Битки в Залцбург
Белгийският режисьор Люк Персъвал представя в Залцбург маратона “Битки” по историческите хроники на Шекспир, съвместна продукция на Залцбургските тържества и Шаушпилхаус, Хамбург.
В Залцбург това лято се върти голямото колело на историята. Смазвано от кръв. През коварство, пропасти от жестокост и терор. Люк Персъвал и Том Лануа са преработили “Войните на Розата”, осемте исторически драми на Шекспир, 100-годишното самоизяждане на английските родове Йорк и Ланкастър с над 200 действащи лица, 40 действия, 93 сцени. Фламандската версия се нарича “На война” и се състои от пет драми с 50 роли, разпределени между 15 актьора и в края на 1997 е поставена с голям успех в Гент. По покана на Хамбургския Шаушпилхаус и на Залцбургските тържества се стига до немската продукция, която след фестивала ще продължи да се играе в Хамбург. Голяма слава предхожда тази постановка с необичайна продължителност от чисто игрално време девет часа. Вестникът “Ди Цайт” я нарича “най-амбициозното, най-авантюристичното театрално събитие на десетилетието”.
Люк Персъвал, известен в родината си като театрален реформатор, преминал вече в лоното на държавните структури (отскоро той е директор на Националния театър в Антверпен), работи от шест години над този проект. “Отначало исках да поставя “Ричард III”. Целта беше не да се заклейми злото, а да се представи в историческа перспектива. Това, което ме възхищава у Шекспир, е, че той показва механизмите на страха, верижната реакция, причината за ужасното състояние в нашия свят. Злото е част от нас. Трябва да се научим да се справяме с него. И постепенно разбрах, че във “Войните на Розата” е концентрирана цялата история на човечеството, на театъра и езика.”
Необичайната продължителност на спектакъла има според Персъвал своето оправдание: “Живеем във време на краен индивидуализъм. Театърът обаче е една от малкото ритуални форми, в които участваме като група. Това е моя стара мечта, да се върна към ритуалните корени на театъра, където зрители и актьори се срещат, за да се замислят над живота. Но за да може рационалният опит да се превърне в емоционален, се изисква време.” Много време. Така се стига до спектакъл-маратон, който се предлага в две версии - в един ден 12 часа, от които 3 часа антракт, или в две поредни вечери. Аз отначало съжалих, че се уплаших и не избрах еднодневния вариант. Пропускам уникален случай, казах си, да потъна за цял ден в един театрален свят, и то на особено място - в Халайн, малко градче в сърцето на Алпите, на реката Залцах, в халето на преустроените стари солници. Но вече със сигурност знам, че тогава тези бележки нямаше да са толкова възторжени. Защото освен облекченото възприятие, вариантът в двете вечери има и други предимства - с почти една и съща публика съпреживяваме пътуването до мястото на събитието и после пълни с впечатления се връщаме заедно обратно, и то на два пъти. А и при една продължителност на втората вечер от шест часа, не може да се каже, че и маратонското изпитание се губи. С напредването на времето пейките наистина стават все по-твърди, но постановката не доскучава нито за миг. Защото чувството за ритъм, за обем на възприятието, за темпериране, за разгръщане на словото във времето, за съчетанието му с визуалния план никога не изневерява на Персъвал, освен може би в двата царски монолога в края на двете части. Но в своята симетричност тези дължини също добиват смисъл. Персъвал съвършено владее вниманието ни. Това е голямото предизвикателство и необичайният успех на експеримента. Интригата е занимателна и ясна благодарение и на една генеологична схема, приложена в програмата. Визуалните картини са впечатляващи и разнообразни. Актьорският ансамбъл създава завършен и плътен енергиен блок, от който не можеш лесно да се изтръгнеш. Наситени с текст сцени са разположени в стилизирани геометрични пространства. Три огромни, разположени стъпаловидно квадратни плоскости от блестящо светло дърво отразяват светлинни ефекти. В последната част средната площ се превръща във воден басейн, в който се търкалят предимно трупове. Сякаш сценографията е по проект на Крейг или Арто. Реквизитът е минимален. Понякога стол (престол) или нощно гърне, или тясна дълга маса - и неизменно една проста метална корона. Тя се слага, отнема, подмята, подава, търкаля. През повечето време на сцената присъстват всички действащи лица, като от ансамбъла се отделя групата, участваща в отделната сцена. Тя често застава в редица фронтално към публиката. Тази крайна стилизация на хореографията е съчетана с осезателен натурализъм - много вода, мъгла, кръв, гола плът.
Спектакълът започва на тъмно - огромен чук се стоварва три пъти върху наковалня. От ударите в мрака се пръскат искри. Който е израснал с мъдрите цитати на Георги Димитров във връзка с колелото на историята, веднага разбира за какво става дума. Ричард Дьозием (Роналд Ренер), парлиращ на френски, още в началото проявява ексхибиционистични наклонности. Непрестано си повдига ватираната пола, под която се сгушва едно момиченце, наричано от него La Ren. В XIV век убийствата стават все още абстрактно. Дуелите се изнасят словесно и враговете падат пронизани с думи от разстояние. Свалящият го владетел Хенри IV (Бернд Граверт с овладяна мощ и мрачна чувствителност) се гърчи в угризение на съвестта на своя (пре)стол. Упадъкът е отразен в еротичните перверзии на престолонаследника. Той и малкият Хенри V са вкопчени в типичен конфликт между баща и син. Наследникът отчаяно се бори за признание. Нищо чудно, че бебето в миг се превръща в деспот, на когото френският шутовски двор в Харфльор със своите франзели не може да противопостави нищо сериозно.
Единственият добър крал, Хенри VI (Рене Дюмонт) е малодушен, религиозен, неспособен нито на интриги, нито на конфликти. Следователно тази част носи името на жена му, “Маргарета ди Наполи” (Нина Кунцендорф), която не отстъпва на мъжете по безскрупулност и кръвожадност. Маргарета ди Наполи копулира гола със Суфок, който под нея бива заклан. Едуард IV и двамата му братя приличат на трио гангстери от филм на Дейвид Линч или Куентин Тарантино, говорят американски сленг и стрелят наред по всеки, който им се изправи на пътя. Размахват револвери и говорят за бляскави саби. Абсолютната власт корумпира абсолютно, скърбящите жени се надпреварват в изброяването на убитите съпрузи и синове. Краят идва с Дърти Рич Модерфокър, Трети (великолепният Томас Тиме). Томас Тиме е тайната звезда на втората вечер. Той представя Ричард III, какъвто още не е излизал на сцената - без да куца и без гърбица. За комплексите на отритнат не са нужни физически недостатъци, те са вкоренени по-дълбоко в душата. Тиме превъплъщава двете крайности на човешкия дух - на нежна любов и на най-брутална жестокост. Той изиграва най-лиричната сцена на обяснението в любов към Ана, както и най-бруталната в целия спектакъл - сам изяжда невръстните си племенници. Срещата с Ана е повратна точка за преображението на Рич. До този момент той е бил само член на бандата. Но когато Ана се оставя да бъде съблазнена от него, сакатия, убиеца на мъжа й, пред Рич вече няма прегради. Накрая почти цял час той седи сам на една маса, мята наоколо парчета храна и парчета от монолога, разгорещява се до езиков екстаз. Преживява в умопомрачение визията на битката, в която загива, както и надеждата, че кошмарът ще се разсее и ще настъпи покой. Накрая, стигнал пропастта в душата си, рухва на пода. Достигнали сме голямото театрално заличаване на субекта. Той изчезва от историята. Светът се разпада. Няма вече ред, закон, няма клетви, вярност, любов и морал. Опустошени са душите и думите.
Персъвал и Лануа деконструират и реконструират историята, която започва през Средновековието и завършва към края на хилядолетието. Тематично развитието се очертава в изнасянето на конфликтите: отначало доминира противопоставянето на бащи и синове, после е напрежението между мъже и жени и накрая в един истински ад всеки се бори срещу всеки и най-вече със себе си. Но развитието на спектакъла е заложено също и в нарастващото темпо, във факта, че убийствата стават все по-често и все по-лесно. Визуално развитието е отразено в костюмите - отначало архаизирани с японска простота те се сменят с униформи, накрая с ежедневни дрехи от магазина или облекла от ъндърграунд-сцената.
Сменя се и езикът. Отначало диалозите са изваяни в стихове с мощна образност, често примесени с френски изрази. Постепенно обаче речта все повече запада, докато накрая от устата на крал Рич бълва само помия. Той и братята му говорят някаква смесица от немски откъслеци и американски сленг, доминирана от частицата Fuck във всевъзможните й комбинации: “A horse! My facking корона за един кон!” Цитира се и развитието на театралния език: “Ричард II” напомня в съотношението образност на езика и абстрактност на сцената условността на Шекспировия театър. Към края се цитират най-новите постмодерни техники - гласът се разделя от тялото, отстранява се чрез микрофони. Хенри играе и слуша сам мислите си, които идват от Оф. Eddy the King и братята му изпълняват и няколко рап-номера, разгарят публиката като в пърформанс от 70-те години или като на поп-концерт. Сменя се езикът, сменя се модата, сменят се театралните стилове, но няма промяна в борбата за власт. Тя е осеяна с трупове, корупция, секс и самоизяждане. Цялата тази схема и механизмите на властта, както и завършената и богата естетика щеше да остане абстрактна, ако не бяха най-дълбоките човешки проекции, ако гротескни сцени не се редуваха с лирични емоционални моменти.
Много неща предизвикват възхищение в този спектакъл, но на първо място това е неотслабващата концентрация и интензивност на актьорския ансамбъл. След като един актьор приема няколко образа в сложна плетеница от интриги и герои, и то повечето сродни, как ще се гарантира единството на образа, неговата идентичност? Персъвал поема със своите актьори рискована игра: актьорът не се преобразява, той пренася своята собствена идентичност във всяка следваща роля. Единството на образа възниква от театрални елементи като костюм, реквизит, действието, интригата, а не от актьора и неговото тяло. Така се маркира изпълнението. То се отделя от тялото, свързва се с него само чрез въображението. Условността става зрима и осезаема като елемент от механизма на театралната игра.
На парчета е разбит не само Шекспир, но и представата за пиеси и фестивали на Томас Клестил, австрийският бундеспрезидент. В своето приветствие на маса при откриването той препоръча Залцбургските тържества да се ориентират не към елитарни, а към демократични естетически принципи. В противен случай щяла да се постигне конфронтация вместо хармония, провокация, вместо съзвучие, разгромяване на пиесите, вместо хуманистичен образователен театър. За да остане Залцбург такъв, какъвто е бил някога, Клестил предлага възвръщане към програмата на Хофманстал от 1919 г.: Културата като предложение за помирение и посланик на мира. Уверенията му, че ще направи всичко, за да укрепи ролята на Залцбург като уникално културно средище, в разгара на битките около интендантския пост на тържествата се възприемат по-скоро като заплаха. Тази година трябва да се реши кой ще поеме ръководството на тържествата от 2001 година и съответно какъв ще бъде новият естетически курс.
Динамичен, компетентен реформатор-последовател или обърнат към традицията приемник ще получи досегашният директор Жерар Мортие? Досегашната експериментална линия на фестивала е подкрепяна от недържавните спонсори, които като предоставят значителни суми, желаят да свързват името си с тази институция, но нямат представител в кураториума за новия директор. Консервативните кръгове виждат в предстоящата смяна своя шанс да превърнат тържествата в традиционно и икономически преуспяващо предприятие, което не възмущава никого. По този начин най-после те ще бъдат ликвидирани като форум за открити дискусии, художествени открития, естетически експерименти. Така че, който няма време, средства или желание да се затвори дванайсет часа в тъмното хале, за да се посвети на Шекспировите битки за короната, а предпочита да се охлажда в някое близко алпийско езеро, спокойно може да наблюдава механизмите на властта на живо. Цяло лято. По 24 часа на ден.
Залцбург
София Тоцева