар. Васил Стоев, изп. Стенли и Людмила Сланева), както и мелодичната “Море” (м. Хайгашот Агасян, т. Павлина Стаменова, ар. Валери Костов), изпълнена от Ваня Костова. С трета награда се сподобиха Атанас Косев и Васил Делиев. Тя им бе присъдена за баладичната “Бъди до мен”, изпълнена от Маргарита Хранова. Трета награда получи също и Николай Томов (”Сам”, група “Дисонанс”). Бяха раздадени и допълнителни отличия. Сред тях бих определила като по-престижни призовете на Съюза на българските композитори: за “Довиждане, но сбогом, моя ничия” (м. Кристиан Бояджиев, т. Иван Ненков), не твърде успешно представена впрочем от Лъки, и за “Неказани думи” (м. Стефан Маринов, т. Михаил Белчев, изп. Тони Димитрова), чийто автор отбелязва напоследък интересни резултати с помощтта на стимулиращ, но и култивиращ шлагерен усет.

За певците. “Силни певци пеят български песни” - така бях озаглавила рецензия за един “Златен Орфей” преди години, когато Генко Генов водеше кандидати за певческия конкурс буквално от цял свят. Фестивалът тогава беше все още международен, с реноме на един от най-престижните за популярна музика в Европа (справка: наградите на Международната организация на музикалните фестивали FIDOF), и певческият конкурс привличаше участие на чужди изпълнители. Помня от онова време имена (като британеца Карл Уейн или американката Елен Делмар например), за които години по-късно прочитам в авторитетни западни енциклопедии за популярна музика. Регламентът тогава изискваше от певците да представят в състезателната си програма и българска песен. Доколко това наистина означаваше някакъв пробив на българската песен по света, е отделен въпрос, който неизбежно опира и до железни правила в музикалната индустрия. Но в онези години, въпреки пестеливата информация за поп-събитията по света, ние тук си давахме сметка, слушайки чуждите певци на “Орфея”, че българската песен може да звучи не по-зле от световни поп-хитове.
Изпълнителите, знае се, и особено певците, са солта и пиперът в популярната песен. Те са фронт-фигурите, които често обират пайската част от славата и признанието на публиката. Не чухме ли и сега някои да казват: “Орлин Горанов грабна две награди!” - въпреки че наградите бяха присъдени в песенния, а не в певческия конкурс? Не, няма противоречие. Попмузиката отдавна разми границите по отношение на креативния дял на автори, аранжори и изпълнители в създаването на крайния резултат, който впрочем никога не е краен, а потенциално носи момента на промяната, на изненадата, дори на импровизацията. Тъкмо заради статуса на изпълнителския компонент, който тук не се ръководи от замръзнали авторски указания.
Но както и да е. Думата ми беше за българската кауза на “Златният Орфей”. Схващам новия момент в регламента на конкурса за певци като ход пак в тази насока. До преди година този регламент предполагаше участие с една българска песен и една по избор (забележете: по избор - което не означаваше непременно чужда...). Сега състезателите-певци вече трябва да представят пак две, но задължително български песни. Едва ли някой би оспорвал самата кауза, разбирана и като грижа за опазването и популяризирането на родния поп - но питам се дали това е най-добрият и перспективен ход? Не заприличва ли този ход на рестрикция, която носи рисковете на изолацията, говори май и за страх от вече свободно ширещата се (за щастие!) информация? Доказването, оцеляването на родната музика, включително и популярната, вписването й в глобалните явления (та нали това гоним в края на краищата...), именно в условията на силна конкуренция, е, мисля, по-мъжката позиция... Запазвам съмненията от този сорт за себе си и отивам нататък, за да отбележа силните моменти в певческия конкурс тази година.
Дамският рок в настъпление! Това си мислех, наблюдавайки Роберта, справедливо отличена не с една, а с двете най-високи награди. Мислех си още за добрите страни на приемствеността, за моженето и традицията, които - ако се срещнат и си обърнат взаимно внимание - не може да не родят логични резултати. Роберта се представи с две песни на Румен Бояджиев и Даниела Кузманова. Но не само заради изпятото в конкурса си казах, че нейният рок не е просто грим, не е просто козметична рок-ориентирана стилистика. Очевидно тя носи в себе си смислите на една традиция, прокарана от Формация Студио Балкантон. Носи я амбициозно, професионално, със самочувствие. И със съзнанието, че има свой талант и свой, много, много специфичен глас, който има какво да каже и занапред. До още размисли за потенциала на дамския рок ме наведе и участието на младата Надя Валентинова (II награда). Макар и далеч не така уверена (вероятно липса на опит...), младата рокаджийка, представила се доста неравно и с различен успех в трите вечери, заяви интересен усет към специфични темброви нюанси и автентично присъствие, което не остана незабелязано. Нямаше как да не бъдат забелязани ярките вербални способности и симпатичното чувство за хумор на рапиращата двойка от Добрич, подвизаваща се - съвсем в момчешкия, игровит дух на хип-хоп културата - с името “Румънеца и Енчев” (III награда). Очаквах да видя сред отличените и младите, убедително представили се Стоян Петров и Васко Чергов. Не правя капитал от това. Та нали тъкмо споренето на някой от публиката с този или онзи вот на оценяващите е знак за пристрастие, а значи - и доказателство за някакво същинско функциониране на конкурса?

И нещо за барометъра, традицията и синдрома на вдигнатата вежда. Никак, ама никак не ми се искаше да надавам ухо към страстите, разбунени около трийсетото юбилейно издание на “Орфея”. Не защото гледам на тях като на буря в чаша вода, а защото не вярвам в партизанстващите акции в полза на каквато и да е кауза.
Ще го бъде ли оттук нататък “Орфеят”? Това беше май скритият или съвсем афиширан лайтмотив, който се носеше от страниците на вестниците, отразили събитието. Хич и не мисля да се хващам за репликите, прочетени тук или там. Изкушавам се обаче и аз да кажа своите (добронамерени) бележки - но не във връзка със споменатия лайтмотив (що за реторичен въпрос?), а по повод на онези афиширани напоследък моменти в самоидентификацията на самата институция “Златен Орфей”, които, мисля, едва ли са най-перспективни.
В хода на естествените за едно юбилейно шоу сценарни акценти, напомнящи славната история на фестивала, Бригита Чолакова каза на зрителите първата вечер, че “Златният Орфей” е барометър за състоянието на българската популярна песен. Че е барометър, барометър е. Но не е единственият. Или поне вече не е. Хващам се за думичката, разбира се, не за да се заяждам, а защото самочувствието на тази институция в смисъл на “единствен барометър” се афишира доста масирано напоследък. Да, имаше време, когато цяла България висваше пред телевизионните екрани в началото на юни, всеки пред своята “Опера”, за да гледа и одумва на следващия ден (досущ както коментираше и сериалите от рода на “Богат, беден”...) любимите си звезди, изгряващите такива, както и атрактивните вносни рецитали, дефилиращи на единствения (тогава!) форум на забавната музика. “Орфеят” имаше наистина национално интегрираща функция. Но защо да се лъжем. Нещата се промениха. Живеем във време, в което Изборът, слава Богу, стана възможен. Залива ни информация. И вече трудно може да се очаква, че “Орфеят”, а и който и да е друг фестивал, може да бъде единствен обединителен знак за национална идентичност. И кое ли е това, което днес - в която и да е сфера на художествената култура - може да има подобни претенции? Ето, на този плурализъм (мръсна думичка в миналото) “Орфеят” реагира някак болезнено и без никакво чувство за хумор. И вместо да се поогледа с трезви очи, някак парадоксално започва да се отбранява с помощта на не твърде демократичните стрели на една необяснима за мен неприязън към “другите” музики. Изглежда, не на шега “Орфеят” си вярва, че може да бъде единствен в българската попмузика проводник и радетел на “високите” художествени национални ценности, разгонвайки “простащината” наоколо. Боя се, че той наистина боледува от онзи “синдром на вдигнатата вежда”, the highbrow syndrome, - който говори за някакво кастово високомерие; високомерието на елита спрямо по-”долните” етажи в изкуството. Високомерие, на което самият “Орфей” (ах, как помня това...) беше подлаган не толкова отдавна в нашата история...
Фестивалът има своето изстрадано, извоювано място в българската популярна култура. Има и своето бъдеще. По това поне аз не споря. Съмнявам се обаче, че сегашната институция наистина тачи славната си традиция. Вярно, юбилеят почете кръг творци със заслуги в историята както на жанра, така и на самия фестивал. Дори водещите от едно време - пионери в орфеевското шоу, не бяха забравени. Нито дума обаче за колегите от “пишещото братство”, за онези, които през годините направиха също не малко за еманципирането на жанра в публичното пространство на България. Значи ли това, че в представите на институцията “Златен Орфей” от пишещите се очаква да бъдат просто помощен персонал, “рекламни говорители”? И ако е така, защо да се чудим тогава на днешните младоци по вестниците, от които още по-малко може да се очаква да носят паметта на една традиция?

Клер Леви



Както
го видях
на екрана